МАГЬОСНИКЪТ
приказка
По покрива на най-старата и самотна селска къща имаше безброй счупени керемиди. През тях зееха отвори със странна форма. Ако пък случайно се промушеше слънчев лъч, по стените веднага заиграваха весело най-различни цветни животинки. Докато Слънчо преваляше склона, те се боричкаха, лудуваха и пееха. Веселите им игри оживяваха изоставената къща, правеха я щастлива и тя набираше сили да не се предаде в ръцете на онези, които желаеха да я съборят. Така си живееше къщата от много години, откакто обитателите я напуснаха.
Почти всяка вечер, щом луната я поглеждаше от небето, изпокъсаните шарени черги грейваха като пъстрата премяна на най-красивата мома, а прозорците й, останали без стъкла, заиграваха тежко родопско хоро.
Тук живееха дребни летящи и пълзящи мушици, пеперудки, паячета, дървояди, стоножки, мравки и други насекоми. И въпреки че бяха под един покрив, изобщо не се познаваха. До онази вечер, когато нощта бързаше да наметне с непрогледен мрак деня. Някак за миг тъмнината и тишината превзеха и най-закътаното място и тутакси над къщата прелетя огромен прилеп. Той отдавна беше чувал за самотната къща, но кой знае защо тъкмо сега прояви желание да се настани в нея. Може би защото прецени, че мястото е подходящо за неговите магии. Обладан от нечисти сили, злобен и заядлив, нахълта вътре и с чувство за мъст – увисна с главата надолу на отдавна несветещата лампа. Изведнъж почувствал се като господар, той започна да цвърчи по прилепски. Цвърченето му призова още два прилепа, наречени Туто и Дудо. Те бяха по-малки от него, крилете им трепереха от страх, а глуповатото им държание се подсилваше с това, че бяха готови да изпълняват всички негови прищевки.
- Ето ни, господарю: Какво ще заповядаш, премъдри и превелики владетелю на магиите!? – изцвърча Туто.
- Не ми се подмазвай, ами донесете магьосническите ми атрибути! – заповяда им той.
- Но, господарю – започна плахо Дудо, – нима възнамерявате да напуснем мръсната и воняща канализация, рая на нощните прилепи, и да се настаним в тази съборетина?! Не виждате ли, че отвсякъде може да влезе светлина? А това е пагубно за владетеля наш!
- Глупаци! – скара им се той. – Не се преструвайте на загрижени, а ме чуйте. Отдавна трябва да е ясно, че винаги ще бъда ваш господар и ще ми се подчинявате, подчинявате-е-е. Или може би искате да заемете мястото ми, а?! Завиждате, а?! Дразни ви известността ми на прочут магьосник, а?!
- Никога не ще пристъпим прага на нашето подчинение, господарю! – заоправдаваха се Туто и Дудо.
- Хайде, отлитайте-е-е! И се върнете по-скоро с вълшебствата ми! Тази нощ ще стане чудо-о-о, моите магии ще превърнат всичко живо в неживо-о-о! Глупаци, махайте се от погледа м-и-и!
Стреснатите Туто и Дудо се стрелнаха към счупените прозорци и изчезнаха. От създалата се шумотевица паяците Доко и Пежо излязоха от скривалището и все още стъпили здраво на невидимата мрежа, поискаха да разузнаят кой вдига тази врява.
А как прилепът стана магьосник? – може би ще попитате. Ще ви разкажа! Но ви съветвам никога да не опитвате неговите заклинания “Те се сбъдват!”
В една тъмна и мразовита нощ, като прелитал от дърво на дърво, от къща на къща, очите му съзрели старата врачка Мери. Тя била застанала на двора до кладенеца, в който някога е имало много вода, и тайно изговаряла неразбираеми думи, надвесена над него. На прилепа му се сторило интересно и предпазливо се приближил до магьосницата. Тогава разкрил нейната тайна и за известно време се скрил от погледите на всички. Не след дълго изрекъл и първите си магьоснически заклинания. На секундата се сбъднало това, което си пожелал. От този ден прилепът искал все повече и повече, сърцето му ставало по-студено и по-жестоко. Чувствал се господар на всички твари…
Но сега да се върнем в старата изоставена къща и да видим какво се случило по-нататък!
Слугите Туту и Дудо дойдоха и стовариха пред него цял чувал със странни предмети: бобено зърно, две зрънца от леща, пепел от изгорели дърва, дървено топче от липа, един червен и един зелен конец.
Като видя атрибутите си, прилепът Магьосник се озъби и започна да цвърчи.
- Оду-у-у! Боду-у-у! Оду-у-у! Боду-у-у! Хайде мои заклинания – излезте на воля и превърнете всичко живо в тази къща в безпомощни създания.
- И нас ли, господарю?! – изцвърчаха изплашени отдалече Туту и Дуду.
- Вас не, глупаци! Кой ще ми върши черната работа?! Оду-у-у, Боду-у-у-у – крещеше той и въртеше топчето от липа, докосваше бобеното зърно, а двете лещени зрънца поставяше ту до едното си крило, ту до другото.
Двата паяка Доко и Пежо чуха заплахите на Магьосника и изпаднаха в паника.
- Чу ли?! – каза с треперещо гласче Доко. – Направо настръхвам от страх!
- Паяци сме – възрази спокойно по-възрастният паяк Пежо. – Дребни сме, но няма да се предаваме без бой!
- Какво?! Да му обявим война ли?! Само да ни пипне и веднага ще ни нагълта – прошепна изплашено по-малкото паяче.
В това време от счупения скрин до тях долетяха странни звуци. И почти скрит зад по-възрастния си брат, Доко пръв се опита да надникне натам, откъдето идваше шумът. Имаше издълбан в дървото тунел. Вътре нищо не се виждаше. Чуха само гласа на един дървояд на преклонна възраст.
- Кой, кой ми пречи да спя!?
- Да спиш, когато в къщата има Магьосник?!
- Я по-кротко! – изскочи от там дървоядът. – Когато в тялото ти цари спокойствие, тогава си по-полезен. Сега ви слушам.
- Я-а-а, та това е дървоядът Тумба Лумба – каза изненадан Пежо.
- Аз съм. Но сега трябва да говорим за някой друг!
- И този някой е прилепът Магьосник! – отвърна Пежо. – Той иска да убие всички ни! – обясни накратко по-възрастният паяк.
- Да знаеш само колко е страшен – допълни Доко, но вече по-спокойно.
- Значи така, а знае ли с кого ще си има работа? Не! Тогава ние ще му покажем! – каза Тумба Лумба.
- За нас ли говориш? – заоглежда се Доко. – Ние ли? Най-дребните създания на природата.
- Не е важно да си голям, а да си умен. Хайде, не губете кураж, ами се концентрирайте! Някога в тази къща живееше една много стара жена, казваше се баба Доста. Тя, тайно от близките, правеше магии. Един ден при нея дойде съседът й. Помоли я да му направи магия, за да присвои цялото богатство от родителите си и да убие брат си. Тогава баба Доста се поблазни от парите и го направи. Но веднага след това умря.
- Нищо не разбирам – каква е връзката между нашата работа и тази история? – попита Доко.
- Не бързай – смъмри го Тумба Лумба. – Казах да внимавате какво говоря! А сега продължавам. Знам, че тук, в скрина, има една нейна снимка. Виждал съм я как понякога оживява и почва да говори…
- Не може да бъде?! – стресна се Доко. – Нима се е превърнала в дух?
- Повече нито дума. Хайде, следвайте ме – заповяда Тумба Лумба и посочи мрачния тунел, издълбан в скрина.
Паяците го последваха. Вървяха дълго. Най-накрая попаднаха в едно от чекмеджетата на скрина. Тук откриха снимката на баба Доста. Докато се взираха в нея, един лунен лъч се провря през малкия отвор над тях и я освети. Образът оживя. Набразденото лице на баба Доста се раздвижи, очите й заоглеждаха тъжно.
- Малки мои – каза тя. – Знам какво искате. Но преди това чуйте моя съвет! Никога не предизвиквайте съдбата! Тя е определена от висшата сила на Вселената. Някога и аз върших магии, затова сега пътувам към Ада.
- А как да се избавим от прилепа Магьосник?! – с треперещо гласче попита малкото паяче.
- Скоро ще се зазори. Затова побързайте. Вземете три капчици кладенчова вода. С нея поръсете крилата на прилепа, като изричате право към него думите: Нека всички нечисти сили, завладели прилепа, се изпарят, както се изпарява водата в морето! И нека злото, изпълнило прилепското ти сърце, се превърне в добро! Когато това… – образът на възрастната жена напълно изчезна от снимката.
Пред двата паяка и дървояда остана само пожълтял къс хартия.
- Да вървим по-скоро при прилепа! – каза дървоядът.
- Кладенчовата вода оставете на мене – смело извика малкото паяче. – Ще вдигна под тревога всички паяци и за нула време ще донесем вода.
- Хайде, хайде, самохвалко!… Първо го направи, а после се хвали – засмя се Тумба Лумба. Тръгнаха обратно по мрачния тунел. Накъде отиде малкото паяче, никой не забеляза. То даже изпревари възрастния паяк и дървояда.
Когато се приближиха до прилепа, който продължаваше да вкаменява пеперудки и мушици, паячето им подаде малкото менче с три капчици кладенчова вода. Нямаха време за губене. Дървоядът напръска крилата на Магьосника и докато той осъзнае какво става, изрече думите:
- Нека… злото в прилепското ти сърце се превърне в добро-о-о! Изведнъж в стаята се появи сноп бледожълта светлина, която прониза Магьосника и той тупна на пода. Другите два прилепа се изплашиха и побягнаха. Вкаменените мушици и пеперудки размърдаха крилца, оживяха и радостно полетяха във вихрен танц. Веселбата продължи до сутринта.
Тумба Лумба и двата паяка Доко и Пежо дори не забелязаха как утрото бавно се промъкна при тях. И макар че старият орех пред изоставената къща извисяваше клоните си надлъж и нашир, не успя да попречи на слънцето да зачерви всичко наоколо. Най-накрая двете паячета и дървоядът почувстваха умора от дългата безсънна и изтощителна нощ. Затова решиха да си поспят.
Будна остана само старата къща, която с нетърпение очакваше посещението на новите си обитатели… А те вече бяха пристигнали.
Две малки момиченца Елена, София и малкият юнак Даниел, които гонеха пъргавите козлета сред прясно окосената трева и ухаещите полски цветя.
