Атанас Теодоров

- Запалвам те като нищо! - крещеше Сертев . - Крадец! Измамник! Готованец на чужд труд! Сваляй веднага балите!
Уплахата в стреснатото лице на стареца не смекчи гнева му.
- Сваляш сламата и бягаш! Не искам да те виждам, не искам да те знам.
- Сламата и без туй си гние… Ланшната я запалиха, тазгодишната и нея ще похабят напролет.
Беше натоварил всичко десет бали - колкото събра каручката и миналата есен. Толкова му стигнаха да изкара кравата до зелена трева. Знаеше си мярката…
Познаваше Сертев по лице. Такива като него носят добри вести само на събрание. Днешният ден е за седене в топла канцелария, не е за къра, но той тръгнал по кефа си.
Не му провървя днес и на Сертев. Газиха в полузамръзналата угар пет-шест часа с един началник от областта, негов познат от периода на низов възход. Останаха по на един изстрел. В хижата на Апекато повъзвърнаха силите си с печено прясно свинско и резливо домашно каберне совиньон. Зад гърба им шофьорите разпределиха улова според негласното правило на по-силния - три яребици за Хаджиев и една за Сертев.
Нямаше за какво да съжалява Сертев. В къщи винаги носеше само подбран дивеч, но днес щеше да отиде в тайното гнездо на Мира, а с нея не им бeше до готварски упражнения. Нека Хаджиев да се хвали в крайморския град пред глупавата си женица с колосалните три мършави яребици. Може би трите яребичета ще смекчат отмъстителния нрав на Хаджийчето, започнало навремето като участъков агроном при бачото Сертев. Нима беше случайно, че през целия ден натрапваше на Сертев незасетия блок с ечемика. Щял да защитава Сертев, че не засял блока по обективни причини. Заплакала лисичката…
По зла слука не дигнаха заяк, а тъкмо лисица. Наперената рижа кокотка не си направи труда да се скрие в храстите. Разбра, че ловците са без кучета и се отдалечи спокойно. Ако ловуваше сам, Сертев щеше да обходи подветрено и да издебне хитрицата, но това беше излишен жест, защото разкошната зллатиста опашка нямаше да украси вратлето на преданата Мира. Последно на нея, но по-рано и на други утешителки, е давал по нещо стойностно, което подгрява пламъка. Това беше неговото отблагодаряване - плащаш по-скъпо за по-евтиното…
Сертев реши да мине през селата. Още като тръгна към газката, скрита зад купата с балирана слама, усети тежестта в задтилъка си. Стар номер, след хубаво вино кръвното се разиграва по вените му….
Тоя старец с крадената слама сам се навря в ръцете му. Вместо да се скрие от обратната страна на купата, взел, че смъкнал балите зад джипа на Сертев. Порутване от небрежност при подреждането, щета от природно събитие или кражба …
Гневът успокои Сертев… Мина му и за безуспешния лов, и за хамавия Хаджиев, и за трите нещастни яребици, и за всичко от този мръсен ялов ден. Накрая идва и един дядо с магарешка каручка с пет бали, сякаш някой го е пратил да му развали настроението.
Старецът не видя гняв в очите на Сертев. Дръпна поводите на отпочиналото при размислите магаре. Каручката не пое напред.
- Дай да закачим каруцата за джипа. Овцете ми гладни!
На Сертев краката му едва държаха. И то за какво? Тъпа работа! Утешителката му Мира вече включва бойлера в банята…
- Момче, дай да закачим каручка за ока на газката! Десет овце ми блеят от глад в кошарата…
- Ред си има, дядка ! Сламата е стратегическа суровина.
Непознатите думи смъкнаха стареца. Клатушна се и се задържа с ръка на климията на каручката с поглед изпод вежди към надвисналия от вратата на джипа Сертев. Дигнаха го думите на Сертев:
- Защо ти отмиля общото? Защо крадеш, мързелуваш, лъжеш? Ще кажеш ли, старче?
Старецът мълчеше. На зъл човек какво да отвърнеш. Не знае ли той, че тая купа миналата година беше разграбена? Няма фураж - не знае ли? Мерата за паша окъся, ливадите ги разораха за високи добиви, от гората листник вече не дават да сечеш - какво да яде този добитък, дето все още ни крепи в селото…
- Какво да дам на кравата и овцете…
- А стопанските какво ще ядат?! Защо ги делиш на свои и чужди?
Старецът мълчеше.
- Защо крадеш от общото?!- скочи от стъпалото Сертев. - Защо ти отмиля то? - сега му беше все едно какво е направил този непознат селянин. Сякаш напън за повръщане го принуждаваше да излее гъстата жлъч от душата си. Трийсетина години кръстосва селата около града, виждал е добро и лошо, но никога не се е трепал на халост. Днешната съсипия някой трябва да я понесе на гърба си. Сертев ли?! Той, дето не си е доспивал, дето не си е дояждал залъка, друсан на седалката през дерета и буци… Знае ли тоя байно тегобата да угаждаш на некадърни началници, пред какви ли не порти да сваляш капа, за да сдобиеш нещо за селото, не за себе си, не… И да думкаш по бюрото и всяваш страх, защото е нужен ред и подчинение, иначе чиновника нищо не го стряска, пази рахатлъка си и трупа пари и имоти. И той, Сертев, е превивал гръб като магарето между оковете на каруцата, но е търпял и търкалял колелата… Нещо да е спечелил Сертев от големите пари?… Язвата и диабета… Кой е виновен, а? Ще кажеш ли, крадливо старче? Кажи, нали за тебе се трепем…
- И какво, и какво! - скочи в калта Сертев. - Кой си, какъв си, какво влачиш от моя залък!
Старецът се скова от стъкления блясък на чуждите очи. За миг дойде на себе си. Изкрещя. Изпсува разточително магарето и забута с яростни тласъци каручката.
Магарето се хвърли и повлече каручката по коловоза.
- Спри! Спри, ти казвам!
Завладя го желание за надмощие, мъст. Скочи в газката и ги подгони през калта. Балите слама се сипеха от двете страни на канатите и се разсипваха под тежките колела на джипа.
- Стой! - смразяващо изрева Сертев. Не мислеше за какво вика и кого преследва. Искаше само мятащото се кълбо под погледа му да спре да се търкаля през калта.
Магарето падна на предните си крака и завря муцуна в калта. Старецът се строполи върху животното с ръце върху главата си. Така се скупчват овцете при силен гръм.
Газката спря сама при удара по каросерията.
Сертев протегна ръка към балите и щракна модната електронна запалка, подарък от японски специалисти, дошли за обмяна на опит. Пламъкът полази и обля в пламъци първата бала.
- Ама ти…защо… - изхлипа старецът и успя да се дръпне от горящия език.
Магарето се отскубна от каруцата и проби дрезгавината като светещо кълбо. В отворената дупка нахлуха дългите огнени езици. Смъртоносният му вопъл дълго дра потъмняващия въздух, чак докато заревото от горящото му тяло се стопи в долната черта на хоризонта.
Сертев не видя ниския летеж на огненото кълбо, не забеляза дори червения купол, в който изчезнаха старецът и каручката. Захлупи лице върху волана на газката. И спа до там, където нямаше да разбере кога и къде се е събудил.

15 август 1987 г. - 18 декември 1988 г.

Варна - София