Георги Н. Николов

През 1947 г. в Буенос Айрес е отпечатан „Илюстрован сборник - из живота и дейността на българската емиграция в Аржентина и Уругвай” (1). Той е издание на Централния помощен комитет „Свободна България”. В редакционната му колегия влизат инж. Л. Хасекиев, Антон Ганчев, Христо Гоневски, Д. Ачков, Тодор Ценков и Киро Дуков.

Целта му е да отрази крайните резултати от втора по ред кампания за набиране на парични средства. Дар от емиграцията за старата, следвоенна родина, останала зад хоризонта във времето и разстоянията. Това е дало повод на съставителите да направят мащабна историческа „снимка” за преселението на предците ни в Латиноамериканската държава. Сага за митарствата им.

За постепенното им сплотяване и обединяване и едновременно - интегриране в местното общество. При това - в трудни периоди на безработица, вътрешна социална миграция, отчаяние и крехки очаквания за нещо по-добро. И разбира се - за опазване на националната им и духовна идентичност. Цветно послание за идните поколения, които ще се родят под чуждо засега небе…

Съдържанието е изградено от редица показателни статии, някои преведени на испански език: „Приносът на българската емиграция сред аржентинските среди”, „Първите български емигранти в Аржентина”, „Българската емиграционна прогресивна преса в Аржентина”, „Дейност на помощните комитети” - в Буенос Айрес, Комодоро Ривадавия, Саенс Пеня - Чако, Док Суд (предградие на столицата) и пр.

А още - история на културния живот в диаспората, списък на дарителите, събрали общо 80 хил. песи, информация за Втория конгрес на споменатите комитети „Свободна България”. Сборникът е илюстриран и с много снимки по различни поводи, но по-важното е друго. По страниците се чувства облекчение от свършилата най-после Втора световна война.

Преливат надеждите за по-тесни контакти с България, вече свободна и независима. Нескрито е желанието да се помогне на народа й със суровини, купени от нашенците тук и с пари, кой колкото може. Сред изброените дарители не са рядкост и имената на хора от други краища на света. Също избрали емиграцията като своя единствена алтернатива…

Пак тук, в хода на историческата ретроспекция, е намерило място и писмо-послание от Георги Димитров, което си заслужава да се прочете и помни. То е ръкописно, върху бланка на Общия работнически синдикален съюз в България - София, с изх. № 114 от 27 август 1909 г. Адресирано е до Нено Стойчев в Буенос Айрес (2) и гласи:

„Работническата класа напоследък у нас бързо се пробужда и организира. Особено силно е брожението всред индустриалния пролетариат. Синдикалният комитет се стреми да организира енергична, постоянна и широка агитация между работниците в всички индустриални области и предприятия, за да улесни и ускори тяхното класово свестяване и организиране.
За тая цел, обаче, са необходими освен другото и твърде много материални средства, които не могат в достатъчен размер да бъдат набавени в настоящия момент от редовните приходи на Синдикалния съюз.
В желанието си да се избегнат всички финансови пречки за агитацията всред индустриалния пролетариат, Синдикалният комитет намери за уместно, наред с редовните съюзни приходи, да събере и с подписка известни суми за агитация.
Убедени, че с готовност бихте искали, от отдалечения край, в който се намирате, да дадете своето съдействие на Комитета в това отношение и да подкрепите пробуждащия се български пролетариат, изпращаме ви един лист № 55, за събиране помощи.
Поднесете го на българските другари, както и на познати чуждестранни работници и събраната сума с листа, веднага ни изпратете.
Приемете нашия най-горещ социалдемократически поздрав.
Секретар - касиер: Георги Димитров”

Няма съмнение, че и сборникът, и писмото на Димитров изваждат отново на бял свят - за мислещите съвременници - панорамата на едно трудно битие и неговите поуки. На борбата за оцеляване през океани, пампаси и нечакани предизвикателства.

И необходимостта от взаимопомощ, дори с цената на трудно спечеления залък. Тя ще мине през етапите на синдикално сплотяване и у нас, и отвъд хоризонта. За да блесне пред взора на отрудените маси вечната истина, че съединението прави силата.

Днес обаче сме свидетели как в България политическото оскотяване при отделни формации и „водачи” добива все по-уродливи форми. Как тенденциозното им отрицание на всичко положително до 1989 г. прави опити да измести общественото внимание от върволицата гнойни граждански проблеми.

Които съмнителните патриоти не могат и не искат да решат. Техен суров коректив е историята, включително и тази на диаспората. Струва си и днес да разгърнем илюстрования сборник с изобразена на корицата статуя на републиката в София.

От страниците блика много човечност, съпричастност към ближния и обич към родината. Не е ли вярно, че от тях имаме крещяща потребност и днес?…

——————————

1. EDITORIAL ESLAVA, октомври 1947 г., цена 3,5 песи
2. Нено Стойчев от Дряново - учредител на Първото българско дружество „Прогрес” в аржентинската столица, заедно с Панайот Стоянов, Иван Георгиев, Рафаел Калме, Сава Попов и др. Дружеството е основано на 7 юни 1908 г.