Мартен Калеев

Без пазаруването на тази жена градинката нямаше да е същата. Пенсионерите все така щяха да се припичат на слънце, удобно полуизлегнати на пейките. Децата щяха да си играят в тревата или да си гонят топките по асфалтираната алея. Събудилите се по-късно стопани на четириноги домашни питомци щяха да ги разкарват със скучаеща и важноленива крачка от единия до другия край на малкия парк. Може би и дърветата щяха да са все така забити в земята, сънени и уморени да подпират на клоните си целия свят. Под сенките им щяха да се приютят по-късно през деня почти всички, като наобиколят запалените шахматисти и белотаджии.
Но тази жена промени всичко.
Всъщност, преди да се появи тя, всеки можеше да забележи, че в градинката нямаше жени. Може би те бяха у дома и бързаха да сготвят, изчистят или пометат. А може би бяха на кафе у своя приятелка, просто за да се отпуснат от съжителството си с мъжката половина на човечеството или за да избягат от скуката. Като обобщение може да се каже, че всяко утро щеше да прилича на всяко следващо като две капки вода със своята ленивост и меланхоличност, с пълното отсъствие на ясна цел или тръпка за хората, превърнали безделието в своето основно занимание. Най-много да напазаруват в близкия плод-зеленчук, да си преброят дребните пари в портмонетата и преди да се отпуснат на някоя по-закътана пейка, щяха да надничат в мрежите и пазарските чанти с въпроса дали зарзаватчията не ги е минал. Дори в известен смисъл градинката с големите кестени не изглеждаше особено оживена. Пейките с подвити колена блестяха като кухи усмивки. Навалицата не беше придошла и покрила пространството със стъпки, лица, случайни фрази и миризми. И това важеше почти за целия ден. Когато слънцето започнеше да прежуря с лъчите си, пенсионерите бързаха да се приютят на по-сенчесто място или просто да отидат у дома, за да се нахранят и после да подремнат удобно. Преди да излязат и да заемат своето стратегическо място за наблюдение и полудрямка, така някак загрижено да попипват олиселите си глави или разширените вени на краката си. И да се чудят как така вместо небе, над главите им да тегнат тераси като наблюдателници…
Тази жена се появи малко след като забелязаха сляпата жена в черно, която вървеше след бялото си бастунче и доста чевръсто и точно намираше безопасния си маршрут. Като тъмна сянка сядаше на някоя пейка и сякаш не искаше да смущава никого със своето присъствие. После много бавно и почти незабележимо обръщаше глава ту в едната, ту в другата посока. Но ако я наблюдаваше човек, щеше да остане с впечатлението, че тъмните й слънчеви очила попиват цялото пространство. Това доста изнерви вече традиционните посетители на градинката. Изпитваха някакво неудобство от жената в черно, защото не можеха да се прозяват и почесват по деликатните места, да си показват краката с разширените вени и да си разтриват ишиаса. Изнервяше ги нелепото съмнение, че тя ги вижда. Но няколко часа след нейната поява вече всичко си беше по старому. Сляпата с нищо не се намесваше в сивото ежедневие и за посетителите на градинката тя си остана просто една черна боичка в сивия им делник. Свикнаха да я виждат да седи на различни пейки и безучастно да е скръстила ръце върху бялото бастунче, вперила тъмните си очила в някаква невидимо своя точка.
Но появата на другата жена подейства на всички като полъх пред буря. Тя премина от единия до другия край на градинката, където се намираше малкия павилион за плод и зеленчук, и всички усетиха някакъв магнетизъм. Особен аромат се разпиля след нея. Дългите й загорели крака откровено и предизвикателно се полюшваха като еротична фантазия. Поличката бе наистина къса дори и за хората, които отдавна са престанали да се удивляват на предизвикателните гледки и на излишната, почти натрапчива, сексуалност. За големия град това едва ли бе събитие, но този път нещата стояха различно. След дългите стройни бедра, които потрепваха като съблазнително природно явление, се посипваше някакво странно примамливо, неустоимо изкушение. То извираше направо от дългите й смолисто черни коси, които падаха върху раменете като вълна от томителен водопад почти до самото й тънко кръстче. Снежно бялата й плетена блузка с дълбоко омайващо деколте очертаваше самодивското й тяло, от което сякаш всеки момент щеше да излезе осмото чудо на света. Жената не вървеше, а плуваше във въздуха и никой от зяпащите я в момента, уж почтени хора на също така почтена възраст, не можеше да отрече напъпващото желание да бъде по-близо. Защото всяко природно явление трябваше непременно да бъде разгледано по-отблизо, за да може любопитството поне малко да намалее и да позволи на здравия разум да му направи скептичен анализ. И да стигне до сравнително по-безболезнен и приемлив за мъжкото самочувствие извод, че всяка жена всъщност е само една оптическа измама. К`во толкова да й се навиваш?! Ама в този случай нещата не стояха така. Някои от старците побързаха да потърсят сред лука и картофите очилата си и да фокусират образа в поизбелелите си очи. И наистина изпсуваха, когато такива очила не се оказаха налице или под ръка. Мамка му на тъпия късмет, когато нещо по-засукано мине покрай тебе, а ти гледаш като ударен от метеорит и си проклинаш склерозата, докато това по-засукано минава и заминава. Какво? Да гледа довечера рошавата гарга у дома си ли? Или да се налага да превключва на друг канал на телевизора, когато дадат някоя и друга по-сгряваща сцена. Някак е неудобно да се гледа как ония, на екрана, нагъват удоволствия без всякакъв свян. Или поне без този, който на младини ги бе превръщал в камилски птици, та цял живот, докато стигнеш до най-простата целувка, се налагаше да си мислиш дали сърцето ти няма да гръмне като бойлер без термостат. Децата гледат и си облизват лъжичката от сладоледа. На теб ти се затварят очите с надеждата, че така ще ги подсетиш, че отдавна е време за лягане, а не да преглъщаш на сухо и страхливо при всяка реплика, че тая или тоя направо ще се изсипе от пресилване…
Жената продължаваше да върви, стигна до плод-зеленчука, напазарува и тръгна обратно по същия път пред оцъклените и хищни погледи на всички мъже. В един момент вятърът сякаш издъхна, дърветата успаха листата си, белотаджиите останаха с вдигнати карти, шахматистите млъкнаха и не си разменяха ехидни и унищожителни реплики на превъзходство. Дори кибиците се блещеха като препарирани, а децата бяха настигнали топките си и сега ги държаха в ръцете си. Натисна ги пълна и тежка тишина. В ярката, почти обедна, слънчева светлина една жена вървеше като магия. Бяла и хубава, с карминени сочни устни, зад които сякаш се криеше почти свещен екзотичен извор. Държеше със свитата си ръка, прегърнала го почти като бебе, голям амбалажен плик, пълен догоре с ябълки. Пазвата й укротяваше дори облаците и те бяха готови да паднат в нея. Косата й наподобяваше криле на птица, а поличката й бе истинско изкусително предизвикателство за всяка мъжка фантазия, та видимото не само, че ставаше много по-видимо, но и по-желано.
Когато стигна почти до геометричния център на градинката, пликът с ябълките се скъса и ябълките заподскачаха по земята. Едни големи, червени и лъскави, сякаш току-що откъснати. Сочни, възхитителни. Жената първо се наведе, уж свенливо. Като че ли се усети за еротичнопредизвикателната си поза и бавно клекна. Това, разбира се, изобщо не промени нещата. Мъжете по пейките вече дишаха с отворени уста и още по-яростно псуваха тъпия си акъл, че очилата, които с месеци много-много не им трябваха, сега се въргалят безполезни в някое кьоше или чекмедже, а можеха да докарат света на фокус. Макар да разбираха, че се пулят като коте в суджук, че това е неприлично и дори осъдително, се кръстеха наум да не ги видят от терасите я някоя склерозирала комшийка, я собствената им жена, която отдавна е суха и спечена като турска керемида, но по отношение на скандалите можеше да ги прави по-добре от предизборен политически щаб на противника. И продължаваха да зяпат. Белотаджиите наскачаха и започнаха да предлагат помощта си за бързото събиране на ябълките. Защото жената ту клякаше, ту се навеждаше, ту се обръщаше в едната или в другата посока, но повече от три големи ябълки не можеше да задържи в двете си ръце с алени дълги нокти. Към тях се присъединиха и шахматистите. Появиха се и такива, които уж им се налагаше да пресекат градинката по спешен житейски проблем, но от непреодолимо кавалерство не можеха да се спрат в джентълменския си порив. Така уж повече хора помагаха, уж ябълките не бяха толкова много, а и жената уж много се стараеше да ги събере, а те продължаваха да се търкалят по земята. Само пространството се изпълни с жадни погледи, протегнати ръце, които не толкова неволно попиваха тук и там, уж за да подадат ето тази или онази изпусната ябълка, с надничащи очи, които хищно оглеждаха всяка поричка по снагата на изпадналата в затруднение дама. Един от най-възрастните мъже дори отиде да седне на пейката, защото не можеше да се довери нито на очите си, нито на сърцето си, което препускаше и препускаше из гърдите му заради зашеметяващия факт, че жената май нямаше… Абе всичко си имаше жената, ама нямаше онова, дето го крие. Боже, какво бельо носят днешните жени, ако изобщо го носят…
В този момент през всички тези протегнати ръце и услужливи мъже с възбудени погледи, които клечаха, надничаха, подаваха, пипаха, подкрепяха, държаха ябълки, опитваха се да изгонят любопитните деца по-надалеч или участваха в суматохата около жената, която събираше разпилените си ябълки, се открои бялото бастунче на сляпата жена в черно. То почукваше по асфалта и най-безцеремонно си проправи път насред навалицата и бавно, с мрачно достойнство плавно се отправи към другия край на градинката и изчезна. Преди някой да разбере кога и как се бе появила.
Жената в бяло се огледа трескаво. Изправиха се и мъжете, които някак си напираха все по към нея. Тя им се усмихна. Поразбута ги. Но и те не се даваха така лесно и също се притискаха един в друг. Накрая жената успя елегантно да се измъкне и да побегне в същата посока, в която се бе стопил силуетът на сляпата. Почти навреме. Защото като по сигнал от единия край на градинката се задаваха възрастни жени. Това бяха онези, съседките и съпругите, които се появяват точно в неподходящи сюблимни моменти. Бяха напуснали наблюдателниците по терасите и сега държаха в ръцете си я бастун, я чадър, я точилка. Изобщо, невинното приключение заплашваше да прерасне в драматични военни действия и мъжете като опълченци станаха, за да посрещнат и поемат съдбата си…
А тя тепърва ги очакваше. Защото само малко по-късно щяха да разберат, че портмонетата им липсват и съпругите им ще ги атакуват и по фланга, и в тила до тяхното пълно и окончателно разгромяване. При това с безкрайното и назидателно повтаряне на обидното “мухльовци”, което те щяха да приемат като горчив житейски жребий.
Но и с дълбоко прикритото доволство, че жената в бяло е съживила в сърцата им отдавна изгаснало огънче.