УРОК ПО ИСТОРИЯ
В първия ми съзнателен спомен за света седя на топла каменна стълба, тя слиза към двор пламнал от латинки, зелена лоза виси на небето. Мърдам панически пръстите на босите си крачета, полазила ме е страшна калинка. От работилницата идва свако Дичо, голям като къща, ръцете му, запретнати до лактите, са целите в стърготини и казва на татко: “Париж паднал”.
Кой е този Париж, дали е паднал от високо и колко го е заболяло? Аз паднах от обърната наопаки кофа, опитвах да покача котето върху чатала на зарзалата. То се закачи с нокти за гащиризона ми и се изтърколихме на плочника - кофа, коте и аз. Ожулих си коляното, много ме заболя и плаках. Но бате Тенко ми подари кутийка с две макари, вместо колела и млъкнах. Той е гимназист, леля недоволства, че се е метнал цял на свако, та чак му е отрязал главата. Не знам къде се метнал, но свако е с глава и ушите му стърчат. Ушите на леля пък са скрити от прошарена коса, забодена на увиснал кок с две телени фиби.
След като паднахме с Париж, по чакълираната главна улица забоботиха железни машини, обути във вериги, от тях се подаваха бозави млади мъже в зеленикави униформи. Децата тичахме след машините, а учениците от гимназията ги изведоха под строй да хвърлят минзухари на бозавите войници. Посрещахме германците.
У съседката кака Нора канеха през вечер германски офицери. Кака Нора беше хубавица, розова като пудра, носеше чорапи от воалаж и беше учила немски пансион във Виена, понеже баща й имаше чифлик. До чифлика го возеше кочияш на лакиран файтон, запрегнат с алени коне. Леля тайно се възмущаваше, че офицерите возят кака Нора на лека кола „OPEL”. Братовчед ми Тенко ме учеше да сричам и се чудех каква е тази последна буква L. Може да е Г, обърнато наопаки.
Вечер в тъмното мигаха зелени светулки и откъм балкона на Норини грамофонна певица пееше с пресипнал глас за Лили и Марлен. Гръмнеше ли свирнята на грамофона, свако се заключваше в стаичката зад дърводелската работилница и слушаше тайно черна станция. Някога беше ходил в Съветска Русия, откъдето се обаждаше станцията и му викаха Дичо Троцки. Отттам беше си донесъл червонци, леля ги пазеше под чаршафите в скрина, намерих ги, докато търсех бонбони. Взех една от шарените хартийки, сгънах я на корабче и я пуснах в локва в мазето. След големи дъждове там се задържаше миризлива вода до колене.
Денем високо в избелялото небе почнаха да пълзят черни кръстчета, подредени както върху гергефа на майка. Бучаха страшно, раззвъняваха прозорците, но татко ни успокояваше, летели да бомбардират Плоещ. Ами ако от високото объркаха къде точно е Плоещ? Затова тичахме да се крием в тъмни, опикани окопи, покрити с вършини и засипани с пръст. Там батковците ни учеха да си мерим пишките и караха момичетата да пищят.
Вечер свако съобщаваше шепнешком, най-късно до есента ще дойдат руснаците. Бате Тенко почна да сапунисва устната си под носа и да се бръсне. Той излъга леля, че е загубил часовника си, швейцарски, по него ме учеше на цифрите. Свако се разтревожи още повече, когато слезе в мазето и разбра, че покрай липсата на часовника, сланината в качето е намаляла наполовина.
Братовчед ми Тенко го прибраха в околийското и го биха да признае, че е дал часовника и сланината на шумкарите. Убитите шумкари ги хвърляха на плочника пред околийското управление и с хашлаците от махалата тръгнахме да ги видим, но малките се уплашихме и се върнахме.
Свако се разтича с напукани устни, за ходатайство, да отърве момчето си от ареста. Помогна му чичо Стефон, той беше хубав, с черни мустаци, пелерина и сабя, полковник от трийсет и четвърти полк. Полкът бяха го настанили в гимназията, да гони шумкарите.
Полковникът освен сабя, имаше две момиченца, с които обичах да играя. Нели беше със златна коса, а Танчето - с черна. Когато тяхната майка ги водеше на гости у нас, моята я оглеждаше и след това казваше: „Нелито и Танчето скоро ще имат братче”. Чудех се откъде може да знае майка.
В края на лятото, дъхащо сладко на пъпеши, дойдоха руснаците. Волските впрягове на обоза пресичаха бавно града, а посрещачите по тротоарите хвърляха отново цветя. Бате Тенко, слаб, слаб и важен, командваше мъже с голфове и пушки, да следят никой да не пресича улицата. Той стана началник в околийското, от което наскоро беше излязъл. Кака Нора молеше кокетно братовчед ми да я пусне да прескочи до вкъщи и да си облече червената рокля на съвсем ситни капки. Чудех се защо Нора толкова настоява, че роклята е червена.
Свако покани на вечеря руски войници, те били узбеки. Хапнаха, пийнаха, свако се силеше да говори по тяхному, пяха за ябълки и круши. Тогава дойде майката на Нели и Танчето, разплакана, с вирната на корема рокля, молеше свако да разбере къде е мъжът й, полковникът, защото го прибрали.
Свако излезе в тъмното и когато се върна, капнал от търсене, по обяд на другия ден, пришепна на леля, че чичо Стефан го разстреляли, защото трийсет и четвъртият полк гонил партизаните. След месец на Нели и Танчето се роди сестричка, Стефка, и те се махнаха по-далече от нашия град, не ги видях и чух никога повече.
Свако го назначиха началник в комисарството. Той даде личен пример и влезе пръв с дърводелската си работилница в трудовата кооперация „Съгласие”, а леля тайно оплака гатера, банцига и всяко ренде. Свако ходи в най-големия сняг да реквизира чифлика на Норини, оставиха им за препитание една нива през два каменисти баира от града, напълниха къщата им с квартиранти и ги свряха в приземието. Вечер от там се чуваше заглушавана черна станция, заради която пращаха на лагер. Като се върна след година и нещо от лагера в каменоломните, баща й, кокалестият и брадясал чифликчия, заставаше с празен поглед до оградата между двата двора, той вече не ни познаваше, но доверяваше с пръст към небето: „Американците идват”.
Кака Нора обу галоши и заприлича на върлинеста селянка. Тя садеше боб и картофи по каменистата урва, мъкнеше с кофи вода за поливане от дола, пасеше две вироглави кози и пушеше серт цигари „Ударник”.
Бате Тенко, когото бяха били в мазето на околийското, се поболя от туберкулоза. В горещините лежеше страшен, с остър нос и хлътнали бузи в задната стая, край която минавахме на пръсти. Зад открехнатата врата леля, почерняла от мъка, с коса изхлъзнала се от телените фиби, му вееше хлад с папратово листо, мъчеше да разкваси устата му със сок от диня и гълташе сълзите си. Когато бате почина, погребаха го с духова музика, изстреляха салют и кръстиха на негово име уличка с две къщи от едната страна, и ученическо общежитие от другата. Уличката опираше в стълбище, което качваше към църквата и гробището.
Но преди това свако го изключиха от партията, защото скрил, че експлоатирал в работилницата четири работника, съратник бил на партийци, които се оказали врагове, приказвали против Сталин и не се отказал от прозвището Троцки. Все пак му се размина, пратиха го да дослужи за пенсия като нощен пазач в склад. Вече не миришеше на борови стружки, а на стар мъж, смаляваше се, пък някога бе ми се струвал голям като къща.
Когато той почина, леля върна венеца, който изпратиха от градския партиен комитет. Но и тя се смири, взе наследствена пенсия като за борец против фашизма и съседките от махалата тайно я облажаваха.
Щом избухна демокрацията, новите общинари побързаха да свалят табелката с името на братовчед ми от малката уличка и я прекръстиха на “Люляк”. Леля ни закле, тръгнем ли да я изпращаме за нататък, краката ни да изсъхнат, ако минем по тази уличка.
И се обяви шествие за вдигане на кръст над каменоломните край някогашния концентрационен лагер. В уречения час отначало никой не посмя да излезе на площада пред старото околийско управление и да застане зад пикапа с триметровия железен кръст и свещениците. Пострадалите от народната власт надничаха гузно иззад ъглите, правеха се на случайно минаващи. Първа зад железния кръст се нареди кака Нора, висока, кокалеста, със сива, раздърпана от острия вятър коса. Като я видяха, един след друг се престрашиха и другите.
Леля остана най-възрастната жена в махалата, питаше ни по три пъти на ден “ти кой беше”. Тя изми и облече Нора, когато й дойде ред да тръгне по улица “Люляк”. После по същата улица изпратихме леля, оттам беше най-краткия път за нататък.
Внучката на кака Нора, върлинеста като нея, завърши международни икономически отношения и я взеха в търговското във Виена.
Понякога се качвам на хълма, обрасъл с подивели кайсии и джанки. Под разкривени надгробни плочи с порцеланови портретчета лежат примирени всички близки и познати, почти всички, които приживе си причиниха толкова мъки, тровеха се с омраза и непримиримост. И се питам защо, защо, не е ли могло иначе?
Миналото е нямо, не чакай отговор от него. Можем да си отговорим само живите. Дано.