БЕЗДУШНАТА
1.
Слънцето наднича косо през падналите завеси,
гледа ме, гори стените, после бавно стели
светлосенки по леглото ми. Навън е вече есен.
Листата на липите капят пожълтели.
Аз лежа, пробудена отрано, слушам дрозда бодър
и врабчетата, накацали върху корниза.
Виждам облаци пълзят, тълпят се страшно в небосвода.
Мъглите като змеища огромни слизат.
Но защо не мога да задържам клепките си? Тегнат
ми очите, сякаш се превърнали в олово.
Иска ми се да заплача. Свивам се от бол и шепна
след всека тежка дума името Христово.
2.
От западния ми прозорец
се вижда целия площад,
по който ранобудни хора
стъкмили още през нощта
богоявленски аналой.
Минават в спретнати редици
юнаци, конници, деца
и, ето, между тях девици -
под светналите небеса
се виждам в родния си край.
До мен пристъпва строг и строен
учителят, а там, пред нас,
е паднал ничком веч безброят.
Плющят големи знамена
върху ни в тоя ведър час.
Засвирват медени фанфари,
топовни вистрели ехтят.
Зад нас редиците отварят
на конницата вече път.
Тълпят се майки и деца.
И аз едва събирам пръсти
за да сваля чело над тях.
Свещеникът потапя кръста,
отвсякъде валят цветя
над купелта и по снега.
От западния си прозорец
изглеждам целия площад,
дано открия с тиха горест
предишната юношка там
с две тъмни сплитки по гръдта.
3.
Не шибай тъй сърдит конете си, коларьо,
не виждаш ли - нощта склони отвред простора?
Аз нямам никъде желани хора,
и никаква надежда не обгаря
гърдите ми из пътя.
Една жена по късна доба ти отнасяш
към знайни дни - безтрепетни и пусти;
отричана до скръб, лишавана от чувство -
кому съм нужна тук с позора и честта си?
Кръстосай ти нозе и слушай като мене
на колелата милващата песен.
Не важи - днеска в пет или пък утре в десет;
това небо и там ще ми тежи студено.
Не шибай тази нощ конете си, коларьо,
нали не се търчи на път със катафалка?
На всеки кръстопът да спираме за малко
и слушай ме като повтарям
нерадата си повест …
сп. „Гребец”, бр. 4-5, 1935 г.
