Недялко Чалъков

Незабравим е споменът ми за първото „приземяване” на Ломска земя.
Като съпружеска двойка се качихме през нощта на кораба от Свищовското пристанище. Пътувахме за Лом, където тъщата ме очакваше с голямо нетърпение. Тя е доста общителна и разгласила в града, че дъщеря й - студентка във Велико Търново, се омъжила за добро момче.
Не можахме предварително да резервираме каюта. Нямаше свободни места и в общия салон. Камериерките на кораба се смилиха над нас като младоженци и ни предложиха походни легла. Умирахме за сън. Току-що задрямал, ме събудиха. Едно дете хвърлило обувката ми в Дунава. Разтворих сънен очи. И докато се съвзема, чух врява и шум. Родителите напляскали малчугана.
- Ами сега - рекох си аз, какво ще правим? Хем ми беше тъжно, хем весело. Представях си как ще ме посрещне тъщата с официален костюм, бяла риза и вратовръзка и бос… Хвърлих и другата обувка. И изглеждах по-смешен и от самия Чарли Чаплин.
Отивах за първи път в дома на интелигентно семейство. Бащата на моята съпруга починал млад. Майка й - Мара Тетевенска, е известна ломчанка, голяма кулинарка, позната на хайлайфа в онова време.
Капитанът на кораба - техен приятел, като ме видя бос, се захласна от смях.
- Не се притеснявайте! - шеговито подхвърли той. Когато приближим пристанището, ще пусна сирената, за да ви посрещнат по-тържествено, като за изключителен случай.
И така направи. Наду свирката докрай, а аз пребледнял, без кръв останал, казах на съпругата си - току-що облякла бялата си булчинска рокля, да изчакаме пътниците и последни да слезем на кея.
Отсреща тъщата ни очакваше с цял кортеж от коли. Като ни видя се провикна с пълен глас:
- Ето ги, идват, идват!… И размахваше високо букета с червени рози - любимите цветя на моята съпруга. Духова музика засвири сватбено хоро. Насъбраха се хора. Спуснах сака по-надолу към краката си и вървях след булката. Тъщата се хвърли към нас, прегърна ни развълнувано, разцелува ни и ни вкара в една „Волга”.
Колите се отправиха по булеварда, към дома на съпругата. Пищяха клаксони. Вееха се бели сватбени панделки. От двете страни хората се спираха и поглеждаха към нас. Питаха се коя ли е булката?
Стигнахме до къщата. Опънаха бяло платно, за да се изкачим по стълбището и ние тръгнахме под звуците на Менделсоновия марш. Изведнъж Ирина Унгарката, тяхна близка, възпълничка, но симпатична жена, ме забеляза. Спря ни и извика: „Мари Маро, ами твоят обичан зет няма обувки. Виж го, бос е. Сигурно е много бедно момче.” Но тъща ми, нали е умна и съобразителна жена, й отговори спокойно:
- Иринке, моят зет преди малко ги събу в колата, за да мине бос и чист като ангел по бялото платно…
След това, когато всички разбраха за случката, прихнаха де се смеят. Тъщата ми хукна към дома на продавачката, за да отвори магазина в неделния ден. И донесе три чифта обувки. Слава богу, едните ми станаха.
Сватбеното тържество продължи до полунощ с музика и веселие.
През 1972 година се завърнахме в Лом. Роди ни се второ дете.
Назначиха съпругата ми учителка, а мен - редактор в градския вестник.
Девет месеца изкарах във в. „Народна трибуна”. Взеха ме в окръжния вестник „Септемврийско слово” в Михайловград (Монтана). Главен редактор беше Димитър Младенов - един прекрасен човек, който ценеше и уважаваше талантливите журналисти. През редакцията са минали много известни писатели и поети.
Пътувах всеки ден. Ако някой изчислеше за близо осем години километрите, сигурно бих обиколил няколко пъти екватора.