Петър Ванчев

ПОДИР ДЕВЕТ ПЛАНИНИ

Някъде край Цюрих в млечната Швейцария
крачи с първи крачки Първият ми внук.
Аз пък съм си тук в затънтена България
със глава по-твърда от вековен бук…

Няма да му видя бебешките крачки,
нито пък ще чуя първите слова.
Ей, така на халос в Българско ще бачкам -
цял да оцелея, но едва-едва.

Той Нагоре ще расте полека,
аз Надолу тук ще се смалявам.
Ала ще прокараме една пътека
по билата между две държави.

Аз ще тръгна към Швейцария напряко,
той ще тръгне към Балкана и към мен.
Ще се слеят крачките ни някога
в миг до болка съвършен!

Подир девет планини в десета
моят внук расте, израства всеки ден.
Казват:
„Вилхелм Тел същински е момчето!”
А Вилхелм Тел приличаше на мен.

КРАЛИ МАРКО ПРОГОВАРЯ

На Магдалена, Стефан и Камелия

След толкова отминали години
аз бавно се превръщам в костенурка…
Ръждясва сабята ми дамаскиня
и конят Шарколия не препуска.
Затуй вилнее Черният Арап
над деветте синджира с гневни роби.
Ала гневът им е затлачен трап
и в сляпа улица ни води.

Раздор подир раздор!
Отдавна
забравен е заветът на Кубрат.
Умира ни духът безславно
в един съдбовен кръговрат.

От българската ни робия
децата бягат на гурбет.
И лъжат ни на вересия,
че били сме народ с късмет.
Какъв късмет? - Синджир-прокоба,
синджирът ни е гербов знак!
О, Господи!
Дари в една утроба
безстрашен български юнак!
И щом се на крака изправи,
да грабне сабята ми най-подир.
И както Нему подобава
да скъса робския синджир…

Събуждам се… Сънувах ли, се питам?
Ослушвам се - ни глас по здрач.
Но конят ми с копита звездни рита
и чака своя млад ездач!