Владо Любенов

Откъси от романа „Адвокатът на лудите”

Откъс 1

Вече минавам четиридесетте, а още съм невинен. Просто имам такова усещане. Не ме интересува „светът на големите”. Светът на парите не ме блазни. Скъпите коли и апартаменти не ме впечатляват. Сприятелявам се лесно с жените, децата и лудите. Изкарвам колкото за прехраната, а истинските ми удоволствия са в писането на стихове и битката по някое заплетено и безнадеждно дело. Може и да е странно, но съм щастлив в големия град. Достатъчно щастлив. И мога да посоча поне трима души, които ме обичат. Как да не бъдеш невинен, когато всичко ти е наред!

*
Кантората ми е една бивша тоалетна на първия етаж в Търговския дом. Някъде два на един метър. Удобството е, че е точно срещу стълбите и съм сам. Няма място за втори адвокат или дори за секретарка. Една пейка за двама клиенти и едно малко бюро с дървен стол за мен. Това е всичко. И едно прозорче към вътрешния двор.
Кантората е прекрасно място за уединение и ужасно място за клиенти. Почти всеки от тях внася такава сплъстена отрицателна енергия със себе си, че само след няколко секунди аз започвам да се треса целия. Като кълбовидна мълния агресията му се блъска сляпо по стените, по тавана и вратата, никога не уцелва прозорчето и най-накрая влиза в мене - в главата ми, в сърцето ми и в стомаха. Изглежда, хората усещат подсъзнателно, че това наистина е тоалетна и влизат тук само за да облекчат задръстената си психика за моя сметка. Лудите, които идват тук, рядко плащат, но вече съм се примирил. В края на краищата работя с хора и не си подбирам клиентите.

Елза

Беше към три следобед, петък. Тъкмо си бях написал списъка със задачите за следващата седмица, когато плахо се почука.
- Да! - извиках. - Да!
Жената стоеше на вратата и сякаш се смущаваше да влезе. Беше слаба, с остри черти, особено носа, с изтерзано изражение, мъжки ръце и ярко лакирани нокти, от които веднага ме сви стомахът. Наместих се удобно на стола, подпрях гърба си на облегалката като за тежка битка и й направих знак да влезе.
- Нямам много пари! - рече жената предизвикателно. - Всъщност засега нямам, искам само да ме изслушате…
- Как се казваш!? - попитах веднага. Помнех само малки имена, фамилии упорито забравях, а и фамилиарността при общуването ми помагаше да се чувствам свободен в работата си.
- Елза… Мойта дъщеря и твойта Нина са приятелки в гимназията…
Нина беше една от племенничките ми. Още едно неплатено дело, то си беше ясно.
- Тя казала, че мога да дойда при тебе. Бил си страхотен… Искам само да получа съвет…
Положих усилие да се усмихна любезно. От опит знам, че за да печеля делата, трябва да си обичам клиентите. Много да ги обичам. Да обичам съдията. другата нещастна страна и великия й адвокат с всичките му мръсни номера. Особено него.
Но как да обичам клиентка, която идва да ме измуфти напълно съзнателно. Като тази, дето иска уж само да ме пита нещо.
Бях се отклонил в мислите си. Трябваше да се съсредоточа любвеобилно към жената пред мен.
- …А той е луд, той е чудовище! - викаше в това време Елза и вадеше папки след папки от огромна найлонова торба. Трупаше ги една до друга, а после една върху друга. Просто нямаше място по бюрото ми.
- Кой, Елза - рекох, - кой е луд?
Елза ме погледна внимателно и от погледа ? ме побиха тръпки. Аз ли не знаех кой е луд! Само след секунда бях залят от безкраен словесен поток…
В такива моменти, ако се овладея, оставям клиентите да се наприказват поне десет минути, за да чувам след това смислени отговори на въпросите, които задавам.
Все пак успях да схвана едно - Елза имаше много объркан живот…

Откъс 2

…Както казва Ралица, Животът е смешен. Смешен в опитите си да ни омерзи.
Времето е болно - казва ми тя - и харесва все болни неща - и в живописта, и в музиката, и в литературата, и изобщо в живота. Затова може и да не ме харесате как мисля - казва Ралица. - Защото съм или по-здрава от вас, или съм напълно луда.
Ралица все търси вечни неща, на които да се опре. Като слънчев лъч например. Като дъхът на бебенце. Като меко сърце на милозливец.
Ралица е странно момиче. През деня работи в една баничарница в подлеза на Орлов мост, въпреки че знае три езика. От време на време дава нощни дежурства като санитарка в някоя болница в отделение с тежки случаи. Твърди, че това я възвисява. Че изпитва катарзис, оная сладко-горчива тъга и удивление от вечността на живота, въпреки смъртта и обикновеността на битието.
Гледам потното й лице в тясното помещение, разголените ? рамене от жежката пара на фурната и неволно се влюбвам в нея. Да се влюбиш неволно е най-красивото нещо, което може да ти се случи в големия град. Тогава не усещаш колко и накъде вървиш, накъде отива светът и как минава животът ти.
За да поддържа формата, Ралица работи и към една фирма за преводи на документи, а в свободното си време превежда поезия и проза на съвременни автори, които й харесват. Понякога пише статии. Чета преводите и есетата й в интернет и се удивлявам на усета ?. Светът е пълен с умни млади хора, невинни и оптимисти. Просто трябва да ги намериш.
Понякога изпитвам странен страх. Страх, че някой може да нарани Ралица. Физически. Страх ме е от нелепите неща. Те все се случват на невинните души. Страх ме е да не я блъсне кола, да не я затисне лавина, да не падне в бездната, страх ме е дори аз да не я нараня с тези свои думи. Имам усещането, че чистите духове неволно витаят край Смъртта или Смъртта витае край тях.
Ето, само преди дни тролей прегази мой приятел, поет на 75 години. Срещах го в последните му дни в кафенето, някак кротък и умислен, какъвто никога не е бил. Сякаш се прощаваше с живота. Предчувстваше ли той това, което му се случи, или търсеше неволно бездната? Защото както се влюбваме неволно, с цялото си сърце, така и умираме неволно. Пак с цялото си сърце.

Но и Смъртта е смешна. Смешна в опитите си да ни омерзи. Колкото и да е брутална.
Ралица казва, че агресията, която ни изпълва днес, ни е нужна, за да водим битка за любовта, която ни липсва. Ралица, нима цялата история на човечеството е битка за любов!
Напоследък избягвам да слизам в подлеза при Ралица. Страх ме е да не би да не я заваря. Да не науча нещо страшно за нея. Светът без Ралица е толкова крехък.

Понякога ми се струва, че когато пресъздам нечий образ в романа си, умира някой в реалния живот.
Паралелните светове са невъзможни.

Откъс 3

…След онова идиотско напиване с Ангел чакам Петя да дойде в кантората или поне да ми се обади. Чувствам се неудовлетворен. Сякаш съм бил случайният изповедник, дал съм прошка и надежда и веднага са ме забравили. Това ужасно тормози егото ми. Какво очаквах в повече - приятелска целувка или погалване по бузата? Или нещо като любов?
Не издържам и се обаждам да питам какво става. Най-после Петя идва. Но изглежда някак странна. Благодари ми отново за усилията, които съм положил, но сякаш не ме забелязва. Този път е с ярко червило и грим, но не за мен, усещам го. Обаче не е и за Ангел. Някой друг най-после се е появил в живота ?. Някой друг.
Разговаряме за дребни неща вяло и от учтивост.
Опитва се да ми плати за досегашните консултации, аз категорично отказвам. После си тръгва.
Никога не знаеш сърцето на клиентката ти кой път ще избере.

Този път ми идва аз да се разплача.
Нали все някой трябва да плаче в тази кантора, по дяволите!

Прибирам се в къщи в лошо настроение.
Готов съм веднага да си го изкарам на Мая, но нея я няма.
На масата - бележка.
„Ще закъснея, нахрани детето и го сложи да спи. Мая”
Сигурно е на родителска среща.

Чакам я до късно и не заспивам. В главата ми започват да се раждат разни подозрения. Дали не излиза с някого? Мая? Та тя е съсипана от работа. И какво й липсва? После се сещам за десетките случаи на изневяра, разказани от клиентите. И почвам да пренасям. Лъже ли ме? А ако ме лъже? А ако не ме лъже?
Пускам телевизора, за да се разсея. Дават „Опасен чар”, с оня лъжец съблазнител на женски сърца. Как може да има такива глупави жени! Изключвам ядосан телевизора. Посягам към библиотеката, но първата книга, на която попадам, е „Декамерон”. А стига бе!
Мая не е глупава. Аз си въобразявам. Или… Ще видим.
Най-после се прибира.
- Не спиш ли?
- Не.
- Какво има?
- Къде беше?
- Къде? На родителска среща, знаеш…
- До десет часа!?
- Продължи дълго…
- До колко?!
- Шпионираш ли ме?
- До колко!
- Престани! До осем…
- ?!
- Исках да ти споделя нещо интересно, но вече не искам…
- Ако щеш!
…
- Къде беше!
- Бяхме с една приятелка на лекция.
- Каква лекция?
- За духовно усъвършенстване, в старата сграда на Факултета по педагогика.
- Къде е това?
- При чичо ти Кольо. В Слатина.
- Господи! На майната си… И какво усъвършенствахте…
- Нищо не сме усъвършенствали. Само слушахме… Ако искаш да ти разкажа, не ме прекъсвай.
- След малко. Колко време продължи?
- Допреди малко.
- И как се прибра?
- Брат Веско ни докара.
- Кой!!!
- Брат Веско, един от групата.
- Групата?!
Отивам и си плискам лицето с вода да се разсъня. Тая нощ ще има да си говорим… за брат Веско и другите.
Мая посещавала „групата” за трети път. Все не смеела да ми каже, защото знаела как ще реагирам.
- И как ще реагирам? - питам.
- Както сега!
- И как по-точно?
- Всичко ще отхвърлиш! Ще ми се надсмееш. Ще се опиташ да омаловажиш нещата или да ги изкараш опасни!
- А не са ли?…
- Божичко!

И така цяла нощ. Е, само два часа. След полунощ и двамата сме напълно изтощени от безсмислени разговори. Мая много повече.
Но вече полюсите са оформени. Моите страхове. Нейната свобода. Такъв ироник като мен е способен да изпие и последната капчица свобода, останала в душата на една жена.
Хайде бе! Свобода!
- Защо воюваш срещу мен? - хлипа Мая. - Воювай с клиентите си! Остави ме да дишам!
- Няма да дишаш! - викам. - Нямааа!
Имам основание. На вратата на дома ми дебне агресор. Истински агресор, когото не съм канил. Образът му още е неясен, но ще го конкретизирам…
- Кой е брат Веско? - питам. - Как изглежда?
- Отде да знам как изглежда! Не се заглеждам в чуждите мъже. Беше тъмно. Има кола и ни връща след лекцията по домовете. И не само мен. Прави го безвъзмездно, за да не даваме пари за такси, нали сме бедни учителки. Знаеш колко е унизително, пък и не мога да си тръгна с такси, колежката няма пукнат лев. Пък и аз не бях взела. Не се сетих.
- А да те возят с колата като… не е унизително, така ли?
- Престани!
- Можеше да ми се обадиш да дойда да ви взема с колата.
- Да бе! Да им спретнеш някой скандал там. Боян не допуска такива неща.
- Кой Боян? - питам - Боян Магесника ли?
- Ето, виждаш ли! Подиграваш се както винаги! Оставаше да го изтърсиш там и да ме изложиш… Боян е лекторът. Той има група… от последователи. И ако искаш да знаеш, там е много спокойно и приятно. Почивам си от напрежението в училище. В началото и в края заедно пеем мантри за разпускане…
Мая се отпуска и почва да ми разказва. Нещо като смес от идеите на Кастанеда, Ошо, Дънов, православие, индийска йога и китайски упражнения за дишане. Много си почивали. Седели в кръг и си споделяли размисли от чутото. Нещо за семейството… Боян ги напътствал. Веско и другите ги обгрижвали духовно. Наистина си почивала така. Наистина!
- Даа… Щом така си почиваш… Ще видим… Кога са ви срещите?
- Не знам - казва Мая. - Всеки път е различно. Обажда ни се брат Веско по телефона и ни казва деня и часа.
- Пак там? - ето на кого значи бил оня глас. На брат ми!
- Да, пак там…
Поглеждам към Мая. На вечерната светлина лицето ? е чисто и спокойно, въпреки скандала. Една кротка светлина струи от нея, която досега не съм забелязвал. Иска ми се да я погаля, да я успокоя, но не го правя. Някаква буца засяда в мен.
- Лека нощ - казвам - уморен съм.
- Лека нощ - казва Мая.

Лежа в тъмното и гледам да не се издам, че не спя, докато Мая не задиша спокойно.
Знам, че вече съм я изпуснал. Тя е тръгнала по нов път. Път, който аз не одобрявам. Но за нея това е Път. Пътят. Какво мога да направя. Да я оставя ли. Ами ако…
После внезапно се появява образът на Петя пред очите ми. Тя също си има Нов път…
Трябва ли да ги оставя?
Или да ги спра!
А мога ли?
А трябва ли!
И кой съм аз…
В такива моменти усещам как губя последната си невинност. Предстои ми най-страшната битка. И искам да бъда адвокат на самия себе си…

Цяла нощ сънувам глутница вълци - сиви, черни, малки, зловещи… Влизат в колата ми, качват се на дървото, на което съм… Накрая влизат един по един в мен. Но не ме изяждат. Поне засега.
Събуждам се с горчив вкус в устата.

Откъс 4

…Затова сега, когато в кантората ми влязат разни глупави младоци, вадя от чекмеджето очилата на дядо Кольо, надявам ги на носа си и почвам да си играя на играта „Животът е прекрасен!”

- Ще се развеждам - казва младежът пред мен и си бърше сополите с опакото на ръката.
- Има ли трети между вас? - задавам дежурния въпрос.
- Не… Не знам - казва.
- Несъвместимост на характерите?
- Не… Не знам…
- Тя иска ли развод?…
- Ми говорихме цяла нощ… Иска.
- Друго какво иска?
- Иска количка за детето. От най-скъпите!
- Имате дете?
- Не, чакаме… Всеки момент.
- Друго какво иска? Идеална стая? Със скрин, масичка, креватче с балдахин?
- Да! Да!…
- Ами обзаведи ги! Какво работиш? Богат ли си?
- Не, аз… Сега завършвам и ще мисля, но…
- А твоите родители какво имат?
- В смисъл?
- Имат ли идеални условия?
- Не, там е сестра ми, не…
- А нейните?
- Те имат всичко!
- Ауу!
- Моля?
- Ами идете при тях!
- Ми те не ме искат. Казват, че съм готованец. Че не изкарвам пари.
- Точно така!
- !?
- Напълно непригоден си! Некадърник! Несретник. Бъдещ алкохолик… Пиеш ли?
- Не!
- А твоите родители?
- Не… Е, по-малко баща ми.
- А нейните?
- Ами не знам…
- Сега къде живеете?
- На квартира. Нейните я плащат, но са ми дали срок до…
- Иначе какво?
- Ами прибират си я с бебето…
- Чудесно!
- Защо да е чудесно…
- Баща й тормози ли я?
- Соня ли?
- Жена ти.
- Непрекъснато се карат, но тя го съжалява.
- А теб съжалява ли?
- Не знам.
- Обичаш ли я?
- Да… Мисля, че да…
- А бебето?
- Ми не знам още…
- Кажи й, че всичко ще е наред. Че си обмислил всичко.
- Но аз нямам пари!
- Пари не ти трябват.
- Ами креватче, ами скрин, ами количка от модерните…
- Искаш ли да ти дам назаем. Само за креватчето.
- А нее, не. Имам пари, но те… за развода…
- Колко струва едно скъпо креватче? Е, не от най-скъпите…
- Ами 200 лева.
- Ставай!
- Какво?!
- Отиваме за креватче!

Отиваме и купуваме креватчето. Младежът е изумен. Вместо молба за развод адвокатът му подарява детско креватче. Е, не е подарък. Дългосрочен заем. Заем за послужване.

- Кажи й, че това съм могъл и това съм направил. И да не си я пуснал при майка ? и баща ?. Заключваш вратата и се карате цяла нощ, докато не се изтощите и не се сдобрите! Разбра ли?
- Разбрах…
- Доставката е включена в цената. Утре ще ти го докарат между два и четири, да си стоиш вкъщи. Ясно?
- Ясно. Ще ви ги върна от първата заплата!
- Кажи й, че ви давам развод само за един ден. Най-много за два. И да не си допуснал някой трети да ви се меси в семейството. Нали така?
- Така.
- Освен мен.
- Освен вас!
- Количката нека да е от баща й, защото ще ме разорите.
- Разбира се.
- А парите за развода ги дай за скрин. Колко пари носеше?
- Ми сто лева…
- Хе! За сто лева само някой много закъсал адвокат ще те разведе! Как ме намери? Да не е пак някоя моя племенница?
- Не, случайно…
- Няма случайни неща… Тръгвай!
- Благодаря! Довиждане.
- И да ме държиш в течение. Особено при раждането. И след него. Цял живот. Или поне първите три години. Ето ми визитката. Нали?
- Непременно…
- Не се смей! И двамата да дойдете за развод следващия път! Лично!
- Няма да дойдем!
- Ще видим. И се бори за нея, момче, ако я обичаш. Татко й, мама й, някой трети! Краставици на търкалета!

После си тръгвам.
Знам, че ако не се обади повече, след месец ще проверя в азбучника. Ако има искова молба, значи някой от тях е отишъл при друг колега. Значи съм се провалил. Значи не е трябвало. Значи съм голям наивник.
Или просто времето е такова.

Сега седя и чакам да ми се обади момчето.
Терминът е след два дни.
Сякаш ще раждам аз.

Ще родя всичките си комплекси от този несъвършен свят.

Откъс 5

Брат Робърт

В известен смисъл съм се подсигурил по делото с Кълнящия с един таен ход. Имам един благодарен клиент, брат Робърт, от тихите и добри луди, който многократно е лежал в лудниците в Софийска област. Той седи в залата като слушател и експерт. Неговата роля е много важна по делата. Той има задача да наблюдава съдията, другата страна и нейния адвокат, свидетелите по делото и изобщо всички участници в процеса. С течение на времето разбрах, че Брат Робърт има изключителния нюх, талант да усеща кой от присъстващите лица в залата е луд, малко или много, и дали може или не да се предвиди как ще постъпи.
Помня как на едно много важно дело, по което клиентът ми се притесняваше, че съдията е подкупен и ще подкрепи другата страна, брат Робърт анализира ситуацията блестящо.
През цялото време на заседанието седеше най-отзад, слушаше и гледаше умно. Брат Робърт има изключително умен външен вид, затова винаги с клиентите отделяме по малко парички, за да му купуваме и умни дрехи по делата. Това сякаш засилва дарбата му.
Щом свърши заседанието и излязохме навън, веднага аз и клиентът ми отидохме при брат Робърт да чуем неговото мнение, породено от мистичната му способност да открива лудостта.
- Е - попитах аз, - как ти се струва, имаме ли шанс? - Определено едно стандартно решение по това дело не ни устройваше.
- С тях ли е съдията? С тях ли е? - попита изтръпнал и клиентът.
Брат Робърт се ухили широко и щастливо.
- Спокойно - каза и ме потупа по рамото. - Тоя е от нашите! От нашите е!
И наистина - решението на съдията беше безумно, абсурдно, но - в наша полза. Без ни най-малко влияние от която и да е било страна или от доказателствата по делото.
Затова по тежки дела винаги водя брат Робърт в залата, за да показва вярната посока и да прави психоанализа на съдията от разстояние, само с шесто чувство.

След като изгледахме едно заседание в районния съд с Кълнящия ищец видях, че брат Робърт е доста загрижен.
- Ще загубим - каза сериозно той, - този превъзхожда всички ни.
Това ме разстрои в известен смисъл. Не съм свикнал да губя, особено срещу лудите.
- Може да спечелиш делото, но пак ще загубиш - каза брат Робърт. - Енергиите са такива.
- Сигурен ли си?
- Тоя е от нашите - каза замислено брат Робърт. - Но в известен смисъл е от по-висш порядък.
- А съдията?
- Ще бъде жена. Но тя не е толкова важна. Ти си Главният - каза Робърт, - свързани сте в неотделима карма с ищеца. Неговата загуба е и твоя, твоята победа е и негова. И обратно.
Не успях да го схвана съвсем. Времето щеше да покаже.
- Благодаря ти, брат Робърт! - казах и му дадох малко парички. Адвокатът е нищо без доверено вещо лице, на което може да разчита винаги. Пък и хонорарът ми по това дело хич не беше малък. Трябва да си помагаме в този луд, луд свят, нали така?
- И аз благодаря, братко! - каза Робърт и ми стисна ръка. Ръкостискането му беше желязно - като на човек, на когото винаги можеш да разчиташ.

Откъс 6

Отец Йеремия

Един колега казваше: “Когато си в дупка, заври се в още по-голяма дупка, за да ти мине, но гледай дупката да е чиста!” В такива моменти той ходеше в един малък манастир в Балкана при едни монаси, отделяше се няколко дни там, ставаше в три за полунощница, молеше се, постеше и пак се молеше, общуваше с братята. Като се върнеше, винаги имаше готово решение как да излезе от дупката, в която се беше напъхала душата му. Беше пълен с надежди и планове, изглеждаше някак смирен, но уверен сред този луд, луд свят и аз знаех, че вече беше намерил източника за енергията си, която временно беше изгубил.
В такива моменти аз отивах при Отец Йеремия на гости. Той беше единственият свещеник в близкия провинциален градец, на час път от столицата, на когото имах пълно доверие.
Отец Йеремия имаше винаги усмихнат и добродушен вид, с който привличаше енориашите си - мъже, жени и деца, в църквата, където служеше. Чувството му за хумор беше пословично, слабостите му се знаеха от всеки, за тайния му живот се шушукаше с умиление.
Почти нямаше некръстен човек от енорията, защото когато свещенослужеше, отец Йеремия излъчваше такова разбиране и всеопрощение, че хората си тръгваха някак освежени и усмихнати, като че току що си бяха наплискали лицето със светена вода и душите им бяха прогледнали.
“Хайде, бебчо”, казваше отчето като побутваше към големия сребърен леген със свободната си ръка събулия се бос полуселянин на зряла възраст, недоверчив и природно хитър, който тайно се надяваше да се подсигури и пред Бога за делата си: “Кажи, отказваш ли се от Дявола!”
“Отказвам се от Дявола!”, отвръщаше бързо човекът, повтаряше и потретваше, изпитал особеното облекчение от липсата на страх, която до скоро беше таил в душата си. “Отказвам се от Дявола!”, “Отказвам се от Дявола!”
“Точно така, хайде сега целуни Кръста”!, казваше отец Йеремия и оня целуваше кръста, свеждаше глава и мислеше добри помисли за Бога, за отчето, за враговете си и най-вече за себе си.
Хората идваха в църквата, усетили оная особена празничност, която само вярващата душа може да усети. Почитателите на отчето се множаха, а Бог сигурно беше доволен, защото служителят Му прощаваше греховете и не плашеше и не наказваше. Най-много отец Йеремия обичаше младите, които идваха да се изповядват при него, заради красотата, които носеха в душите, пък и в телата си. Но отец Йеремия не беше похотлив, нито алчен, нито жаден за страсти, той просто беше ценител на красотата и изкуството. Цялата му стаичка беше отрупана със снимки и книги, подарени му от успели и щастливи млади хора, за ужас на няколкото закостенели бабички, които го одумваха.
“Видя ли!”, съскаха злобно те: „Сложил си снимката на оная, балерината, дето се е разчепила с голи бедра на сцената на театъра, как му беше името…”
“Болшой някакъв… Видях, ами!”
“Срамота, божичко, срамота!”
Но най-хубавото на отец Йеремия беше, че си беше малко луд.
Неговата лудост беше велика. Той беше ИМАНЯР. Таен и страстен, безумен заклет иманяр, когато не беше на служба. И изобщо можете ли да си представите свещеник-иманяр?
Отец Йеремия мечтаеше за златото на Вълчан войвода, скрито в планината Ръжана, за което се знаеше, че съществува някъде в тази част на Балкана, мечтаеше да го намери пръв, непременно да го намери. Аз вярвах, че отец Йеремия няма да задържи златото, да го скрие за себе си. Щеше да го дари било на църквата, било на градеца, било на държавата - така си беше и по закон, нямаше как да го скрие (е, щеше да си остави за спомен поне една пара, на която да ? се диви нощно време с попадията или денем - в личното си чекмедже в църквата). За него откриването на златото беше важно, тръпката от съкровището. Да, и той беше човек и нищо човешко не му беше чуждо. Сега си мисля, че сигурно е имало нещо в детството или в младостта на отец Йеремия, с рождено име Милко, което така го е впечатлило, че го е направило заклет иманяр, но не смеех да го разпитвам, божи човек е все пак, нали така! А човек без страсти, който каквото ще да казва, няма, па макар и бил той свещеник, божи човек…

Този път съм си наумил да говоря с отец Йеремия за две неща: едното е за неблагодарните ми и безпарични клиенти, които започват все по-често да ме дразнят и изтощават другото е за страшните ми мисли в главата, дето все по-често започват да се показват.
Отец Йеремия е в църквата, пуснал е запис на църковния хор, макар че в момента в храма няма хора и вътре е някак празнично и спокойно.
Сядаме на столовете в църквата и аз веднага му се оплакнам..
- Отче - казвам му - не издържам вече! Почвам да си мразя безплатните клиенти и да ги обвинявам. Преди не ги и забелязвах, а сега вече не мога да си поискам пари и от тия, дето искат да ми платят. Богатите го усещат това и ми се надсмиват, минават само с пастички и шоколадчета. Вярно, че много ги обичам, ама като си легна вечер скапан и удовлетворен от работата, на сутринта джобът ми празен. И аз ям, и аз плащам ток, парно, вода, телефони… Защо всички си мислят, че като съм адвокат, значи непременно имам пари и понеже имам - те са или бедни и нямат, или имат, ама първо гледат да платят на другите, а за мен ако остане… Оня ден една клиентка ми вика: „Как да ти платя, вика, като си сложих нова вана за 3000 лева. Аз да не се къпя ли, мръсна ли да ходя!” Отче, честно ти казвам, вече не мога да изкарвам за прехрана, че и по-лошо - почнах да си осъждам клиентите…
Отец Йеремия ме поглежда загрижено и се приготвя да ми отговори. По погледа му разбирам, че все още имам надежда за спасение и това малко ме успокоява. Пък и като всеки човек малко послъгвам. И Императора, да е жив и здрав, и доктор Перкова от психоклиниката, да е жива и здрава, поддържат си ме все още… Кой клиент не е стиснат и не хитрува? Аз да не съм по-малко циция - така ми се свиди да плащам на майстори и доктори, че…
И понеже Отчето говори сладкодумно все в притчи или случки, се нагласям да го слушам.
Има такива хора - като ти приказват, обливат те с едно великодушие на Бога, на Природата и на всичко съществуващо, че непрекъснато се усмихваш, докато слушаш. Някой ще каже - това е от Светия дух, той слиза върху теб и вместо да страдаш и се омерзяваш - възвисяваш се. Ей в такива моменти се чувствам като невинно дете, на което разказват любима приказка с хубав край най-малко за стотен път, докато то се нежи в леглото, въпреки че цял ден е правило бели. Ще ми се като свърши всичко това, да кажа тихо: „Пак!” и „Пак!”, и “Пак!”…
Но отчето вече разказва…
- Като бях младо попче - започва той и докато говори маха изгорелите свещи и ги пуска в металните сандъци, - тъкмо ми се бе родило дете и всеки лев ми беше от полза. Но за нещастие ме разпределиха в най-бедните, а както се и оказа - тук отчето се подсмихна хитро - и в най-стиснатите села от региона. Ама какво да се прави - стараех се много, ходех по домовете, изслушвах повече, отколкото трябва и се надявах с божията помощ енориашите ми да се множат. Или поне да се отплащат на Църквата кой както може и според цените на требите. Но районът беше изоставен, селски, вместо да се раждат и множат, те намаляваха. Я идат в града за по-добра работа, я си умрат кротко и почтено, а наследниците - никакви ги няма. А тия, по-заможните, ходеха да си кръщават децата и внуците я в Рилския манастир, я в църквите в столицата, че и в чужбина. Като че там дупенцата на отрочетата им щяха да станат по-чисти, отколкото в селския леген, така де!
На село най-много да прочета някоя молитва или да осветя евтина иконка - от един до два лева най-много получавах.. Другите отиваха за Църквата, за клисаря, за други разходи… А него ден, че и предишния - никой не се обади, никой не дойде в храма, никой не умря - и трите села обиколих… А заплатите ни - то пък и едни заплати, ни ги бавеха…
Отец Йеремия ме погледна и се усмихна.
- Ей тогава се увлякох по иманярството - да знаеш, голям грях, ама нали си мечтая, такаа, ще намеря, ех, и аз нещо голямо, ще ми плати държавата, ех, ще раздам, но и за семейството ще има достатъчно. И все си представям една голяма златна пара дето закачам на врата на попадията, ей-така, като закъснял сватбен подарък и една малка паричка за дъщеричката, и един нож за мене с кокалена дръжка, много стар… Гледам на всички да угодя във фантазията си, нали човек все иска, иска… Ех, младост…
- И намери ли?…
Отчето ме погледна лукаво.
- А ти спечели ли от игрите на късмета? Нали пускаше…
- Вече не - казах, - почнах да се ядосвам повече, че не печеля, отколкото да съм щастлив като си мечтая и чакам да дойде тиражът.
- И оня ден вечерта, ти казвам, дойде едно бабче, три икони донесе, осветих ги, две молитви ? прочетох и шест свещички използвахме, виж как го помня този ден, преди двайсет и две години беше, най-сетне, викам си, някоя пара ще дойде - ще потръгне, слава на Бога…
- И колко даде? - избързах и попитах, макар че вече предусещах отговора.
- 10 стотинки - каза отчето и въздъхна - за всичко, включая свещите. Цял ден ходих и негодувах, и мислено проклинах тая бабушкера. Да беше бедна - не беше, още й помня дрехите, везани, ама… - тук отчето не се доизказа, само се покашля някак задавено… - И като се върнах в къщи и бръкнах да покажа на жена ми парите, дето бях изкарал тоя ден и да се надсмея на бабата - десетте стотинки ми ги нямаше, обърнах джобовете да ги търся като че бяха сто лева едри пари - нищо, сигурно ги бях изхвърлил с носната кърпа някъде…
- И това ти се взе даже! - казах и се засмях.
- И това ми се взе - рече спокойно отчето. - А представяш ли си, ако бях изкарал много и възнегодувах, колко щеше да ми се вземе…
- Значи и да нямаш, и да имаш - все лошо - казах, - както и да го мислиш. Затова по-добре да не го мислиш - от сравняването идват всички нещастия.
- Така, така! - отец Йеремия поклати глава и острият му нос блесна в полумрака на храма. - Трябва да имаш добри помисли и да благодариш на Бога. Добрите помисли са голяма работа! - После ме погледна строго. - Ама и за себе си да имаш добри помисли, не само за другите!
- Тях, отче, ги имам в изобилие - рекох, - питай жена ми. А като ми се сбъдне нещо хубаво - винаги благодаря на Бога.
- И като ти се случи нещо лошо - каза отец Йеремия - пак трябва да благодариш на Бога, щото не е случайно, а за обица на ухото. Ей така благодаря на Бога и аз всеки път за оная бабка тогава - че ми даде ония 10 стотинки, лека й пръст, да й прости Господ греховете, царство Му небесно…
И отец Йеремия поклати глава. Косата и брадата му бяха вече оредели и започнали да побеляват, и под меките слънчеви лъчи, които влизаха кротко от прозорците на храма, изглеждаха някак отделени от главата му като странен и все още крехък ореол.
Изведнъж се почувствах някак неловко да го занимавам с бесовете си и с лошите си фантазии.
„Друг път, адвокате, си рекох наум, друг път!”
Целунах му ръка и си тръгнах. Той също целуна моята. Правеше така с всички, които му се покланяха.
Като излязох навън, на слънце, усетих - едно светло чувство се беше настанило в душата ми.

После по пътя, докато си повтарях наум нашия разговор, си помислих: „Ама отчето избегна въпроса ми за съкровището, а, зададе ми контра въпрос и не отговори. Дали нарочно… Ами ако го е намерил…”
Но изведнъж чух един ясен глас, който едва не ми спука тъпанчето:
„Лош помисъл!”
Веднага прогоних всички мисли в мен и оставих само едното светло чувство, голямо колкото 10 стотинки.

Откъс 7

…Адвокатите плачат само нощем…