Радослав Игнатов

ПРОКОБАТА НА ЗАБРАВАТА

Те идват и вървят, отиват си и пътешестват, изчезват - без видимост, без образ
или преразказ за съществата си, без спомени за случки и събития -
напреднали достатъчно по пътя на освобождаването от ума, умът без мисъл,
който цели вечности не е и ум, не е и нищо, но като сън е по-реален от недостъпната,
ала угрижена за планетарното спокойствие мисъл на философа, който денонощно
разчленява милиардните посоки на преживяното в отминалите времена,
без да схване ни за миг, че цялото му битие отдавна е състояние на бъдещото време.

ПРЕД ВРЕМЕ-ПРОСТРАНСТВЕНИТЕ ПОРТИ

Когато човечеството чака от тебе мисъл, простичко изказана с две-три
думи: “Ето, там”, “Така”, “Да тръгваме”, “Да спрем”, “Сега е време”
и прочее; когато начините и посоките бележиш с пръст, за да покажеш смисъла на съществуването, най-безуспешният модел да създадеш подхождащия ритъм в движението или стоенето на място, е този да си служиш с изискано подбрани думи - за настроение.
Човек е винаги в обсада - от вещи, общество, другари, семейство, власт
и управление, най-вече, сред наскърбената от ненаситната му алчност природа -
да я покори, да вземе, от жаждата му да насили, да вбремени с ненужен плод и може би затуй там, някога, в самата си поява на света, доукрасил е той със слово
до последния му щрих непоклатимия стремеж да гази, мачка и убива.
Но миг, преди да го катурне ближния, съзнава, че не е едничък
върху къркорещия плодовит корем на бляскавия хоризонт.
И ето, че в страстта да побеждава, забравил е да съществува,
да се спасява, да устоява в битката си с равностойния на него, с по-силния.
Усети ли това, за да е в безопасно разстояние, вкупчва се до хиляди себеподобни, тълпата немощно засяда покрай паметниците на тези, дето преди векове е умъртвила, и търси помощ. Възправя се тогава някой, дошъл изневиделица, помежду устните му, бъдещ мрамор, политат думи на прослава и обругаване, говори той, говори часове, говори дни, години, и хич не се досеща, че под словесния валеж се е стаил и наблюдава мълниеносните му жестове каменоделецът с усмивка на уста.

ЗАЩОТО БЯХ

На юг се ширва погледът - съсухрени долини, в гъстеещия час
интимното поклащане на дъбовите клони напомня за любовни тръпки,
и въздухът е чист и влажен като въздишката на младенец,
росата натежава в камбанките на момини сълзи,
тревата крехка и игрива е, а слънцето лениво се отронва някъде от изток,
за да поеме по безгрижния си път.
Ала от север се понася шепотът на вятър: снове, пробожда, завладява
студеногривият порой на есенния дъжд, и ветрове развихрени
под водна пяна се надбягват и беснеят в мрака - достатъчен мотив
за да не вярваш, че препогребани от милион вихрушки,
предците ти ще се надигнат някой ден да ти поискат прошка.
Ще блеснеш, поживееш и възкръснеш, и нищо от това,
че в този миг въздишаш, гръд в гръд срещу безкрая се изправяш,
опиваш се от звуците на свойто име, а прадедите си небрежно поменаваш -
сега си всичко онова, което виждаме от теб, печално краткотрайна тлен!
Но тези символи и знаци, дето непрекъснато пререждаш
в структурите на недостижимата хармония между пръстта и небесата,
която, знайно е, от елементи се гради, за да сглоби природата
на движещия се във всичките посоки на Всемира свят;
и тези символи, и тези знаци
за теб отдавна са престанали да бъдат новост:
роден в легло, веднъж проходил, непрестанно тичаш, за да опазиш
съхранимото, за да си спомниш детството, да съобщиш,
че те е имало, че ще пребъдеш,
макар и грохнал в единството на повторимите неща:
И преживяна вече, случайността на настоящето и бъдещето
те люшка винаги в едно и също време - едно и също, едно и също време,
додето хаосът се подреди в познатите от векове и ери звуци, шумове,
забързани или забавени движения, с които, подредени в думи, сътворяваш
онова, което може да се съпостави с безброй тълкувани от много преди теб
очаквани събития, предричани със вещина и страст събития
от още по- несъстоялото се време, отдето неизменно ще се появиш -
като човек от друга новина, която всъщност няма да е новина, а вест.