Красимира Василева

Вече над 40 години тя живееше в Германия, защото навремето успя да се омъжи за немец. Но не какъв да е немец, а мъж от тогавашната ФРГ. В началото на 70-те години на миналия век си постави за цел да се установи в богатия свят и я постигна при една от поредните си почивки на Черноморието, организирани с този замисъл. Защото наближаваше 30-те и нямаше време дълго да се оглежда.

Немецът се оказа подходящ по височина и образование и неженен, пък и беше по-възрастен от нея само с 15 години. Той имаше хубава къща в градче в Бавария и единственият проблем за лелята беше, че в тази лично негова къща живееха и родителите му.

Лелята беше стройна, руса, почти без бюст и някак белезникава. Очите й бяха ясносини, но бялото в тях беше осеяно с червени жилки. И макар да не покриваше представата на немеца за балканската женска хубост, той оцени нейната деловитост и готовност да се оженят и съобразно тогавашните закони плати доста пари, за да я освободи от задължителното разпределение на завършилите висше образование у нас.

Лелята замина, за две години научи що-годе езика и започна да работи в проектантска фирма. И веднага постави изискването или родителите му да се махнат, или - развод. Защото тя не е оставила своята родина, за да живее със старци, и няма никакво значение, че къщата е голяма и има място и за тях.

Немецът, макар и с мъка, се подчини, разбирайки, че това е единственият път към по-нататъшното съжителство с така скъпо придобитата си съпруга.

През лятото лелята идваше в България с мъжа си и с дъщерята, която роди. Отсядаха при майка й - дребна, но много работлива жена, която, както се казва, се въртеше на пета, за да угоди на скъпите гости.

Тя майстореше сарми, пълнени чушки, мусаки, гювечи, баници и всичко, каквото зет й пожелаеше, а дъщеря й неуморно разказваше как отново е разочарована от България. Цяла година чакала да се върне, но още от летището я посрещали българската мизерия и простотия.

Немецът слушаше доволен, очите му святкаха зад дебелите стъкла на очилата и се смееше гръмко. И на свой ред на разваления си български започваше да хвали Турция, където беше ходил в командировки, и да описва колко красиви са туркините. Това караше лелята ядовито да присвива тънките си устни и тихо да мърмори, че от импотентните немци не може да се очаква друго.

Подаръчетата, които лелята носеше на майка си, на брат си и на племенника си, бяха сапуни, одеколони и по някоя дрешка, предимно втора употреба. А като тръгнеше с мъжа си на вечери у приятелите и познатите си в града, не си правеше труда да им подарява каквото и да е, защото считаше самото си присъствие за подарък - имаше информация за прелестите на Запада, която те очакваха с отворени уста.

Брат й беше журналист и писател, също с тънки устни, които ставаха още по-тънки, като се почерпеше. Тогава той започваше да я иронизира и като връх на всичко я питаше отчела ли се е пред началниците си от ДС, като ги изреждаше поименно. Това водеше лелята до бяс и до обвиненията, че тя се е охарчила, за да се върне в родината си, а той отравя всяка нейна минута.

Истерията й стигаше дотам, че му пожелаваше час по-скоро да умре. И той наистина умря. Тогава лелята се замисли какво ще стане с майка й - ами ако живее дълго, както се очертаваше, ако се разболее, ако се залежи…

Тя нямаше никакво намерение да я вземе при себе си в Германия, нито пък съпругът й щеше да позволи това, след като неговите родители умряха в старчески дом. И въпреки че години наред внасяше на своя сметка заплатата си /немецът беше обещал да я издържа и не беше необходимо тя да работи/, не беше склонна към никаква лигава и отживяла времето си благотворителност.

И тогава лелята намисли да накара племенника си да се чувства задължен да гледа баба си. Този план беше сложен. Години наред му пишеше писма, хвалеше го за отличния му успех и го наричаше “гордостта на леля”, изпращаше му и колети с дрехи, предимно втора употреба.

И при всяка възможност му внушаваше, че България е обречена страна и единственият му път е към Германия. Там да специализира, там да се устройва. Защото, пишеше тя и след 89-та година, тази жалка държава няма да се оправи никога.

Племенникът завърши висшето си образование с отличие и лелята го пришпори да си избере университет в Германия и да заминава да прави докторат.

Обещаваше му, че ще поеме всички разноски по издръжката му и че неговата единствена грижа ще е да учи. Но още при пристигането му на гарата в Германия му съобщи, че нещата са се променили, че мъжът й не е съгласен да се ангажират финансово с него и че ще може да остане само една година, и то ако се издържа сам. Пък и немският му, макар да го е учил дълго, не бил на ниво и едва ли щял да се справи в университета.

Племенникът беше като полят с вряла вода, но не каза нищо и реши да се бори с реалността. И тръгна да търси работа - пренася мебели, мете дворове, чисти закусвални, боядисва огради, продава пици. Време за учене почти не оставаше.

Чувстваше се като куче, което са наритали безмилостно. Тогава лелята му съобщи, че може да го свърже със специални заможни хора, масони, които ще му помогнат финансово и всякак. Те били благосклонни към умни момчета като него, но за целта той трябва да спре да ходи на църковни служби.

Освен това лелята го заведе на гости у любовника си и заяви в присъствието на двамата, че когато мъжът й умре, тя ще живее с новия си съпруг на българското черноморие и с немските си доходи там ще благоденстват.

Отвратен от всичко това, изнервен и озлобен и вече хипертоник, още преди края на първата година племенникът реши да се върне в България, въпреки че получи документ от своя професор да продължи работата си по доктората. Тогава лелята му каза:

- Ти се провали тук, момченце! Виждаш, аз ти дадох шанс, направих всичко възможно за теб, но ти не се справи! Сега се връщай да гниеш в скапаната България, а аз ще помагам с каквото мога на теб и баба ти. Знаеш, че си ми много задължен и поемаш грижата за нея.

Племенникът се върна в България, намери си работа, ожени се, устрои се битово и взе баба си при себе си. Но не защото леля му искаше това, а защото беше християнин и знаеше притчата за добрия самарянин. Родиха му се две деца, животът вървеше криво ляво, но психическата травма, която преживя в Германия, не се заличаваше.

Лелята звънеше често по телефона, интересуваше се как се грижат за майка й и продължаваше да изпраща дрехи втора употреба, които се озоваваха на контейнерите за смет и бяха прибирани от клошарите.

А когато пристигнеше на гости и отново започнеше да критикува никаквия живот в скапаната си родина, хипертонията на племенника й се засилваше и той с нетърпение очакваше тя да си замине. Всички илюзии за прекрасната Германия бяха разбити, безвъзвратно беше рухнал и дългогодишният мит за добрата леля.

А баба му вече отиваше към стоте, залежаваше се, губеше разума си, грижите ставаха все повече и младото семейство изнемогваше.

Една сутрин племенникът бе покосен от инсулт и след 20 дни, получил цялата възможна “помощ” на българското здравеопазване, напусна този свят.

След 40 дни почина и бабата, без да разбере какво се е случило с внука й. Погребаха я хора, които нямаха кръвна връзка с нея. Защото германската леля беше съобщила по телефона, че е болна и не е в състояние да дойде за погребението и на племенника, и на майка си.

И оттогава никой в България не я чу и не я видя. Само от една нейна съученичка тръгна слухът, че любовникът на лелята се самоубил, а тя искала да завърши живота си луксозно, в специален, много скъп старчески дом в Германия, затова цял живот трупала и стискала парите си.