Георги Н. Николов

Повод за тези досадни размисли роди в мен електронната книга на Васил Иванов „Захар в раната”. Всъщност - успешно продължение на гражданската му сатирична лирика.

Представяща създателя си като мислеща и открита личност, непримирима с миазмите на съвременното българско общество.

В неговия хаотичен въртоп днес изпускат отровната си пара чуждопоклонството, политическата демагогия, узаконеният грабеж, превръщането на държавата от суверенна в бананово неекзотична.

Все индикации за постепенното й отмиране върху картата на света. Някой трябва да бие тревога и кой друг, освен творците на словото? Тук, когато трябва да се замени кабинетното философстване с барикадна искреност, всеки проличава що за стока е, без никакви извинения.

У нас писатели наспорил Господ… Едни искат да са неизменно актуални, но да не си развалят рахата. И песента им се щура в мили детски спомени за родното селце, Шаро, първата любов. Други наблягат върху героиката на отминали епохи. Спирайки дотук, без да се сещат за грозното настояще. А делникът у трети е сергия на дребнотемието. Плашещо читателя преди още да е изсъхнало мастилото.

Общото впечатление е за бягство от реалните проблеми. Заради художественото тиражиране на които политическият мардалък (вж. бай Ганьо), не раздава сребърници и престижни титли.

На този фон несъмнени дарования като Васил Иванов се загърбват. Покрай тях ще профучават парични награди, харизвани щедро на безгръбначни услужливци. Едва ли някой ще надникне в кравефермата, където работи поетът, с пресилено „браво”. Прожекторите на славата все така ще осветяват самодоволни мутри. Дошли в литературата по заповед на овластената щука.

Нейсе. Понякога и в кацата с катран има капка мед. Защото написаното от Иванов, заедно с книгите на още 5-6 имена от средното вече поколение, олицетворява истинския социален и морален дух на България.

На многострадалния ни делник в ХХІ в. - микс от беднотия и измамени надежди, апатия, безправие, междуличностен антагонизъм. Зомбирали малкия човек, чрез закона на джунглата да е кръгла биологична нула и нищо повече.

За него, за зрънцето в гражданската пирамида и в негова чест, са жилещите песни на Васил. Но малък ли е малкият човек? И къде да го намерим?

- Кажи ми, бабо, има ли страни,
където да е пълна все Луната!?
Вампири до дълбоки старини
кръвта да пият на електората!?

- Разбира се, че има! Твърдо знам!
България се казва, мило внуче.
Вампирите върхушката са там,
която кръв народна здраво смуче.        „Кръвна банка”

Лирическият герой на Васил Иванов, уж сива прашинка в горещия уличен хаос, е борбен и удивително жилав. Реален, пълнокръвен и зареден с достойнство.

Зад самоиронията - щит срещу предизвикателствата на нерадата му орис, пулсира стремежът за лична самоизява. За хармонично общение с равните нему. Също така устремени да вкусят жадно от тихите радости на битието. Да обичат и да бъдат обичани. Разбирани и вярно оценени, че са добри богомолци под купола на злото, който все някога ще рухне.

Благословени вестители на Божата истина, но не и сеячи на празни надежди. А посланици на твърда воля срещу бруталното, демоничното и античовешкото.

В случая - у нас. Шепа балканска пръст, превърната в арена за изтребление. На ниски страсти и липсващо младо бъдеще. Доизтичащо през националните граници някъде навън.

Ако свлечем парцаливите доспехи на героя в стиховете на Иванов, той се оказва по младенчески чист. Но вярно разбиращ мисията си на коректив в нравствената ценностна система.

Изключваща обикновените хора от правото на спокойствие и лично достойнство. Затова, по аналогия с библейското прозрение, творецът повелява на днешните иконоборци: „не мир дойдох да донеса, а меч!”

Съвременният нашенски босяк вече е осъзнал правото си на присъствие върху планетата Земя:

И аз се движа по ръба на ножа.
Встрани съзирам непрогледен мрак.
Не струва много грешната ми кожа.
Едва ли бихте дали и петак.

Навярно някой ден ще си изпатя,
но няма начин с вас да съм фалшив.
Ще продължавам лодката да клатя,
че само тъй се чувствам още жив.         „Шутът”

Много още бих искал да коментирам поезията на Васил Иванов. Лишена от идеологеми, скрити партийни лозунги, кухи декларации и озъртане дали ще я забележат.

Тя е убедителна с изстраданата си човечност. С усмивката, когато най-много боли. Когато подминаваш силните на деня с вътрешната убеденост, че си по-силен. Макар безправен, безпаричен и захвърлен в ъгъла на официалната държавна съборетина, която не те ще.

Гаврошът от „Захар в раната” и от други творби на Иванов, твърдо ще прекрачи в бъдещото време. Оставяйки своя диря и в историята на българската литература.

Мисля, че ще се окажа добър пророк. Думата ми е и за друго. Поетът, както още наши събратя, е много талантлив, но „провинциален”. За него няма административни щатове, обществени грижи, зелена улица да се развива иначе, освен чрез собствената воля.

Не присъства в овластените приятелски кръгове, пеещи захарни дитирамби едни за други, а явно и не ще.

Питам се: „Докога ще е така?” Стига вече. Макар че съм се питал неведнъж и за други достойни писатели извън столичните кули от слонова кост. И всеки път, пишещи братя, въпросът ми е бил песен за глухи. Наистина - докога?..