Любен Панов

новела

Когато най-сетне бурята си отиде, Геро подвикна нещо като „Хооо!” и поведе луксозното си такси по коловозите след първия снегорин на пътя към Дренчовица. Стигнахме по пладне.
- Накъде сега?
- Как накъде, у дома…
- Ти знаеш ли кво е сега у вас?
- Каквото, такова…
- Откак баща ти се спомина и ти тръгна за другия край на света, там само бухали и белки… Надвечер, като се прибирам, ги виждам да мърдат и цвърчат под сачака на къщата. Всичко е разкапано.
- Като е разкапано, ще го сглобя… Затова съм се върнал.
… От верандата - в голямата соба. Желязното легло с медните топки в краищата на таблите… Загубилите цвета си завески, заприличали сега на смачкани траурни забрадки… Надребнени парчета от шарена черга върху дъсчения под… И върху голата пружина на леглото - преметнат дочен панталон, риза и гуменки… Хванах се да мисля, че точно в този момент баща ми ще влезе в собата с мокра хавлия през раменете и ще ме прегърне за добре дошъл. „Седни, сине! Обличам се и идвам!” Но нямаше как - в същия момент два плъха, без да обръщат внимание на госта, се счепкаха върху пожълтял лист с черни букви, всеки с намерението да го примъкне към една от зейналите в ъглите на стаята дупки… Някой беше му стъкмил и некролог.

- Далаверо, виж нещичко там за двама… Ама първо по една греяна с медец.
Когато съм заминал, сигурно „Далаверата” е бил момченце, като гледам голобрадото му лице, та не можех да се сетя от кои е.
- Млад, ама вече бизнесмен. Изкърти дървената и закова пластмасова дограма, сложи и нова табела. Другото си е същото. Каймата може и от умрели крави да е, но пък кебапчетата му са вкусни. Абе, ще направи работа.
И докато новият ми приятел редеше ироничните си суперлативи за преуспяващия „бизнесмен”, до масата се изправи добре гледан мъжага, който стискаше зелено лукче между двата си пръста. Замръзналата на лицето високомерна усмивка издаваше влюбен в самочувствието си наглец, добре преценил превъзходството си над момента. Току зад врата му стърчеше исполинската фигура на тукашен Квазимодо с бръсната глава и черно, лъскаво като на гробар сако.
- Геро, виждаш ли това? Взел съм го от града специално за тебе… На сметка ти го давам. Само една доза… Да опиташ… Пък ако ти хареса, да купиш и на катърите си…
Последните му думи залепиха миризливи и ухилени пръски по брадата ми, аз неволно извих глава встрани и точно в този момент видях как Геро скокна, свали ощавения овчи калпак от главата си и безмълвно го захлупи със сила върху лицето на едрия мъж.
- Ти пак си го търсиш, виждам аз, но този път Стойка я няма да те отърве… Този път ще те окаушат за подстрекателство срещу демокрацията…
Исполинът с гробарското сако направи крачка напред, но го спря сгънатата в лакътя дясна ръка на Геро.
- Полски, добре ме погледни! Ако още веднъж споменеш името на покойната, ще махна този калпак от мутрата ти и ще я разфасовам на порции. Докато се насереш.
Обърна се към тезгяха и извика на момчето:
- Далаверо, сложи кебапчетата във вестник… И един хляб, ако имаш.
На излизане квазимодото препречи вратата и изсумтя:
- Подписа се. Точно в този момент се разписа. Разбра ли ме? Сега си прибери калпака.

Щеше да ми бъде нужна още една безсънна нощ, но вече в затопления дом на моя хазяин, за да разбера какво се случи.
- Стана нещо лошо май…
- Нищо. Този главок го е яд, че не ми е чорбаджия.
- Ами лукчето между пръстите му?
- Опиат, искаше да каже. Подиграва ми се говедото. Ама хайде да хапнем… После… Сега ще сложа тигана и ще гарнирам кебапчетата с малко пръжки… Ето ти тази паница, слез под стъпалата да я напълниш… Елексир направо, бужоле…

И друг път съм слизал на тази гара, но никога не съм я заварвал такава самотница. Вагоните претракаха един след друг за довиждане, червената шапка с черната околожка и знаменце в ръка се прибра на топло и аз се оказах на тесния заледен перон единствен, в компанията на модерния си кожен куфар с колелца и две дръгливи кучета. Спрели се на метър от мене, кучетата съвсем благонамерено попиваха всяко мое движение с видимата надежда да бръкна из джобовете и да им подхвърля нещо за ядене.
Четири стъпала от перона надолу и съм на „обръщалото” на градските рейсове. Багажът ме повлича надясно, мъча се да го задържа, но се подхлъзвам на последното, залитам и се стоварвам върху леда.
- Ехей, внимателно, бе човек, ще се потрошиш…
Скоклест чичка ми подава ръкава на дебелата си шуба и ме изправя на крака.
- Благодаря. Аз към рейса рекох, да не го изпусна… Благодаря, господине.
- Тръгнал си в такова време, ама то се пита, бе… От три дена сме затрупани, какъв ти рейс в тези преспи. Ей го на, виждаш ли го? Ей го рейса…
На десетина метра от нас - забучена в дебелия сняг, забравила годините си, тенекиена табелка с разписание. До нея две проскубани мулета с преплетени една в друга шии за по-топло, обърнали задниците си към острия вятър. Кротуват си изправени, впрегнати в конска каруца с високи ритли и широка дъска отпред за седалка.
- Те това е, мой човек. Комфорт. Има няма за час ще дофтасаме до града. Ако се катурнем, преспите са като еърбек. Нали така му викате? Няма страшно бе, майтапя се… Мара и Марчо са със зимни гуми, преди седмица ги ковах.
Чичката е седнал върху пейката, аз върху бала слама, покрита с конска черга вероятно за такива специални кирии като моята. По едно време се обръща и сваля гуглата на дебелата шуба. Мара и Марчо одма кривват към едната „въздушна възглавница”, но пак оправят вървежа.
- Как е, приятел? Да ти хвърля още една черга, а? Я да си фотографираме досиетата, че то инак днес не може. Значи Мара и Марчо вече ги знаеш. Текезесето зависи главно от тях. На Марчо викам министър на транспорта. Цялата тежест пада върху него. А Мара ми е министерка на отбраната. Скараш ли ми се - веднага се наглася за къч с десния крак. Аз съм председателят на кооператива. Геро. Геро Стойкин.
Едва сдържам изненадата. Я гледай как се подреждат понякога планетите, да им се неначудиш. Изведнъж забравям студа, а преспите около пътя ми се струват наистина като топли възглавници. Не баш въздушни, но възглавници. Подвиквам на двамата „министри” да спрат, те това и чакат, изправям се и се прехвърлям отпред, на дъската при чичката.
- Сега да се видим по-добре…
Вторачва се в лицето ми, секунда-две присвива очи и ме прегръща. Геро не се шегува. Така ме прегръща, че това прави впечатление на магаретата и те от неудобство изпръхтяват нещо на своя си език.
- Ей, че как тъй бе, земляк, нали ти някога в Америката… Селото те забрави… Кво ще му кажеш, че не си я харесал и се връщаш… Ей, мамка й крива нива… Кво се получава нявгаш, нали така… Има ли вече двайсет години, а?…

Герасим Стоев. Навремето, когато в града излязоха със знамена и икони да свалят партийни секретари, кметове и директори, новият кмет на Дренчовица му взе мярката и започна да му търси цаката. Тогава Геро беше диспечер на транспорта в апекато и никак не беше трудно да се намерят „свидетели”, които го видели да пълни туби от резервоарите на камионите и да носи нафтата в къщи, за печката. Че Герови имаха нафтова печка - имаха. Че беше студено - студено беше. Че след ноември имаше още три месеца зима… Но да пипне нещо - никога.
Някои от селото, обаче, не мислеха съвсем така.
Веднъж, когато изпусна вечерния рейс и се връщаше пеш от близкия град, мина напряко през овощната градина и сложи в каскета си десетина недоузрели кайсии. Винаги, когато си идваше от града, на къщната врата го чакаше тригодишният Алекси с въпроса носи ли му шоколадово яйце. Този път Геро нямаше време за шоколади и реши да го зарадва с пресни плодове, „ама не от нашите, а купешки, сине…” В края на градината видя Полския и се зарадва, че ще има с кого да си кажат „добра среща”. Само че Полския вече беше свалил карабината си .
- От общественото значи, така ли! Пък пред хората се правиш на непипана невеста!
- Чакай бе, човеко, какво обществено, каква невеста, не виждаш ли, че са десетина плодчета. Детето да не ме среща с празни ръце…
- Аз ще ти направя акт, а после ти пред другарския съд можеш да приказваш колкото си искаш.
На Геро му причерня. За десетина кайсии, така ли?… И на кого този акт?… Направи две крачки напред, оня рече да се отдръпне, но закъсня. Карабината изведнъж се оказа в ръцете на „крадеца” и само след секунда беше вече запокитена в шумака на близкия синор, където преди това пазачът си бе устроил засадата. Стисна каскета в широката си длан и със силен замах го захлупи върху лицето на официалния представител на селската власт. Надолу, към пешовете на униформената куртка с гладки пагони, потече сладка вода…
- Ето ти акта! Ето ти другарския съд! Или не ме разбра? Нищо, следващия път ще ме разбереш…
Да, но още същата вечер му връчиха призовката за разпит. „…Обвинява се в кражба на обществено имущество, отнемане на държавно оръжие от служебно лице, побой над служебно лице… Закана за убийство над служебно лице и уронване престижа на служебно лице…”
„Служебното лице” само след час се изправи до тезгяха на кръчмата и държа реч:
- Ще го вкарам в дранголника, така да знае! Аз съм държавен човек! Прошка на никого!
На въпроса на зевзеците защо, обаче, е с цивилни дрехи, така и не отговори.
Геро го прибраха в ареста на градската милиция за „неопределено време”, докато му готвят документите за прокурора. Три денонощия, през които сутрин в шест и вечер в седем му подаваха през прозорчето алуминиева купичка с някаква чорба от лук и червен пипер. Обещаваха му след седмица-две, когато го преместят в Старозагорския, смятан нещо като районен за този край, менюто да се подобри.

Но до Старозагорския не можа да се стигне поради непредвидени и за милицията, и за прокуратурата обстоятелства. Една сутрин, когато му подаваха от прозорчето на килията голата чорба с парче хляб, Геро дочу някаква патардия и отся от нея гласа на жена си. Стойка беше заклещила някого в коридора и бързореко нареждаше нещо. Какво точно казва, Геро не можеше да чуе, но успяваше сред реката от думи да долови някои - „…щото двамата с онзи крадец сте приятели, нали…” „ще те завръ, бе”, „тебе ще сложат на мястото му”, „мискинин”… После всичко заглъхна, Геро почука на разсилния да разбере какво става, но онзи го отряза: „Ти май в карцера искаш, а?!”
Някъде към обяд милиционерът си подаде главата, изпя едно „Хайде!” и отключи вратата на килията.
- Накъде бе, старши? Къде ще ме водиш, дойде ли време за кафето?
- Вземай си фанелата и изчезвай. Свободен си.
Геро направи крачка назад, доколкото му позволяваше помещението, и наклони главата си към стената:
- Ти се майтапиш, старши, нали? При прокурора ли ще ме водиш?
- Тръгвай бе, че друг кокошкар чака за гарсониерата.
Оглеждаше се на всяка стъпка, докато излезе от управлението. И тогава видя долу до стъпалата, на почетно разстояние от постовия милиционер, жена си. Вместо да се затича към него, Стойка замахна ядовито:
- Давай, давай, не се мотай, че изпуснахме рейса.
Тръгнаха пеша за Дренчовица, напряко по черния път.
- Ти какво правеше там, жено? Чух ти гласа в коридора сутринта.
- Ами нали виждаш? Освобождавах те. Изчаках рано рано голямото началство да дойде на работа и без да се усети, го сгащих в едно кюше…
„Слушай, началник, ако веднага не освободите Геро, събличам се и се изтипосвам гола на площада пред черквата. И ще викна на хората защо: че през лятото заедно с прокурора и с онзи крадец Полския сте ме натиснали в нашите лозя, но аз съм ви избягала, и сега си отмъщавате чрез Геро. „
Това казала на началството Стойка. Човекът и хабер си нямал от Стойкините лозя, нито пък да я е срещал някога, та да познава жената на Геро, но го налазили тръпки, защото за Полския била права. Всички в Дренчовица знаели, че двамата с разсилния си пият ракията като достове. Представяйки си какво може да се случи, само я помолил да говори по-тихо. Така или иначе - след час-два обвиненият в „нападение над държавно лице” Герасим Стоев си взел партакешите от градския кауш и си тръгнал по живо, по здраво…
Когато се върнали двамата в селото, първата работа на Геро била да отиде при кмета:
- Кмете, ще се помъча да забравя, дето нареди да ме арестуват, но ще искам от тебе веднага да ми смениш паспорта. Искам там да бъда записан като Герасим Стойкин. Или най-добре по-късо - Геро Стойкин. Ще нося вече името на жена си.
- Че как тъй… Ако тя те е родила и отгледала - добре, ама тъй изведнъж…
- Ей тъй. Ти подготви документите, пък аз ще обяснявам там, където трябва. Щом кръщавате улици на революционери и партизани, защо да не кръстите и мене на името на една Райна Княгиня, революционерката!
- Чакай сега, малко си се объркал. Жена ти е Стойка, нерде Стамбул, нерде Дренчовица… Нали тъй?
- Не съм се объркал аз. Без малко и Стойка днес да развее знамето на площада в града, но ме освободиха. Тя ме освободи, разбираш ли? И стига с това „тъй”, защото забравих за какво съм дошъл. Сядай и пиши: от днес Герасим ще носи името на жена си Стойка. Ако искаш пиши - името на партизанката Стойка… Щом ще трябва да се оправдаваш някъде, пиши го „тъй”, значи…

Не можеше да има съмнение, че човекът, който сега ми пробиваше път с дръгливите си „министри” из преспите до града, беше Геро Стойкин. Но и Герасим Стоев, както си бе останал по паспорт… Когато след време погребвали жена му, той наредил на гробарите да закопаят до нейния паметник още един камък с надпис „Геро Стойкин”… „Като му дойде времето, само годината да издълбаят… Иначе… аз съм си неин…”

- Хайванчетата усетиха топлото. Пристигнахме. Да видим сега как ще се обзаведем в моя апартамент, защото не вярвам до ден-два да се отворят пътищата. Хеле пък закъм Дренчовица.
Мъчно завива в натрупалия сняг каруцата край една изоставена двуетажна сграда и дръпва поводите на животните пред самия й вход.
- Стооой!
Помислям си, че от тука ще натовари сено за своите „министри”, да има какво да зобат вечерта.
- Автогарата бе, не я ли помниш? Тука ми е апартаментът в такова време. Не е лошо, ще видиш.
Озъртам се. Да, автогарата. По-точно - останалото от автогарата, откъдето преди 20 години аз, избръснал се само два-три пъти, потеглих без посока… Потеглих да търся моето си време, което тука предварително бях загубил…
- Влез, земляк, влез, виж, не е толкова лошо… Пък като не ти хареса, ще те заведа до квартирното, не е далече, ей там зад моста. Ама видиш ли как започна да вихри… Кой луд да ти седи там…
Някогашната просторна чакалня, отдавна забравила, че може да има врата, ни посреща ледена.
- Не се стъписвай де, тука не е за нас, тука е министерската спалня, ние с тебе сме в касата. Те навремето я правили като за банкерски салон.
Две дървени пейки, върху тях чували, пълни със сено, маса на три крака и малко кюмбе „циганска любов”. Но с врата и газен фенер, останал от времето, когато баща ми нощем наглеждаше с такова светило болната ни кравичка, единствената му помощница на парцела за частно ползване.
- Направо лукс, нали? Същински „Рич”, земляк! Само че там знаеш кво се случи на английската принцеса, нали? Залюби собственика му, арабин ли беше, негър ли, и стана една… Нашият „Рич” обаче няма собственик, но пък си има мини-бар. Ей го е …
Бръква под сламеника на едната пейка и вади бутилка ракия.
- Според хотела - пет звезди… Кво се смееш? Ще си я сгреем даже. Ти можеш да се разхвърляш, дървата са отзад, в шофьорската стая, събирал съм си ги по пътя… То железа не останаха, но дърва от съборени сгради дал господ. Сега, сега… Ще видиш след малко какво става… Руска баня, парекселанс…
Казвам му да потърсим все пак квартирното бюро, обменил съм на летището някой и друг долар, да не се притеснява. Но Геро се прави, че не ме чува и заблъсква един неокастрен клон от паднало дърво в гърлото на печката.
- А тука знаеш ли кво има?
И вади от скривалището под другата пейка пакет в пожълтял вестник.
- Сланинка. От моето текезесе, братле… Няма гемео-та, няма нитрати, няма нам-кви си лайняни работи… Сядай сега, сядай върху тази щайга, аз ще намеря къде… Стойка да беше, и по три яйца можеше да сложи даже в пръжките, ама няма я тя. Не й хареса нещо този свят и ме остави…
Женското име за миг се настанява между живината и обледената брада на Геро и той прекарва ръкава на шубата през скулестото си лице.
- Господ го е измислил. Много преди нас го е измислил. Не може живото да е само. С кого да се мери, ако е само? Нали?
Вече знам, че мърдане от Геровия хотел няма, докато не се отвори пъртина за Дренчовица, където при хубаво време и пеша можех да стигна за не повече от час и половина. Ако съм без куфар, разбира се. Ненадейно за себе си, самотникът беше намерил вече щастливата си вечер в приказката, която очакваше да последва от моето случайно присъствие. Говорил си дни наред само с признателните му животни, сега Геро беше отпушен от някаква непозната за мене възбуда, която рисуваше върху необръснатото му лице цяла поляна от сини метличини, пръснати из селските ниви, по които като деца гонехме току-що излюпените пъдпъдъци, те с пърхане се вдигаха на метър-два и пак падаха с тревожно цвърчене долу, където се губеха в разкошните полски цветя… Очите му не бяха очи на самотник. Живееха според думите му. Истина, гняв, топлина, страст, ярост, чистота, усмивка… всичко. Това бяха очите на този човек. Картина от думите му.
- Абе ти май трепериш, а? Завалията… Що не кажеш? Чакай да те заметна с моя гъбин. Войнишки е, чиста вълна, купих го за дванайсет лева кога разпродаваха казармите. Тогава, дето се вика, за стотинки и цял танк се купуваше.
- Да беше купил, сега можехме с него да си ходим, а министрите ти да си почиват.
- Не исках, защото ако си бях купил, първо щях да насмета с него тези, които го продават… Дръж този кожух, намятай го, гледам те изнежен такъв.
- Добре съм, това моето също топли.
- Абе знам аз колко топли. Западняшко. Найлон. Всичкото им е найлон. И саламите им, дето почнаха да ни пращат, и те найлон. И доматите. Остригаха ни вълната да си правят шотландски фанели, а на нас найлона. До косъм ни остригаха, ако не знаеш…
- Чакай сега, махни я политиката… По-добре давай за Полския, дето го спомена в каруцата. Как посрещна освобождението ти от милицията тогава?
- Че ква политика е това, бе, човек? Да ни оставят без говеда, без домати и без войска - това политика ли е? Сега са тръгнали и ракията ни да секвестират…
Усети напразния си гняв към „ония народни предатели”, които пак са го върнали с „две магарешки сили” в браздата, от която отдавна бил излязъл, и отиде в чакалнята да хвърли по една черга върху гърбовете на първите си помощници в транспортния му бизнес.

„… На такива като бащата на Полския им викаха дик кафалии. Вирната глава значи. Горделив и наежен и все на някого трябва да си изкара яда. Изпречи му се котката и той, още сънен, я заметне с крак през гърба така, че горкото животинче да пречупи гръбнак през оградата и да се приземи жално пред прага на нашата къща. Тази му сутрешна гимнастика пък даваше широк простор на Тенчо, синчето му, което три минути след това открехваше комшулука и промушваше луничавото си личице.
- Герасиме, да си виждал котката ни?
И влезе уж да я търси, та чак до времето, когато му се развикат, че софрата няма да чака само него. Беше ни хубаво. Връстници. През зимата баща ми пръв правеше пътека до училището, после се връщаше, качваше ни на двойната шейна, правена специално за нас, двамата приятели, и с подтичване, гонен от нашата детска глъч, ни возеше в тунелите между високия някъде и два метра сняг. А през лятото ни усукваше дълги корди от здрав восъчен канап и после ни повеждаше към близкия вир до бахчите, за да ровим червейчета и да се учим да ловим уклейки.
Тези ни занимания оставаха скрити за Тенчовия баща и за майка му.
Едва с годините по-късно разбрах, че Тенчо всеки ден е идвал у нас да търси не котката, а свободата си. На тебе днес може да ти се стори несериозно и измислено, но навремето тези „комшулуци” ни правеха хора. Малка портичка, колкото човешки бой, понякога и по-малка, изсечена в единия край на оградата, разделяща два съседни двора. И открехната почти през целия ден. Най-бързата връзка с най-близките до тебе - и за добро, и за лошо. „Иди кажи…”, „иди занеси…”, „повикай…” Или, не дай боже, да изтичаш през нея с плач: „Чичо… ела, мама не ще да говори…”
Само че след време, вече поотраснал, когато една сутрин заблъсках същата тази портичка със свито сърце, че ръцете на мама леденеят, тя не се отвори. Някой я беше залостил. И си остана залостена така до днес.

Ти си младо момче и си нямаш хабер що е това вършачка, нали? Виждал си комбайн. Кой те знае, твоите връстници комай и комбайн не са виждали. Или са го виждали, ама на картинка, а не в полето. Вършачката е друго нещо. Сериозно такова, мощно, страховито… По-високо от бащината ти къща. Може по нещо да си приличат с комбайна, но то е прилика, колкото приликата между вързаната с дебел синджир злобна овчарка на Сиври Петко и бялата принцеска „чи-хуа-хуа” на пенсионираната акушерка, дето нашите я викат отвреме-навреме от града да помага. Когато акушерката веднъж влезе в Петковия двор да си поиска божур от подивялата от цвят градина и овчарката скочи, аха да скъса синджирените си окови, китайската дългоуха принцеса светкавично напусна уютното си леговище между гърдите на жената. После беше необходим цял час, за да я намерят и откачат от бодлите на дивия трендафил.
С Тенчо бяхме десетина годишни, когато основаха текезесетата и от МеТеСе-то /така викаха на държавния машинен парк в града/ пратиха в Дренчовица една престаряла вършачка да й вършее житото. Първо на членовете на кооператива, после на инатящите се още „частници”. Теглеше я едно останало от войната тракторче на железни колела. Застопориха машината между две високи колкото тополата на хармана купи със снопи и опънаха широк и дълъг кожен каиш между вършачката и трактора. Трансмисия, ама кое хлапе тогава можеше да ти каже що е това трансмисия. И се започна.
Един подава житения сноп с яба /имаше такава специална дървена вила с шест рога/, друг /машинистът/ поема снопа, с едната си ръка реже сламената му вързалка, а с другата го разрохва и направлява към ненаситното гърло на вършачката. Голяма олелия от реването на трактора и от давещите се със снопи барабани. И пушек, пушек… Вратовете и носовете се пълнят с осил, невъзможно е изчистването му, но ние инатливо направляваме нашето любопитство към това чудо на техниката. То така си и беше, но покрай тази всеобща тревожна някак си врява по детски усещахме, че желязната грамада може да е доста по-работлива, но и доста по-опасна от познатата ни досега диканя с кремъците. В диканята бащите ни можеха да впрегнат само кон или по-яко магаре, което цял ден кротко да обикаля насипания с житни класове харман и да рони от тях златните зърна, смисъла на техния живот. Без трактор, без вършачка… И без широка кожена „трансмисия”, която всеки момент можеше да се скъса и да премаже всичко живо, намиращо се около нея.
Така, докато си разсъждавахме за различията между диканята и чудовището, чудовището изведнъж изхълца и спря. Казаха, че на машиниста нещо му прилошало и че ако хората не искат да се вика друг от метесето, което означаваше чакане поне до мръкнало, може да бъде сменен от тукашен. Не било трудно, важно било само в бързината да не се пореже на ножа, с който развързва снопите.

Никога не съм се чувствал толкова горд, както в този момент. Баща ми слезе от сламения купен, който оформяше изронените вече житни стъбла, отърси доколкото можа осила от лицето си и се усмихна пред машиниста.
- Виж, началство, аз поразбирам малко от техника, в Унгария бях в полковата батарея, та… Всичко ми иде отръки. Ще се справя. Пък и миналото лято правих една седмица същото в друго село…
Вършачката вече беше приключила с държавното жито и трябваше да започва житото на няколкото чакащи с впрегнати коне „частници”. Най-нетърпеливи бяха двата охранени атове на Тенчовия баща, вече изнервени от непознатия за тях машинен шум.
- Шефе, който ще се качва там горе, да се качва, защото ако ливне дъжда, метесето ти ще закъса, да знаеш.
Застанаха един до друг върху площадката горе, машинистът нареди да пуснат трансмисията и барабаните се завъртяха. Долу нищо не се чу от урока му…
Не можех да откъсна очи от приведената снага на баща си. Струваше ми се най-силната, най-гъвкавата и най-красивата. Поемаше пълните със злато вързопи, със замах разсичаше връзките и освобождаваше телата им, преди да ги разпилее над въртящите се в кръг остриета.
Това съм запомнил завинаги от него: приведената му фигура горе, над гърлото на голямата машина, замахнал нож сякаш да я увери, че не се страхува от нея, че тя е много по-слабата в този момент и че ще му се подчинява така, както й каже той, Алекси Стоев… И тържественото му лице на победител - загоряло и потно, посребрено от безбройните осилчета, залепени по бузите и брадата му…

Първо всички чуха писъка на мама и едва тогава вдигнаха нагоре очи. „Алексиии…!” Човекът от житната камара беше слязъл от върха и, прегърнал тялото на баща ми, се опитваше да го издърпа назад. „Изгасете трактора!” Разтичаха се. Когато харманът утихна, мрежестата кошара зад вършачката, която събираше и оформяше сама отработената слама, беше изпъстрена в рубинено.
… Свалиха го и положиха почти безжизненото тяло върху ритла от каруца. Мама ме беше прегърнала и аз затова вероятно не съм могъл да видя дълбините от изтръгнатите му ръце. После сме се свлекли и двамата…
На погребението хората разправяха как машинистът помолил Тенчовия баща да свали снопите от каруцата си, за да препуснат по-бързо до болницата на близкия град, но той се дръпнал.
- Няма как, шефе някакъв ред все пак си имаме, нали…
Тогава откачили трансмисията на трактора с железните колелета, запалили го, и с ремаркето, което придружавало вършачката с горивото и каишите, тръгнали. Тати не издържал.
…Човекът, който подавал в този час снопите на баща ми, видял как е станало.
- Яребицата. Тя припна от класовете в момента, когато Алекси разряза вързопа. Била е скрита там. Алекси я забеляза и мигновено се присегна да я отклони със свободната от ножа ръка. Но другата вече беше натиснала стеблата към гърлото на машината и то ги погълна и двете… Птицата направи малък кръг и кацна долу. Видях я…

Година след това си отиде и мама, без да може да каже и дума след неговата смърт. Изтичах да търся помощ от съседите, но някой вече беше заковал портичката. Може би е била мама. А може би е бил и самият Тенчо, подчинен на бащината си заповед. Не знам… Но още тогава и аз препречих две дъски на кръст от нашата страна на оградата и се зарекох тази портичка да е последната, скована между два двора, ако единият е мой…”

Докато ми разказва, се мъча да вникна в душата на този човек. Говори за неща, станали преди петдесет и повече от петдесет години, а сякаш всичко е станало вчера. Не по-рано от вчера. Затова казах, че думите на Герасим Стоев безпогрешно рисуват картина в очите му.
„Това беше. Защото сетне с Тенчо се загубихме. Аз в сирашкия дом през два града, Тенчо от гимназия в гимназия. Така и не можал да изкласи. Все го гонели и заради мерака му да краде левчетата на съучениците си. Кой знае откъде дошъл този мерак, но така е било… Аз си викам, че тогава Тенчо е продължавал да търси свободата си… Нали след време, когато дойде демокрацията, все това повтаряше, че вече е свободен човек и че ще прави това, което му се прави…
Стари монети намерил на някакъв таван, продавал ги, после се захванал с още един пищовчета да пилят и да разлайват по нощите кучетата, а веднъж го заварили да копае преди съмване стената на банка „Съдружие”.
След гимназията в Търново ме пуснаха да се оправям сам и аз се хванах при един стъклар. Правеше огледалца. Аз шлайфах с брус острите им краища, а Григор им залепяше отзад избелели картинки с икони и ги търгуваше като сувенири на туристите в отсрещния хотел на „Балкантурист”. Точно там намерих Стойка. Тя продаваше вестници в будката пред хотела, а аз спях в работилницата на Григор…
Когато след години, сменили десет професии, двамата с нея се прибрахме в село, разбрахме, че доста неща вече не са такива, каквито ги бях оставил. Вършачките си бяха отишли завинаги, каруците и веялките съхнеха в дворовете на старите си стопани, а гробовете на моите хора тънеха в тръни и къртичини, изравнени със земята. Без каменни белези с надписи. Нямало е кой…”

Гледам на видно място, между двата прозореца, портрет на млади хора под венчило. Старовремски. Ясно си личи как „фотографът” е събрал две снимки и после ги е прерисувал върху картон. Разправяли са ми за тези хитрини - идват от града, вземат ти пари колкото за едно магаре и когато ти върнат „портрета”, не можеш да се познаеш.
„- Баща ми и майка ми. Баща ми повече си прилича. Докарали са му очите - засмени, добри… Алекси… Когато се роди момчето ми, не се замислих. Казах си, че ще носи неговото име и толкоз…
Късно дойде, не смеехме тогава от беднотията. В Дренчовица имаше родилно към здравната служба, голямо село нали. Доктор, акушерка… Къде надвечер Стойка ми обади, че момченцето идва, и тръгнахме пеша. Едва стигнахме и Алекси прорева…
На връщане подбрах една сюрия приятели уж да гледаме телевизия. Наскоро си бяхме купили „Електрон”, пък същия ден бяха съобщили, че Горбачов става начело на Русия, генерален секретар на тяхната партия. Приказката вървеше повече за взривения влак на гара Буново предния ден. Имаше убити деца и майки, защото бомбата била поставена нарочно в такъв вагон… В разговорите се наместваше и Горбачов, разбира се, но по-малко, защото кой тогава можеше да разгадае широкия белег на челото му, който съвсем, съвсем скоро се оказа, че бил очертание на новата световна карта. Какъв ти Горбачов, обаче, осъмнахме с наздравици за сина… С ей това вино, дето го сърбаме сега. Купувам си грозде и си го правя сам. Не вярвам на винпромите, всички излязоха магарета.
Рано-рано накъсах покрай оградата шепа мартенски теменужки. Тъкмо да приготвя и двете кутии с бонбоните за родилното, Тенчо изви врат над плета. Дотогава си нямахме приказката. Не че не се поздравявахме, но повечето пъти се разминавахме. Всеки по пътя си. Сега наедрялото му тяло се беше облегнало така върху повета, че аха да го полегне.
- Комшу, снощи бая гюрюлтия вдигахте у вас. Пък ми се оплакаха и хора.
- Вярно, Тенчо, но дете ми се роди, нали знаеш, че така стават нещата… Вземи си бонбон, почерпи се.
- Мерси, вече си пих кафето, че кръвното… То снощи да речем добре, ама много става - онзи ден на осми март пак същото, чух ви песните… Казвам ти го само да знаеш де…
Едва по-късно, когато се отбих да почерпя и в кръчмата, разбрах каква била работата. Във връзка с директивите на партията относно зачестилите отрицателни явления, кметът назначил Тенчо за разсилен и за полски пазач едновременно. По съвместителство, както написал в заповедта. Та един вид аз се случих първият му „обект” на разследване.
Ето така по тия дни народът на Дренчовица заговори за три важни неща: Горбачов, раждането на сина ми и новата въоръжена власт на селото, защото кметът му връчил и една карабина. Тя стояла досега намазана с грес в кметството за всеки случай… Види се, този случай беше дошъл.”

От време на време Геро Стойкин се преобразяваше. Тогава пред мене стоеше не каруцарят, „председателя на частното текезесе”, а полугражданинът, полуселянинът, объркалия се в преживените трудности Герасим Стоев, който добре разбираше безсмислието на житейските напъни на стария човек да стори нещо добро срещу злото от тук нататък, до края на отредените му дни. И изведнъж спираше разказа си. В такива моменти сякаш искаше да ми каже, но не го казваше: „Разказвам ти аз, само че не знам защо съм взел да вадя душата си пред тебе…Сигурно за да проверя дали съм още жив…”
На едно място замълча дълго. Беше се вторачил в портрета между двата прозореца, като да си говореше с някого, чиято реч не можеше да се чуе в топлата стая. Отпи дълга глътка от напълнената трети път паница, изкашля се пресипнало и вметна съвсем тихо, на себе си:
- Не знам… Искам, докато умра, да мога да разбера с какво му преча на новия свят. И защо не се спогодих с него така, че тази вечер тука на масата, под портрета на баща ми и майка ми, да са и Стойка, и Алекси, и неродените ми внуци… И аз да им разказвам за старите… За тяхното време… Понякога съм си мислел, че виновни за това са откъснатите ръце на баща ми… Ако не бяха посегнали да спасяват онази яребица, скрита в снопите, и после да потънат в гърлото на машината, моето време щеше да бъде друго може би… Но кой знае…

Наскоро след злополучната среща на двамата в овощната градина на текезесето през лятото и освобождаването на Геро от ареста, късметът на Полския заработи толкова бързо, че самият той не успя да разбере как стана това. Само за няколко дни светът се промени. Големците сключиха за опора ръце и свалиха от престола единия от тях, извиниха се за неуспешния експеримент на развития социализъм, казаха на турците да скъсат паспортите си с български имена и високогласно заявиха на народа, че само след три години бъркотията ще се оправи и държавата ще тръгне към социален просперитет. Пък след още три години, когато и помен няма да има от някаква бъркотия, България ще може даже и името си да размени със Швейцария, щото тогава българите ще заживеят само от лихвите си в банките.
Полския остреше уши пред телевизора, но всичко му беше мътно. Хайде да речем за гражданите добре, ще си пият кафето и час по час ще ходят в десекато да си теглят лихвите, ама за селяните как ще стане тая… Земята иска работа, пък кой луд да размята мотиката, когато другите ще си живеят живота ей тъй, от нищото… А и като чуеше думата „банка”, която един от новите министри обичаше да произнася много сладко, не му ставаше твърде драго. Тази дума му носеше не от най-хубавите спомени за една друга банка, „Съдружие”, заради която на младини без малко да го тикнат три години в Старозагорския. Тя струваше на баща му две пълни каруци с добруджанка, от най-хубавото му жито.
С вродения си остър животински усет обаче Полския долавяше, че насреща му идва нещо хубаво. И че това нещо вече разнасяше из въздуха апетитния си аромат. В нощите не можеше да спи от някакъв далечен глас, който го тормозеше с предупрежденията си: „Сега му е майката, Тенчо, опичай си акъла…” И Полския зачака. Никой нищо не му беше казал, никой не беше обсъждал новата политика на държавата, но той зачака, сигурен в непогрешимото си лисиче чувство.
В речника на селяните в кръчмата се появиха едни нови понятия: реституция, приватизация, ликвидация… Те нищо не разбираха от тях, бяха ги научили наизуст от телевизора, защото той само това бълваше, но ги произнасяха. Произнасяха ги даже някак си тежко, завалено, със смешна деловитост, по градски, сякаш Чорбаджи Марко даваше на челядта си уроци по ред и поведение. Тогава се заговори, че на текезесето идва краят, защото земята ще бъде върната на стопаните си в същите граници, каквито са били преди нейната национализция.
Беше тъкмо по това време, когато една вечер кметът го извика в канцеларията си.
- Приготвил съм ти една командировъчна за утре. В дванайсет трябва да обядваме заедно с полицейския.
- С милиционерския началник искаш да кажеш.
- Беше. Сега вече е полиция. Облечи се по-така и виж там, вземи две бутилки кайсиева.

В годините по пътя към швейцарския просперитет на държавата този първи обяд на тройката не само че беше забравен, но после и забранен за помнене. Когато Полския вече бе станал лицето на селото, а и на земеделския бизнес в окръга, с хиляди декара собствена земя и техника за милиони, в Дренчовица дофтаса македонска делегация от тяхната оранжева партия. Да обменя опит, че на съседката й предстояла сгледа от Европа, пък после и годеж.
- Е како тъй, господине, за краткио срок во восхода на државата ви сте стигнали толко далеко?
Такъв въпрос Полския винаги очакваше като глътка вино. Откопчаваше още едно копче на разгърдената си риза да се видят белезите на мощната му гръд и отпушваше обясненията си.
- Ами вие сами го казвате, господа: за кратко време, голям напредък! А това се постига само с работа. Работа, работа, работа, както нашите бащи са ни учили… Докато станеш гърбав от работа… Аз от мотиката съм тръгнал. От една мотика. Ровех майката земя и вярвах. Нищо не става без вяра и мечти. И като прибавите към тях и гънките в главата, значи - ето ви резултата. Проекти - изпълнение, проекти - изпълнение. Ясна директива, разбирате ме…
- Добро, добро… Тако е, друже господине… И радоват ли се ората от ваша земледелческа дружба, коя е и майце, и бащица за тех?
- Ами те да си кажат… Накупиха си фордове, някои пластмасова дограма сложиха даже, ей вижте на, какви къщи си настроиха…
И показа позлатените от слънцето дворцови кули на две натруфени къщи близначки над последните керемиди на селото - неговата и на кмета. Отдавна бе преместил семейството си в „испанската хасиенда”, а ключа на старата къща повери на най-близкия си телохранител. Да си живее там и да я поддържа.
- Да видимо, интересанти у нас много, нали утре ке бидеме у Европа, та…
- По-добре е да видите нашия „зоо хъб”, както го наричаме. Ингилиш работа. Вие сами да си изберете. Ако щете фазан, зайче, яребица, пък и сърничка може… Обработката става за нула време - докато си пиете ракията и замезвате с нашенски домат и чеснов пащърнак… Хайде след мене, там ще продължим с проектите…

- „Добро, демократия добро…” Добро я, как няма да е добро, когато вече двайсет години тия двамата направиха толкова много за Дренчовица. Училището - музей на тоталитаризма, където събраха три дикани с кремъците, една веялка, рало, цяла каруца с ритли, кравешки хомот, мотики и други сечива, много пожълтели снимки от началото на миналия век, подарени им от градския исторически музей, които показваха как магарета и хора обработват земята преди да дойде демокрацията. Малкото посетители - главно делегации, изпращани от града, бяха посрещани в музея с голям транспарант от зебло на входа: „Ако ви е мило настоящето - забравете миналото!”
Първия етаж на читалището направиха магазин за декоративни птички, на горния обзаведоха клуба на „зелените”, все още празен до връщането на младите от чужбина. В детската градина настаниха ветеринарната лечебница, а родилния дом обзаведоха като приют за домашни любимци…
- За кои двамата казваш? За Полския ясно, но кмета да е все същия…
- Сега е пети мандат, да е жив и здрав. Обичат го хората и си го избират. Добър и милозлив човек. Преди всеки Великден раздава даже и по един черпак курбан на старците със земеделска пенсия. Тя черквата затворена, щото си нямаме поп, ала слагат казана на стъпалата отпред, където е изографисан свети Георги, както знаеш, освободител на пленените и защитник на бедните… Конят му вече с два крака, другите избелени от слънцето и дъждовете, но върши работа. Комай идва цялата Дренчовица, някои си носят и тенджери, че и черпак, курбанът си е нещо все пак…

Навремето Полския не тръгна от мотиката, както разправяше на македонците, защото тогава освен карабината си друго сечиво не признаваше. Началото сложи стопанския двор. Седна на сянка под една черница в тракторния парк, дълго си записва нещо на листче от празен кочан за разписки, който взе от кабинката на кантара и после тръгна към кръчмата.
- Ха сега да видим кой ще черпи. От ликвидационната комисия ми казаха, че с текезесето е свършено. О-кон-ча-тел-но! Стига експлоатация. След три дена обявяват търг за инвентара му. То няма кой знае какво, но нали тракторите там, някое и друго ремарке… На ухо, ей така, само заради приятелите, който иска, да си помисли отсега. Дванайсет хилядарки най-малко… Ще продават топтан, всичко наведнъж…
Селяните нямаха много време да мислят. Първо - откъде толкова много пари наведнъж, и другото - само след седмица Полския се сдоби с нотариален акт за собственост върху цялото кооперативно имущество. „Участвал наред с другите на търга и наддал цели 250 лева.” Три ЗИЛ-а, шест трактора, наскоро купения комбайн „Нива”, фрези, сеялки и прочие земеделска техника, заедно с прилежащите й складове. Решението на ликвидационната комисия - да се даде на досегашните членове по 20 лева на декар рента за ползваната им досега от текезесето земя.
Никой не попита Полския откъде изведнъж дойдоха парите за пазарлъка, но го попитаха, с цел „да го поставят на тясно”, какво ще чини отсега нататък с тия трактори, като неговата бащина земя не е повече от 20 декара.
- Че защо ще ми е на мене земя, бе хора? На мене ми трябва вашата земя, не моя. Вие да сте ми живи и здрави. Вие ще богатеете с вашите земи, заради вас го правя, вместо да пустеят неизорани.

…След десетина години Геро Стойкин нахълта в новата канцелария на арендатора, луксозна сграда, наречена вече по модерному „офис”. Охраната на входа не можа да го спре, познавайки нрава на посетителя.
- Слушай ме, Полски. Ти може да си всякакъв, но аз съм Геро Стойкин. Ако не се спреш, ще събера селяните и ще ти изкарам всичките далавери.
- И какво, значи, искаш да направя? Да ви построя къщи и да ви купя по един форд, това ли искаш?
- Да дадеш на хората работа. Ограби им земята, а нае циганите от града да я стопанисват.
- Обработват я модерните ми машини. Пък ти не ми се бъркай в работите, кого ще вземам на работа и кого не, щото следващия път няма да можеш да влезеш тука.

„…Още на другия ден ме привикаха в полицията да подпиша предупреждение. Че съм влязъл в офиса на светиня му с взлом. И че ако повторя „тази си самоволна проява”, ще бъда даден на прокурора.
Този път и аз изхитрувах като покойната ми Стойка.
Че то хубаво, викам на следователя, тъкмо да го попитам кога неговият шеф ще махне фазанарията си, че ще си връщам земята…. Полския беше отделил бащините ми десет декара до гората и с нотариално решение ги беше „продал” на окръжния прокурор, да си правел дивечов курник. Не помогнаха никакви дела. Пренасочваха ги година след година, а те двамата с Полския всяка събота заговяваха в онзи „пъб”, дето беше водил македонците.
Като се върнах в село, заварих „бащицата на всички ни” да държи реч пред кметството. Сигурно с кмета бяха получили указание да отбележат годишнината от последната българска революция.
- Значи, който иска да постъпи на работа в моето стопанство, да го направи още утре с писмена молба. Обещал съм ви един ден Дренчовица да стане Нова Дренчовица. И ще го направя.
Десетината старци, дошли за сеир на мегданчето, си мълчаха почетно. Само Сиври Петко се провикна:
- Абе, Полски, да не си получил телеграма от децата ни, че се завръщат? Щото като гледам, то село не останало…
Сиври Петко имаше и син, и дъщеря, които всяко лято заминаваха в Лондон да берат ягоди, а после се прехвърляха в някаква консервна фабрика за белене на домати. Като се върнеха за малко да нагледат своите, разправяха какви чудеса е стигнало западното стопанство: от разсада до затварянето на доматите в тенекиените кутии минавало само едно денонощие!
Моят Алекси го чаках осем години. Замина с едно хасковлийче по корабите и не се завърна. Единственото му писмо дойде от някакъв нигерийски бряг. „Добре съм, тате, не ме мисли… Плащат ми хубаво, като си дойда ще ремонтираме къщата…” Ходих до Хасково и намерих момчето, с което бяха заминали. Като че не му стана много драго като разбра кой съм.
- А, няма да се притесняваш, ще си дойде Алекси, техния кораб много го пазят, по-специална стока вози…
Върнах се и оградих с бордюрче място за гроб между Стойка и мене. И на него сложих камък: „Алекси, моряк”. И за пръв път му заговорих, откак беше заминал… Толкова много кръв никога не беше се събирала в сърцето ми. Може би от деня, когато онази вършачка погълна баща ми и изхвърли цяла камара с обагрени от изтръгнатие му ръце житни стебла…”

…Веднъж в Дренчовица дойде другоселец да продава две мулета, впрегнати в каруца. От тия яките, недорасли коне, дето теглят трупи в планината. Геро погали едното по муцуната и животното доверчиво облиза грапавата му длан. „Охо, сякаш че позна бъдещия си стопанин…” Геро пари нямаше, но под сеновала в двора ръждясваше една старичка жигула с неплатени кой знае от кога данъци. Предложи на другоселеца да я трампоса срещу добитъка и онзи се съгласи.
Къщата на самотника се пооживи. Първата му работа бе да изчисти запустелия отдавна обор и да скове яслите. После направи кръщенката и когато новите му съквартиранти, както ги нарече, свикнаха да се обръщат с пръхтене към стопанина си, когато ги повикаше по име, Геро започна гальовно да си приказва с тях. Дали са се изморили, жадни ли са, харесва ли им сеното… Като на хора, с които делеше дългите часове на деня.
Мисълта да се хване с мулетата нейде, за да си помогне на хляба, му подсказа Сиври Петко. Дойде един ден и го попита ще може ли да направят два курса до сечището, откъдето имал да прибира три кубика дърва. Геро не чака да му повторят, зарадва се, че има с какво да помогне някому и впрегна. Така се започна. Това бе първата му кирия, която Петко искаше да заплати както се полага, но му бе отказано, защото такъв бил адетът: „Нали знаеш, че първият хляб от новото брашно се подарява…” Днес дърва, утре пясък от реката, вдругиден някой решил да си бере царевицата. Случваше се даже да го използват като товарно такси до града и обратно - наложило се мебели, зеле за продан или непроходими за леки коли пътища през зимата.
Имаше навика, когато го пратеха на сечището, на връщане да спира за отдих и да пълни бъкела от „леденката” - така викаха на самородното изворче току под гората. Всъщност студената вода извираше малко по-горе, на стотина метра по-горе под сянката на дърветата, но за по-лесно някой я беше извел с керемидена тръба и укротил в малко коритце с чучур. Тъй като изворчето беше малко по-встрани от каруцарския път, трудно се забелязваше мочурището под него, което през пролетта, след по-дълга и снежна зима, се разстилаше върху голям тревен харман. Тъкмо заради това мочурище, за да не затънат каруците, селяните избягваха да спират на „леденката”, макар и добре да познаваха нейния благодат, особено в горещините.
По краищата, които обграждаха мократа трева, растеше коноп, чиито стройни стебла завършваха зелената картина на това блатисто, но иначе красиво място. Не се знаеше нито кой ги сади, нито кой ги реже в късната пролет. Но че не бяха саморасли, си личеше. Едни говореха, че са виждали младеж с моторетка да работи тук, други, че пикап на Полския с един от гавазите му товарел прясно изрязания коноп и го извозвал по страничния път, който водеше пряко към града. По този път всяка есен идваха и големците от градската ловна дружинка и разставяха джиповете си тука, встрани от мочурището, преди пушките им да разбудят гората. Но така ли е - никой не можеше да каже, пък и любопитството на хората стигаше само до факта, че стопанинът на конопа, който и да е той, беше работлив човек, щом може да отглежда растение за ризи. Пък кой го преработва и кой печели от него, а и въобще печелеше ли нещо - това не ги интересуваше.
Както винаги, и днес Геро Стойкин, като стигна до „леденката”, завърза гемовете на катърите за шишовете на ритлите, обърна навътре яката на ризата си и наплиска с доволно пръхтене потното си лице. „Ей, приятели, да знаете какво е… Ама не може, защото някой е източил коритцето… Пък и докато ви откачам амунициите…” Напълни бъкела и на няколко пъти жадно отпи дълбоки гълтоци.

Прибра се, разпусна говедата и тръгна към пещника да остави бъкела. Още на второто стъпало усети отмала. „Май съм се преуморил днеска…” Главата му подсказа, че нещо не е в ред - шумеше с непознати досега звуци. „Геро, кво става бе… Ама така е, когато човек закъснява с вечерната си доза…” На масата винаги стояха две чаши - едната по-голяма, „за по-специални случаи”. И тъй като сметна този случай за „по-специален”, напълни догоре голямата. Сутринта бе откъснал първите домати от градината, наряза един и настърга над него голяма глава лук. „Да, и сланинка, Геро, закъде си без сланинка… Ха сега да видиш как ще те оправя…” Не усети кога е заспал.
Дяволът пристигна среднощ. Събуди го непоносима жажда. Напипа бъкела и дълго пи. Остави го и в този момент нещо го блъсна по корем върху пръстения под, застлан с черга. Мисълта на Геро свърши точно тук - върху парцалената черга, единственият чеиз на Стойка, купена от Търново преди да тръгнат, вече венчани, за Дренчовица…

„Другото не мога да ти разкажа. Щото после ми трябваше много време, за да си го спомня… Но виж, сънуването ми от нея нощ е пред очите ми… Аз съм в лодка. Ама не съвсем лодка, защото е съшита със залепени от картон шарени стени. И се нося по едно голямо море. Голямо, няма брегове… И ми е едно хубаво, хубаво… Нещото като лодка ме носи… аз си стоя в него уж спокойно, но картоните почват да се мокрят и да потъват. Потъвам си аз, а се смея срещу слънцето и пляскам с ръце… И тъкмо да потъна, насреща ми Алекси! Алекси ти казвам, самият той, синът ми… Тича насреща ми с моряшка фанелка и вика… Тича по водата, ей тъй като Христос, човече…
„Татееее! Лъжат те, татееее!” Така вика Алекси… Аз се крепя само върху един картон, но и той мокър, а Алекси тича към мене, тича… но все остава далече… „Кой ме лъже, момчето ми, кой…” „Лъжат те… Слез от лодкатаааа!”
И се загуби…Като че ли водата го погълна точно там, откъдето беше изплувал насреща ми…
Усещам, че се събуждам, и виждам момчето до угасеното огнище. Протягам ръце, стискам го към гърдите си: „Все пак ти си дойде, сине… Дойде си… Знаех си…”
Докато се надигна от чергата, Алекси мълчешката излезе и повече не се върна.”

Геро не знаеше вече добре ли е или е зле. Силата в краката му беше се върнала, но главата му шумеше… А му беше едно леко, леко… хубаво до весело… Беше сигурен, че навън го чака неговият Алекси. И че вече е сигурен какво трябва да направи. Грабна от двора една брадва и изхвърча към Петкови.
- Тръгвай! С мене си, нали си ми казвал?
- Кво става, Геро. Тази брадва?
- Отиваме да си върнем земята, Сиври! Бащината ни земя! Какво си мисли онзи, че сме му я подарили, а?
- Чакай сега, поседни да се разберем.
- Няма какво да се разбираме. Снощи Алекси се върна и ми каза. В Москва е било момчето, не е бил в морето, учил е за агроном… Връщаме си я и пак ще я съберем с другите…
- И кво бе, Геро, затова ли с брадва?…
- Ще я оградя с колци. Без брадва няма да стане. Онзи трябва да знае кое е негово, кое си е на текезесето…
На Петко не му трябваха повече обяснения за да разбере, че ранният му гост не е нито Герасим Стоев, нито Геро Стойкин. Човекът срещу него не беше на себе си…
- Геро, влез да пийнем по една лимонада сабахлен, добре ще ни дойде.
- Няма време, Сиври, нали чуваш свирката на камиона? Сигурно тръгват за копан, събира ги. Давай, че и Стойка ни чака… Кой ще разпределя работата… Ех, мамка му стара, почва се, Сиври, почва се… Пазиш ли табелата, а? Изкарай я, „ТКЗС Победа”, ще я закача отпред на каруцата…
Петко дръпна дворната врата и тревожно последва възторжения си приятел. Нещо трябваше да се направи. И това нещо той видя в лицето на кмета - да му се обади, власт е, да видят как ще се справят. Докато се качваше сам по стълбите на новата сграда на общината, Геро успя да застане по средата на мегданчето - точно там, където преди време Полския беше обещал да преобрази селото и да го кръсти Нова Дренчовица. Вдигна ръката си нагоре, както правят големите оратори, и брадвата заплашително щръкна над главата му.
- Кой ще запее? Ееееееееееей! Колхоза се връща, нали разбрахте? Новите ни лъжат, лъжат ни… Аз съм новият председател на „Победа” Геро Стойкин, бе, не ме ли познахте? Тракторите да се изкарат и тръгваме! Хайде! Ден година храни! Започваме преход, господа, голям преход! Венсеремос, значи!
Когато кметът излезе да си поговори с оратора, към Дренчовица вече пътуваше линейка с двама доктори…

„Амиии, прибрали са ме, какво друго да направят… Разбрах го вечерта, когато се събудих в болницата. Вързали ме за леглото с два колана на кръст. Чувах да си говорят хора, но нищо не разбирах, не знаех и защо съм тук…
На сутринта в стаята влязоха двама полицаи и един цивилен и първата им работа бе да претършуват дрехите ми. Джобове, маншети, гънки… Като не намериха нищо, цивилният ме стисна през рамо:
- Как си, добре ли си? Сега си отиваш в село. Тръгваш с нас.
Притича доктор и му връчи някаква папка. „Изследванията, господа. Тук са и кръвните проби.”
Разбирах, че съм в болница, разбирах, че тези са от полицията, но нищо друго.
В колата продължиха да ме питат дали съм добре, в началото на селото ме накараха да сляза и сам да намеря къщата. Те вървяха след мене. „Адекватен.” И пак тършуване, и пак въпроси: „Кажи кой ти даде опиата?” „На дъвка ли приличаше или на лукче?” „Прах ли беше или трева?” Питаха ме какво съм ял и пил предната вечер.
Накрая цивилният не издържа:
- Ти не разбра ли, че става дума за някакъв опиум. Кръвта ти го е показала. Пил си го вчера, много си пил, едва оживя, а ние искаме да знаем откъде се е намерил в тебе. Момчета, вземете проби от ракията и от бъкела. Да, и от сланината, хляба, доматите… Друго ял ли си снощи?
Нищо друго не бях нито ял, ни пил, но те отново ме поведоха към колата. Разбрах, че и тази нощ ще се спи в града, само че не в болницата, а в полицията. За трети път. Арестант с досие.
Сега и ти ме питаш как са разбрали за конопа. Сигурно не им е било лесно, защото цивилния май хабер си нямаше от тия работи. Имало място в този отдел - назначили го. След два дни - пак в тяхната кола за Дренчовица. Този път никакво търсене. Направо облепиха гърлото на бъкела с тиксо върху капачката му и внимателно, като нещо чупливо, го положиха върху задната седалка до мене.
- Лабораторията си каза думата. Кажи сега къде го напълни онзи ден, когато си държал реч пред кметството.
Когато ги заведох до „леденката”, напълниха една празна бутилка от михалковска и запечатаха и нея като бъкела. После извадиха от багажника брадвичка и лопата и нацепиха на трески коритцето и чучура. След малко водата надви натрупаната пръст и започна да избива на петна, както кога завържеш прясна кървава рана с бял парцал…
Никой от тримата не се сети да тръгне по обратния път на керемидената тръба, към малкото оазисче, оградено с накъсана от животните бодлива тел. Направих го аз, но след месец може би, когато от стар вестник случайно научих за видовете коноп, единият от който се наричал к а н а б и с. И от него не правели кенарени ризи, както смятаха хората на Дренчовица. Някой беше затрупал неголямото кладенче на извора с вече изгнили стръкове от това прилично на красива метла растение. Не знам защо го е направил, пък и досега не съм посмял да питам…
Но вече знам защо в гьоловете на голямата чешма, където селяните киснат гръсти, жабите вечер са по-гласовити.”

… Случи се така, че до следващата неделя с Геро бяхме по цял ден заедно. Помагаше ми да стегна къщата. Аз все още не знаех дали ще остана, но бях си наумил да направя нещо в нея за помен. Така, както го правят младите в Родопите. Там синовете градят чешми и пътеки прокарват през усоите, да споменават минаващите имената на починалите им родители.
Когато една вечер приключихме с паркета в собата, Геро прибра инструментите и се ухили:
- Е, какво, земляк, не прилича на хотела в автогарата, нали? Давай ракията, докато не се е разсъхнал паркета.
Този път беше мой ред да приказвам.
- Геро, знаеш ли какво ми иде на ума? Това, дето съм събирал в чужбина, ще го вложа във ферма. Съдът ти връща фазанарията, ти ми ставаш съдружник, купуваме десетина породисти крави и започваме…
- Да бе, сетне аз организирам тука мандрата, а ти се връщаш и правиш в Америка магазин за бяло саламурено сирене. „Дренчовица” ще го наречем… И моя снимка зад тезгяха, както съм с този овчи калпак… Ех, мамка муууу… Тогава Полския ще ми яде цървулите… Оправи ми настроението, земляк, нека и аз малко се облажа от капитализма, нали… Ами катърите бе, катърите? Там ли ще теглят каруцата или ще си останат при мене?…
- Тъй… Всички отиваме с катърите… Тука ще си имаме работници, Геро, ще ги ръководим от там, с компютрите… И идват журналистки от България да те питат каква е рецептата на успеха ти, как си направил първия си милион в страната на неограничените възможности… Абе ти гледай да изгониш прокурора от дивечовия курник до гората, пък може и да не се окажат празни приказките ни.
Пийнахме, посмяхме се за успеха на бъдещото сдружение и се разделихме. Изпратих го до портата.
На сутринта Геро не дойде в обичайното време да си пием чая преди работа. Чаках го докъм десет и реших да прескоча до тях. Никой не отговори на повикването ми. Отворих вратата на пещника, където обичаше да стои в студени дни и… направих крачка назад. От кушетката срещу камината втренчено ме гледаше половината от посиняло лице. Върху другата половина стоеше захлупен същия калпак, който снощи кандидат-капиталистът Герасим Стоев възнамеряваше да сложи на снимката си в американския магазин за българско сирене. Единият му крак беше необичайно присвит към гърдите, като да е правил усилие срещу нещо…

Когато кметът пристигна, за да удостовери станалото, погледна от прага покойника, прекръсти се и нареди да се обадят на Полския.
- Вижте там да помогне с неговите си хора. Няма си никого човекът. И не виждам защо да се викат лекари в това време. Ясно е - Геро се е задушил в съня си. С калпака, сложил го е да топли лицето му…
Зад пердето на горния етаж в съседната къща лъчите на зимното слънце очертаха овала на грозна обръсната глава, залепила широко чело върху стария прозорец.
Никой не забеляза стъпките по прясно навалелия през нощта сняг, които се нижеха покрай плета на Геровия двор и стигаха до малката портичка по средата на оградата. Ясно личаха белите трески от строшения на две кръст, заковал преди повече от двайсет години добрата дума между два различни свята.
Тръгна мълва, че може някой да е влязъл рано сутринта при самотника и да му е помогнал, но тя стигна само до кръчмата и се загуби в кълбестата цигарена мъгла, напластена от приказките за просперитета на Нова Дренчовица.