Боян Ангелов

Из „Далнина”

РАЗПЛАТА

Било е, за да бъдем.
И, вторачени
в оная непосилна аксиома,
събуваме
усмивките си лачени,
за да потънем
в бездиханна кома.

Сега е време
мъжките ни сънища
да украсим
със скръбни еполети
и да дарим на бликналите пътища
видения,
все още неотнети.

В спиралата към тези отчаяния
пулсира блясък
мълчалив и матов.
Облъхван от невидими ридания,
животът става
по-ленив от блато.

ЕОС

Насън редя църковна утвар
и скубя бурени горчиви.
Дълбока мълния се срутва
в косите ми, отдавна сиви.
Косите ми са побелели
като забрадка на кокиче
Жена от свян до мен ще спре ли
с прозрение, че ме обича,
или ще предусети полъх
от разминаването нежно?
Насън крещях, насън се молех
в базилика от неизбежност…
Навън ухилени злодеи
разменят куфари с измами,
но бъдещето вече зрее
в усмивката на дъщеря ми.

ПРИБЛИЖАВАНЕ

Плътта - най-висшата материя -
желае да преобразува
и сънищата са в в преддверия
към непостигнати копнежи.
Щом смелостта не се страхува,
щом верността не се купува
ще бъде волята стремеж и
най-уязвимата материя -
плътта - не иска да загине.

Дали смъртта ще я отмине?!

ВДЪХНОВЕНИЕ

То е матова светлинка,
от вселените сътворена.
То е алена река
на прерязаната ми вена.

Неизказаното е то
и не може да се опише -
необятно като престол,
който тук е поставен свише.

Не материя, а маяк
за посърналата надежда,
то е онзи съдбовен знак,
в който бъдещето се вглежда.

То е нашето друго аз -
непознато и полудиво,
яснолико като елмаз
и сияйно като огниво.

ПОЕТЪТ

Години той градеше нежни замъци
с врати от лед и кули от фантазии -
такива бездиханни и без пламъци,
че никой смъртен
в тях не се опази.

Облечен в дим, пропит от скоросмъртница,
той искаше да пише, а не можеше.
И мисълта за гибел беше спътница
на неговите
помисли тревожни.

Жена му го предаваше - не искаше
да остарява с този фантазьор и
страстта й в чужди страсти се разплискваше
из мръсни стаи
с мрачни коридори.

С децата си почти не разговаряше -
те не разбираха самотността му.
В мълчанието свое се затваряше
и вечер
поздравяваше ги само…

А някъде в пределите на шепота
жена, ридаеща от отчаяние,
потъваше в поемите му с трепета
на своето
заглъхващо ридание.

Останалото е храна за праведни
и тема за несбъднати балади е.
Линеят поривите нераздадени
под пепелта
на овъглени клади.

Ще разбере ли някога поетът, че
и стиховете носят утешение,
или, в сумрачна гибелност облечен,
ще търси път
към другите селения?

Години нежни замъци градеше той
и искаше там да живеем ние,
и не разбра, че е прекрачил в бъдещето,
преди злокобата
да го убие…