Дамян Калфов

Думи за Иван Генадиев

Напоследък се виждахме по-рядко, но преди…

Особено първите години след войната. Тогава бяхме заедно почти всеки ден. И ако не пред маса в някое простичко, народно заведение, тогава непременно в страниците на „Българан” или по-сетне в „Маскарад”.

Христо Смирненски, Фома Фомич, Ханс - това бяха най-младите и едни от най-даровитите хумористи в тогавашните хумористични списания. И да се случи така, че днес и тримата да са вече мъртъвци.

Но изпречвам се веднага пред едно може би оправдано подозрение. Неотдавна към Смирненски и Фома Фомич бе заминал съвсем неочаквано приятелят на всички нас, Хамлет Принц Датски (Димитър Подвързачов - бел. ред.). Да не би да е почнал той някакво хумористично списание там, та е повикал и набързо и Ханс за сътрудник? Струва ми се, че Принцът можеше и трябваше да ни го остави. Той ни беше още нужен, толкова нужен нам, тука, на земята… Особено сега.

Та не беше ли Ханс или както ви е удобно, Генадий Демянич, който се бе заел напоследък да основе Клуб на хумористите?… И не е ли вече един истински подвиг самия помисъл за това днес, в тия времена на най-големия човешки трагизъм?

***
Само един преди да спре завинаги сърцето му, ние се смяхме с него от сърце. Като че ли съдбата ни беше събрала нарочно, за да се сбогуваме, преди завинаги да се разделим.
Писатели и журналисти посрещахме заедно Новата година в салона на Кооп.
Чукнахме се няколко пъти с Генадий. При последното дигане на чашите той пак, както често пъти, си припомни за някогашното следвоенно време.

- За здравето на Панич! - рече той и засия.
- За здравето на Интеграл! - добавих аз.
- За д-р Паниреас!
- За Светослав М.!
- За Васка П.!
- За Принцеса Анжел!

Другарката на Генадий ни загледа учудено.

- Господи! Какви са тия странни имена?
- Все псевдоними от „Българан” и „Маскарад”, госпожо.
- Добре, но… тая Принцеса Анжел? А? - обърна се госпожа Генадиева към мъжа си. - Коя ли е тая Принцеса Анжел?

Наместо да отговори, Генадий Демянич се изсмя високо, гръмко, както се смееше той обикновено.

Трябваше пак аз да обясня:

- Тая принцеса Анжел, госпожо, не бе никоя друга, освен най-черният и най-брадясалият словослагател от печатницата, който, кой знае как, бе ни се наложил като редовен сътрудник по театралните въпроси…

- Ха-ха-ха! - продължаваше още да гърми с пълно гърло Генадий. - Принцеса Анжел.
Като се поуспокои малко, Генадий се сети за нещо и веднага взе сериозен вид.
- Ами… няма ли… и за ония…за Христе, за Фомича… бай Димитра?… Хайде, Бог да ги прости…

***
И само десетина часа по-късно аз трябваше да целуна и неговото студено чело.

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 498, 15.01.1941 г.