ПЛАНИНЕЦЪТ
В една от книгите си писателят Петър Константинов разказва история, която съм запомнил по следния начин:
Керван от коли, теглени от силни коне, се движел през планината. Изведнъж беят, който водел кервана, видял, че върху висока отвесна скала е кацнал орел. Веднага решил да провери своята точност. И тази на оръжието си.
Започнал да стреля, без да слиза от коня. След първия му изстрел птицата продължавала да е на върха на скалата. Както и след втория… И след третия… Докато свършили куршумите му… И не му оставало друго, освен да гледа безпомощно към скалния връх.
В този момент проехтял изстрел и орелът като отсечен от скалата камък, паднал на земята. Беят се обърнал и видял планинец, който бил коленичил и държал собственоръчно направено оръжие.
Планинецът вдигнал очи към бея и добродушно му казал: „Ефенди, когато човек стреля по такава птица, трябва да падне на колене”.
Тези думи ядосали бея и той заповядал на съпровождащите го сеймени да ударят сто тояги на планинеца… На другия ден, час след като тръгнал, керванът бил пометен от откъртили се скали.
Изпратени били хора на властта, които да вдигнат труповете. Отмествайки скалата, затрупала тялото на бея, те видяли, че гърдите му са пронизани от куршум…
Дълго търсили планинеца, но от него нямало ни вест, ни кост… Само като ехо от далечен глас, високо над планината, се носели думите му: „Когато човек стреля по такава птица, трябва да падне на колене”.
