Иван Буюклийски

ПЕСЕН

Аз гледам пътя как се губи
далеч в зеленото поле
и как в нивята тръпнат влюбено
полюшнатите класове.

И знам, че долу сред житата
вървиш сега и пееш ти
и синьото на небесата
ведно с очите ти блести.

Аз слушам. Искам да дочуя
широкия ти волен глас,
ведно със тебе да запея,
да викна силно в тоя час.

И нека двама да разлеем
във ясните си гласове
и вярата, що в нас живее,
и обичта ни в тоя свят.

ШУМЕН

Градът е сив и тъжен и спокоен
и сиви - хълмовете край града.
Затваряше ни често дъжд пороен
в един затвор от тиня и вода.

Бе прашно лятото, но колко младост
разнасяха в предутренни зори
и пееха за слънчевата радост
на кошкьовете старите гори!

Не е ли странно, че във тишината
на тоя вечно сив, навъсен град
сърцата весело туптят и грей в душата
като звезда - един възторг крилат?

Аз помня: спускаше се лятна вечер
и с вятъра под звездни небеса
звънеше смях, разнасяше далече
на весели момичета гласа.

И малки цигански оркестри страстни
мелодии извиваха за миг,
и в две очи дълбоки и прекрасни
потъваха вечерните тъми.

Днес тоя град за мен е само спомен,
но споменът е светъл и красив -
аз ще го нося по света огромен
в душата си, докато бъда жив.

Ще помня дълго русото момиче
с зелените усмихнати очи
и ще се питам пак: защо обичам
на погледа му топлите лъчи?

Ще помня хълмовете мълчаливи
и къщичката стара де живях
с градинката, разцъфналите сливи
и двете каменни чешми край тях.

Понякога насън ще разговарям
със старите познати от града,
а вечно от сърце ще благославям
на тия дни протеклата вода.

ГУРБЕТЧИЯ

По една народна песен

Препуска конник пряко през поляна.
То - млад Никола от гурбет се връща, -
препуска лудо през места познати
да стигне скоро в бащината къща.

Преди години бос хлапак замина,
а мъж се връща, носи старо злато,
на либето - седефи и коприна,
на старите - подаръци богати.

Препуска млад Никола, миг не спира,
на хранен коня гривата се вее,
че ей селото вече. На баира
играят селските деца и пеят.

Лети юнакът, бърза той да стигне
да види майка, и баща, и либе,
в неделя сватба весела да вдигне,
а в другата да иде на сеитба.

И стигна. Спря. Но къщата е тъмна,
обрасъл дворът с бурен го посреща.
„Хей, ставайте, отдавна вече съмна!”
И никой не обажда се отсреща.

Плета прескочи с коня, в двора влезе
и там разбра защо е всичко пусто.
В миг радостта в сърцето му залезе
и плака, дълго плака той напусто.

Разказаха съседи на сирака
как старите с света са се простили,
как либето му чакало го, чакало,
но най-подир и то си гняздо свило.

Обърна коня и посърнал болен
назад полека тръгна през нивята.
Край село само спря се млад Никола
и даде по жълтица на децата.

ВЕЧЕР И ПОРТРЕТ

На Теодор Траянов

Във стаята сега сте двама само:
ти и портретът ти от младини
върху стената. Само вие двама
и между вас - изминатите дни.

От детския портрет спокойно гледа
усмихнато и хубаво лице.
Нима това си ти? Защо си бледен
днес? Тъжно ли е твоето сърце?

То изживя беди и неуспехи,
раняваха го хора, страхове;
годините - богатствата му взеха,
възторзите - развяха ветрове.

Ти гледаш своя лик и сякаш чувстваш,
че друг е там - с усмихнатия глед
и с бодростта, предадена изкусно
от майстора на детския портрет.

Какво си днес? Виж - ето огледало:
едно лице набръчкано жълтей,
едно сърце, що всичко е раздало -
в огнището на горестите тлей.

Защо тъй бързо? - Питаш безответно
и овлажняват твоите очи.
За цял живот, преминал неусетно
ти мислиш, мислиш дълго и мълчиш.

А пред душата ти припада вечер,
годините летят като пчели
и те докосват леко отдалече
на слънцето последните стрели.

ПРОЛЕТНО ПРОБУЖДАНЕ

На Мирослав Минев

Като ярка голяма звезда
светлината се шибна в стъклото
и разля се в широка бразда
от прозореца чак до леглото ми.

Един лъч засиял вдъхновен
през прозореца втурна се лудо
и, пристигнал внезапно до мен,
като топла ръка ме събуди.

И аз станах: това е пожар!
Сякаш целият свят е запален -
чак във стаята вътре при мен
влиза пламъкът кърваво-ален.

Туй е някакъв пролетен сън!
Аз отварям прозореца, гледам:
грее злато и бисер навън
вместо белите пътища ледени.

Аз видях, аз видях, че горят
равнините далече на изток
и приижда над нашия град
една пролет прекрасна и чиста.

Аз видях как в стопения сняг
сред полята далече израства
един мургав и весел човек
и върви с това утро прекрасно.

Бързо крачи и маха с ръка,
а в ръката му бяло кокиче.
Край запялата малка река
го присрещат засмени момичета.

- „Ти ли идеш със новите дни?” -
И те тръгват със снего към мене,
а отпред светлини, светлини
и потоци зелени, зелени…

ЛЕТЕН ДЪЖД

Върху прага на хижата седнал,
един селянин тъжен мълчи,
а земята напукана, жадна
горят знойни и тежки лъчи.

Но сред светлата шир надалече
малко облаче в миг потъмня,
не измина минута и вече
хубав дъжд изведнъж заваля.

А пред хижата още стои
сам старикът, но гледа нагоре
и по грубите бузи струят
сълзи радостни. Той не говори.

Но лицето му пак се разведря,
засиява. И сякаш е друг,
сякаш вижда той снопове едри,
наредени след жетва богата

и хамбарите пълни със злато.

ИЗПОВЕД

Аз писах стихове и песни
за романтичната луна,
за радостта, за дните есенни
и за любимата жена.

Възпявах цветните полета,
нивята, родното село
и като всичките поети
разказах своята любов.

Пях за просторите безбрежни,
за планините сини пях,
на пролетта във думи нежни
аз бодрия възторг излях.

И - звън на сребърни копита
от полунощен конски бяг -
и прекрасен беше моят ритъм;
ту строг и жив, ту светло-лек.

И бяха стройни редовете
на мойте звучни стихове:
слова и рими през сърцето
летяха като ветрове.

Но ето, някой ме запита
един прекрасен божи ден:
- Ти, който пееш за звездите,
спомни ли си поне за мен?

Обърнах се. Видях се сломен и
убит от тежък труд и глас
човек. Той беше като мене
тъй също светлокос и млад.

С дълбока горест той показа
напуканите си ръце
и с думите, които каза,
разтвори моето сърце.

Аз знам сега: зад тоя лес,
що носи вечерна прохлада -
в балкана, в ширното поле
живеят хората без радост.

Аз знам сега: снегът, цветята,
измамите и любовта
не струват колкото сърцата
на тия прости хора там.

Кажи ми, брат, сред тез долини
какво съм аз, какво си ти,
какво са небесата сини
и хубавите ти мечти?

Аз днеска искам да запея
едни по-нови стихове -
с тях мойта обич да развея
по целия забравен свят.

Тез стихове за всички хора
ще бъдат песен - затова
сърцето си на чук ще сторя
и с тоя чук ще ги кова.

ОБЛАЦИ

Аз исках да се радвам, родна шир,
с любов да гледам небесата сини,
да стопля пак сърцето си изстинало
във пурпура на стария баир.

Аз исках да те срещна с песента
на мойто пламнало сърце и влюбено
да гледам низ полята ти загубени
полюшнатите грейнали жита.

Аз исках… Но разбрах, че пропастта
пред твоя път е още неизпълнена,
че има още дни пред теб прокълнати
и птици-облаци над твоя стар Балкан.

И моето сърце тогаз се сви
и плаках аз за теб, за синовете ти,
небето питах с глас защо са клети те,
но нямо беше то пред мойта скръб, уви!

Измъчена земя, кога ли най-подир
ще си отдъхнеш ти след бури и премеждия?
Кога ще спрат над теб щастливите съзвездия
да бъдеш пак честита родна шир?

Не знам и аз и кой ли знае днес
каква съдба над нас прелита с дните ни.
Далеч гори пожар. С отровен дъх наситени,
минават облаци над твоя тъжен лес.

ДЕН

Във моето сърце сега
каква възторжна обич блика?
Чия протегната ръка
в широките поля ме вика?

Край малките села трептят
на хубавия ден лъчите
и над пробудения път
играят весело врабци.

Но синият небесен свод
и грейналата утрин лъжат,
а бодрият преди народ
ме среща обеднял и тъжен.

Аз зная, моя родна шир: -
видях как хората линеят,
чух как пробудени души
една бунтовна песен пеят.

Прелива тъмни брегове
огромната и тежка грижа
на твойте бедни синове,
притиска сламените хижи.

Аз гледам днес Балкана стар,
зелените поля общирни
и предусещам песента
на утрешните дни размирни.

ЛЮБОВ

На Ангел Захов

Не съм честит. Във този свят
не падна ми се хубав жребий,
работя, трудя се цял ден,
за да спечеля честно хляба.

Погасва вече младостта -
тежат ми тридесет години
като повехнали листа
над моето чело застинало.

А все пак гледам на света
с усмихнати очи, доволен
дори и в тая нищета,
с която пак живея волен.

И питал съм се неведнъж:
отде е тая моя сила,
която като тучна ръж
високо в мен е изкласила?

Отде е тая радост в мен
посред тъжовните години?
Защо със радост всеки ден
посрещам аз небето синьо?

И тая тайна аз открих -
разбрах защо не съм невесел,
защо е ведър моя стих
и вечно бодра - мойта песен.

Животът е навред суров
и нашто време е жестоко,
но грей във мен една любов -
в сърцето ми гори дълбоко.

Любов към моя млад народ,
към бъдещето му прекрасно.
Аз вярвам: иде нов живот
и вярата ми в него расне.

Какво от туй, че моят дял
в живота беше толкоз скъден?
Аз вярвам утрешния ден,
че ден на радости ще бъде.

И тая вяра, че летят
към нас години по-честити
и че в пространствата блестят
на бъдещите дни лъчите,

Изпълва моята душа
с една нечуто свежа гордост,
с която мъките руша
и подлостите срещам с бодрост.

Що значи лошата съдба
пред тоя чист прекрасен порив,
що в мен блести като звезда -
над всяка моя лична горест?

Сковават тежки ледове
сърцата днес като през зима,
но тръгват топли ветрове -
след зимата и пролет има.

И аз се радвам, че светът
към по-прекрасни дни поема,
и тихо сливам своя път
със пътя към туй ново време.