САМО СВИДЕТЕЛСТВАМ…
***
Само свидетелствам.
Не съм идеална,
за да търся край мен кривини.
Да съдя по изконното правило -
залък да лапна, да вменявам вини.
Само свидетелствам,
не съм заслепена.
Мина Дориан Грей с кораба бял.
Следват го вкупом морски сирени,
трюмът е пълен с огледала.
Само свидетелствам,
и се надявам -
бяло от черно да различа.
Моля за дълго да съхранявам
знаци по пътя и простота.
***
Вчера бях влюбена -
лека, прозирна.
Мащерка дъхава,
бяла и мирна.
Пясъче в мидичка
долу в морето,
облаче къдраво
във висинето.
Глътка росица,
смях до премала,
Лято бях знойно,
птича възхвала.
Спуска се хлад.
Някъде в мрака
сенки пристигат.
Бърза реката.
***
Както изворът следва наклона,
билото както кротко лежи,
както смехът разпръсква озона,
както злото залоства врати.
Изгревът както идва от ляво,
залезът преди сетния мрак.
Искам тогава да припозная
себе си в огледалния свят.
***
Замечтах се и стъпих накриво -
доверих се на чужди очи.
Аркада над веждите вити
хубостта ми ще загрози.
А е видело, няма драма -
по пътя си хвърлях трохи.
Гората самичка хванах
и никой не ме придружи.
Крещя си наум, щом стъпя
на корен, не е змия.
През клоните още прозира
ветрило от светлина.
Вървя и на билото сядам,
останала съм без дъх.
Умората сладка до залез
ме води до другия връх.
ГЪЛЪБИЦА
И това ще мине -
ще го вейне вятър.
Причудливи сенки
изпълзяват в мрака.
На инат, с упорство
в непосилно време
слепя със калчица
сламчици за стреме.
Със копнеж да види
къщите отгоре,
и релефът земен
да й проговори.
Ниви - кръпки дребни,
керемиди строги,
и стрехите топли,
хора, и простори.
И това ще мине -
вятър ще го вейне.
***
И любовта ми прегоря -
бе като мента дива.
Тъй дъхава и дене, и нощя,
в косите рижави на самодива.
Дали от слънчовия пек
на лятото бе свидно да я галят
ръцете му горещи като пещ
до новата роса, до зной нетраен.
Или пък вятърът ревнив
листенцата й скъса на игра,
и чука на прозореца напук -
не го допускам у дома.
Възможно е. Тя прегоря.
Но някъде я има.
Подир, преди, дори сега
и спомен, и мечта пред зима.
***
Сърцето не старее,
в сезоните се лута -
през дъхава тинтява,
на зима в ямурлука.
Замръзва в преспа цяло,
лавина го повлича -
висулка лед от стряха,
в устрема на птица.
По чело на старица,
в чашка на кокиче,
оглежда сляпо бръчки
в образа девичи.
Сърцето не старее,
последно се завръща.
Самичко в необята
на земната ни къща.
БЯЛА ВРАНА
Има право старицата,
патила и препатила.
Всичко е на купило.
Само радост не може
дори в зелено
и с пазарлък да се купи.
Къщата бяла нейде в полето,
да я докарат на релси.
И тя като нея - бяла врана
от седмия етаж се надвеси.
Камък да пусне, ще има да чака.
Долу - мравуняк, гъмжило.
Хора са всъщност. Не я забелязват.
Кърпа върху простира.
***
Лятото си тръгна без да пита,
бях улисана да му се радвам.
Вече в пристана е тихо
като в празна катедрала.
Вслушвам се, за да дочуя
раковини, в пясъка зарити.
Хлад полъхва, споменът ги топли -
мараня, застинала в очите.
Пак ще се завърне, имам вяра -
циганско и безметежно.
Има кой да ми подскаже
утре - обич и надежда.
ЗАБРАВЕНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
Изпаднало е някъде на плажа,
когато съм събирала седефи.
Или заровено е в пясъка на паметта ми.
Ако е живо, като фар ще свети.
ПОСЛЕДНАТА ЯБЪЛКА
Толкова сладост
в съсъда й крехък:
Ябълка златна
на клона блести.
Тупна в тревата -
не се разплиска,
роклята да ми оцвети.
В шепа я нося
по мярка пасва.
Вече е есен,
падат мъгли.
Нивата вече
е разорана.
Зърното чака
да я оплоди.
***
За мушитрънчето тъгувам нощем,
не толкова за щурия щурец.
Бродира ми сърцето с остри нокти
натрапчив сън за трънния венец.
За него ми е жал. Не ми е работа,
дори не бива да упреквам Бог -
но нека вдъхне възкресение
на птичето да полети възбог.
Но знам, не бива. Има ред и граници
дори на милозливост и сълза.
Без участта на мушитрънчето -
печална и възторжена,
ще оглушее и вселената от тишина.
***
Когато бях от плът и кръв,
бе друго време.
Сега съм семенце
в пръстта,
трева над мен жълтее.
Дъждец в неравноделен такт.
потропва. Беше суша.
Забързани към близкия бивак
стотици живинки се сгушват.
Заесеня. Ще дойде и мъгла,
закон природен, ново време.
И сън за слънце и трева,
до пролет ще будува в мене.
***
Исках толкова малко -
трошица от хляб-
дъхава, да засища.
Хвърчило да гоня
от сутрин до мрак
в небето над родната къща.
Исках милост за мравчица,
за странника блед - вода
да му стигне за пътя.
Исках в лятната пещ,
щом лумне пожар,
улулица гнездото да къта.
От прибоя висок на скалистия бряг
да дочуя повратния гонг.
И след миг като в сън
да отплувам отвъд тишината.
