Ботьо Савов

По огнения път на освобождението завърши своя живот и Кирил Гюлеметов. Преди двадесет и пет години при Булаир намериха заснежен в окопа младия поет. Сърцето на поета, което нежно бе туптяло в световете на изкуството, музиката и блянове за родината, затихна на историческия ни кръстопът. Когато извадили занемелия поет, целунат от бялата смърт и понесли към болницата в Узункюприя, нежните тонове на снежната виявица са рецитирали стихове от неговата поезия за родината:

Напуснах тези места, където
аз ведрий божи ден видях
и първи трепет сгря сърцето -
в безгрижие мечтателно цъфтях.

Но свързваш ме, родино мила,
със спомен нетленен и свещен…
Пленяваш ме с вълшебна сила,
като мираж блестиш пред мен!
………………………………………
Ще дойда пак при теб! Тогава
с покой и мир ме осени…

Животът на трагично загиналия поет е като живота на всички наши млади поети в тихата провинция - копнеж за вътрешна хармония и жажда за подвиг, да бъдат хляб на тайната вечеря, която предшествува великото дело. Такъв е животът, такива са и песните за загиналия млад поет. Една тишина, слънчева тишина на градините и цъфтящата дъбрава в провинцията се носи в поетичния свят. В това чисто съсредоточение на живота, поетът често достига до изстъпленията на призваните хора. Неговите песни стават откровения на хора, родени да водят народа си по вечния му предопределен път. В такива минути личният живот на поета е нищо пред идеята и идеала, на които служи. Единният живот, животът на делото, свободният живот на добрите братя е цел, смисъл и същина. След тия бури на духа поетът мечтае - „Мечта”:

Да бих могъл…
на прашни друмници в световни път
блаженната утеха да покажа,
да грея тез, що безнадеждно мрат,
да вдъхновя безстрашния борец,
да стопля с вяра и светлина ония,
що носят мъченически венец -
извикал бих в мечтателна забрава:
„Вземи, о, смърт, тез дивни младини! -
О, твоя призрак страх ми не задава -
о, отнеси последните ми дни!…”

И ще умра щастлив и със съзнание,
че своя дълг отбих достойно аз
и вложил съм в своето призвание
душата си, младежки жар и страст!

Тъй в тишината зрее величието на духа, който цари над всички противоречия на днешния ни живот и съединява в една хармония несъединимите проклети въпроси - копнежа за великото братство и войната, вечното творчество на духа с мрачното разрушение. В „Музика” тази хармония осенява поета с лъчите на вечното. Тъй росната капка подобно океана отразява в своята прозрачна душа величието на безкрайното небе. В тия върховни минути на човешки домогвания пророкът и простият овчар на планината забравят смъртта и омразите, защото „са пробудени от гласа на вечното”:

Душата ми хармония опива…
О, как пред мен изкуството открива
на гения незиблената власт
и възбленувах друг предел чаровен
с мистично-упоени небеса,
где не достига скръбен стон световен
и буди те на вечното гласа.

В тази романтична атмосфера, която огражда с ореол звездите и цветята, всичко видимо и невидимо горе на небето и долу на земята, бавно чезнат временните неща - угрози и временни неволи - и поетът-творец ходи сред тоя свят като безсмъртен рицар сред вечния живот. Неволите и смъртта избледняват, стават нежно оцветяване на вечните неща, една „сладостна тъга”:

В утрин час в притома тръпнат
маргаритки от роса,
и на лилиите шъпнат
мит за тайни небеса.
Кипарисите в смирение
скланят перести листа -
знак на нямо огорчение,
на разлюбена мечта…
И мечтателна забрава
обладава ме сега -
и в душата ми въстава
тихо сладостна тъга…

Този млад мечтател на „хармонична свобода”, както се изразява не утопистът, а реал-социалистът Фурие, намери морално оправдание във войната и поздрави в 1905 г. руските революционери с позива:

Напред, о, ратници на светлината,
напред в съдбоносната война!

Пламенно пожелава да падне в жертва за другите. И сам с очите си видя жертвата си: в болницата в Узун-Кюприя, когато беше размразен и възкръсна из смъртта, той видя двата си крака отрязани, затвори наново очи и напусна завинаги този свят - безметежен, може би щастлив, както пламенно желаеше.

Ще минат десетилетия. Някой българин ще разлисти страниците на нашето време. Като Рут ще събира падналите класове по пътеката на българската нива. И от събраните класове и цветя ще изплете венеца на новородения български гений, който днес зачева в грижи и в тоя венец навярно ще има едно малко синьо цвете - нежно и просто, което ще се усмихва в светлината на възродена България.

Това цвете е Кирил Гюлеметов.

(със съкращения)

в. „Литературен глас”, г. 10, бр. 395, 18.05.1938 г.