ПИСМО
ПИСМО
Ти не помниш, ти не искаш вече
да се върнеш в този смешен дом,
в който паяк плаче, в който вечер
сенки пеят, после пият ром.
Печката с един проблясък се разхожда.
Мърка върху хляба кротко ножът.
Рони се от хляба твоят глад.
Но не правиш крачката назад.
Книгите прелиствам – в тях те няма.
Под завивките заспал е мракът.
Вятърът с цигара вън те чака –
ще разпали Кумовата слама.
Но не идваш. Затова ти пиша.
Пазя се от всички – да е скришом.
Дълго те изплаквам, но без звук.
И отвън те викам, все едно си тук.
Лъжа всички. Влязат ли, софра ще сложа
пак за двама – да се разбере,
че живеем тихо и добре
с паяка, със хляба и със ножа…
ПТИЦА БЕЗ ОЧИ
Смеха си аз изядох
и шапката дори.
Раздяла ми се пада.
На теб – балон с пари.
От бялата ти рокля
остава само шум.
Човек с какво се стопля –
с тъга или куршум?
Засича пистолетът –
с алиби съм обут.
Навярно вече светя,
но само че от студ.
След любовта си кратка
оставам да горя –
един човек без шапка
и птица без пера,
един човек небръснат
и птица без очи
в небето да се блъска,
във песен да мълчи.
ПРЕЗ ДЪЖДА
На Лили
През дъжда, през студения дъжд
като луди по локвите тичат –
един хубав, но възрастен мъж,
едно младо, но грозно момиче.
Всеки иска да вярва, че той
с дъщеря си е тръгнал за вкъщи,
но в очите му пламнал е зной,
и във нейните пламнал е също.
Тя го гали със мокра ръка –
всяка бръчка в ръката й светва.
И я грабва той, сякаш така
ще я носи до дните си сетни.
Боже, гневна десница впрегни,
направи ги до края им слепи,
помежду им не слагай стени,
не посипвай душите им с пепел.
Накажи ме с най-страшния дъжд,
но в живота ми нека да тичат –
един хубав, но възрастен мъж,
едно младо и грозно момиче.
