УЛИЦА „РОЗОВА ДОЛИНА”
УЛИЦА „РОЗОВА ДОЛИНА”
Сега е всичко чуждо и далечно
и спомените чужди са дори,
снегът вали и в сребърната вечер
по улиците снежен дим дими.
И в тоя дим един прозорец свети
и в бялата спокойна светлина
една жена поглежда с таен трепет
в замръзналата снежна тишина.
Тя може би любимия очаква
и може би в очакване следи
как скитник някой бавно иде в мрака
и пак във мрака бавно се топи,
и може би аз скитам тая вечер,
и може би едничък аз вървя,
и диря тук отново да намеря
момичето със русата глава.
Прозорецът с лъчите си ме вика
като ръка на влюбена жена,
но няма го прекрасното момиче
и чужда е там другата жена.
Сърце, сърце, ти още си предишно,
защо се сви, все още ли боли?
Не чувстваш ли скръбта, че е излишна,
че друг живот в просторите шуми?
Снегът вали във сребърната вечер
и улицата в снежен дим дими -
и ти сред сняг заспи, любов сърдечна,
стани на лед, сърце, на лед стани!
Недей скърби! За нищо не тъгувай!
Излишно е да жалиш, да боли…
Там другата жена очаква други
и ти, сърце, за друг живот забий!
1937
В НИВЯТА
До гривата на коня ръж класила
и тучен клас със хляб налян - шуми,
ний в ранен час за жетва подранили
потъваме в зелените земи.
След нас ще паднат първите ръкойки,
задъхана под нас ще пей пръстта
и аз ще пея с нея и ще жъна,
загубен из бездънните жита.
Сърцето ми е влюбено и лудо,
в гърдите бият хиляди звънци
и някъде през синори и ниви
ме гледат две възторжени очи.
Марийо, моя първа свежа радост,
разцъфнал крин сред бури и борби,
аз пея и те търся и изгарям
в пожарите на мойте младини.
Да пия до забрава твоя поглед,
да те притискам лудо до гърди
и слънцето над нас да сипе злато,
да позлатява русите коси.
О, майчице земя, във теб загубен
аз диря две зарадвани очи,
две али устни да горят безумно,
обичам те! - глас топъл да шепти.
1937
