Цонка Христова

* * *

Този човек всяка сутрин
се събужда с гръб, забоден в небето,
лицето му е с цвета на жълтите делници,
а ръцете му са криле на сърцето
и махат ли махат като вятърни мелници…
Сянката му пробожда къщите скупчени –
престарели клюкарки, предъвкващи случая.
Взира се празно в голотата на изгрева
с дивия поглед на улично куче.

Този човек всеки ден
отправя своя самотен кораб
от вълнолома на прага до близката спирка,
слива се с разлюляното градско море,
а часовникът му е корабна свирка.
После – белези върху бюро в прашна кантора.
После – дежурната чашка в близкото кафене.
После – вечеря, с русокоса и дългокрака умора.
После – вина, в погледа на дете.

Този човек всяка вечер
свива надеждата си в мазна кесия,
излъскан като празна черупка на плажа,
с орисията на току-що излята бутилка
от вятъра, проснат тъжно върху паважа.
Късно нощем той си ляга с обувките
и отдавна вече не ги развързва,
защото знае, че сънят му е палач,
който на залез към него бърза.

Този човек всяка нощ
сънува присъдата на деня,
а душата му е с шапка на просяк.
В нея самотните птици вият тъжни гнезда
и оплакват съдбата му боса.
Той отдавна е забравил какво е небе –
животът му – кръгъл и гладък като кормило…
И сутрин, докато пие поредното си кафе,
неволно заплита от връзките си бесило.

ВРЕМЕТО

То е по средата между мен и теб,
между него и нея, между Ние и Другите.
Нещо средно между вчерашни новини
и утрешни дати, между истините и заблудите.
То е дребната разлика между болката и екстаза
между дух, разум и сетива.
То е делничното, незабележимото,
бъбриво като това и онова.
То е целувката между слънцето и реката,
съня и стенанията на
дълго подтискана от студа упорита трева.
Нещо средностатистическо
като право и задължение,
като народ без крака и глава.
То наподобява полу-изпиването
на бутилка вино в средата на умората
и вечерите в чужда земя.
Много прилича на косите на мама,
която отдавна броди
по средно въртелива орбита
на средно ярка звезда.
То пробожда като нож гръдта ми,
когато ми изневеряват
средномесечно по веднъж
и само тогава сънят ми трака със зъби,
и от очите ми се излива средно проливен дъжд.
То със сигурност е табела за никъде,
враждебно окръглила бузи на средата на пътя
между раси и цветове,
между миг и протяжност,
между факт и илюзия,
между шепот и гласове.
Звучи като случайно оформена музика
от ръкопляскане, крясъци и тишина,
от грохота на войни, започнали
със семеен скандал и приключили
с химн на нова далечна страна.
То е светулка, блеснала на лятото
върху измития тезгях.
Звук от подритнато камъче,
внезапен смях и листа отронени.
Наизустени, неизпратени писма
между прелюдия и крах.
Върху масата – следи от прах…
И спомени.

* * *

Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато сутрин изхвърлим боклука,
все очакваме да намерим на прага
сливи за смет.
Но тъй като отдавна
отсякохме дървото си,
бездомните птици гневно си чуруликат,
че не трябва да се вярва на приказки.

Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато на обед изхвърлим боклука,
все очакваме да намерим в пощата
покана за бал в двореца на принца.
Но тъй като отдавна
сме само граждани,
бездомни принцове гневно ни заклеймяват,
че още не ни е дошло времето.

Ние сме умни.
Ние сме толкова умни,
че когато вечер изхвърлим боклука,
заспиваме спокойни с надеждата,
че ще сънуваме ясни и светли пътища.
Но тъй като отдавна
проспахме живота си,
бездомните ни деца разгневено крещят,
че не трябва да се вярва на сънища.

* * *

За всичко има време:
време за събиране на камъни,
за натрупване на камъни,
за извайване от камъни,
за убиване с камъни,
за премисляне на камъни…
За всичко има време,
дори Бог да реши,
че Земята би била прекрасна,
подредена, тъжна и скучна,
но прекрасна…
И всички биха живели щастливо,
подредено, тъжно и скучно,
но прекрасно…
Ако не бяха хората…
Уви, ако не бяха хората…
И вместо лицемерно да ридае –
да се покае.

* * *

Да си спомня как
босите крака се целуват
с тръните и пясъка…
Да си спомня как
косите ми се прегръщат
с вятъра и дъжда…
Да си спомня как
слънцето се връща с очите ти
в полумрака на стаята…
Да си спомня как
дните ми пеят химна на улиците,
на омразата и надеждата…

Това е внезапна награда
като зимна песен на птичка –
дългоочакваната сабя
за преклонената главичка.

* * *

Никой не може да ни отнеме Париж,
нито Рим,
нито Древна Елада или пирамидите,
нито всяко забутано село,
полуразрушена колиба,
даже стръкче трева
и тъжните тръни по нивите,
и мимолетния пролетен цвят,
и сълзите на мама,
и дъждът, връхлетял през нощта
като внезапно разкрита измама.
Защото ние сме ги измислили,
ние сме ги нарекли,
ние се кълнем, че обичаме…
И от безумна любов ще изгубим
всичко свято, в което се вричаме.

* * *

От дървото на моя живот
капят дни – морави цветове…
Капят нощи – горчиви плодове…
Дни и нощи се премятат
и въртят земята като пумпал…
За едно тънко клонче
от дървото на моя живот,
беше вързана детската ми люлка.
Спомням си как времето веднъж
се спря да ме погледа
как се люлея в равни полукръгове
и пътува люлката
от деня към нощта,
от нощта към деня…
Но не посмя да седне до мен
и уплашено си тръгна.
Така и до днес се люлея:
ту закичена с цвят,
ту преглъщаща плод – през сълзи
/че нощите ме правят злояда/…
Всеки златен косъм отразява сезоните.
Всяко полюшване избожда минутите.
Всеки миг ще стигна отвъдното.
Ще реша ребуса на звездите,
ще поиграем с Господ на жмичка,
а когато се намерим щастливи,
ще седнем на ръба на небето
и дълго ще гледаме люлката,
на която се люлее моето детство.

* * *

Черешата за първи път заплака
тази пролет на Задушница.
Сълзите черни се затъркаляха
по румените бузи на деня.
От нямата й скръб
земята сърцето си отвори
и тази сладка мъка
попи във прясната й рана,
и на небето заговори…
А то, небето, не разбрало
както винаги,
погали с нежност
кожата й разорана.
Черешата отчаяно загърна се
със тиха безнадеждност –
прегърбена и сбръчкана –
приела образа
на мъртвия стопанин.

* * *

Не можеш да потънеш в мрака,
без той да потъне в теб…
Така размишляваха мъжете
на това гневно време.
Мислите им се изливаха по кожата –
капчици пот след благодатен труд
и оплождаха земята.
От нея израстваха нови дървета
с нови ябълки на познанието,
които закачливо грееха.

Не можеш да докоснеш светлината
без тя да те докосне…
Така размишляваха жените
на това разпътно време,
накацали по балконите като делви
с цветя, отдавна неполивани.
Страстите им – разноцветни сънища,
в които червеното не убива,
ябълките са още по дърветата,
а змията не е проговорила.

Не можем да влезем в пътя
без той да прониже сърцата ни…
Така размишляваха децата
на това алчно време.
Мечтите им – пшенични стръкове,
забили нослета в небето,
в което се оглежда България
като гръмотевичен облак –
яростно гърми и святка,
ала е суха гръдта й…

И докато всички мъдруваха,
около кладата на различното,
времето изтече през цепнатините
на напуканите им от скитане пети.
Единствена земята ги прегърна.
Едничкото небе ги приюти.