Красимира Василева

Забелязала съм, че по време на националните ни празници най-въодушевени и горди във фейсбук са българите, които живеят в чужбина. И то не политическите емигранти, за които напускането на родината може би е било единственият начин да оцелеят, а икономическите, и то от последните десетилетия.

Тези, които се уплашиха от безработицата, безпаричието и ниския стандарт, от беззаконието и хаоса в страната ни. Някои отидоха да търсят работа и станаха слугини, болногледачки, полски и общи работници, проститутки и сутеньори, че и професионални просяци и др.

Част от по-младите пък активно си затърсиха задгранични съпрузи и съпруги. Други, главно синовете и дъщерите от икономическия “елит” на нашенските мутри, заминават да учат в чужди университети и всячески гледат да останат там. Защото заплатите са по-високи. Защото социалните системи работят по-добре, че и стимулите при раждане и отглеждане на деца не са за подценяване.

Няма значение, че родените там наши сънародничета вече не носят български имена, а и често поради стремежа на родителите по-бързо и по-лесно да ги приобщят към детските заведения дори не ги учат на български език…

Там въобще всичко е “по”, а пък и да не е, така се представя пред наивниците и глупаците, останали да живеят в родината си. Тези българи зад граница, за които фейсбук е най-лесната връзка с родното гнездо и близките им, с удоволствие се възмущават публично от безобразията у нас - уж изразяват болка и загриженост, а всъщност изпитват радост, че не са тук и с това се стремят да заглушат гласа на носталгията.

Дори да работят като чистачи на кухни, фурни и клозети, те смятат, че са постигнали доста и самочувствието им вече превъзхожда това на зле платената интелигенция у нас. Защото те са се “спасили” и всъщност бъдещето на България, нейната политическа продажност, нейната разруха и все по-голямото й обезличаване и дори процесът на изчезването ни като народ на практика вече не ги касаят особено.

Някои обаче изтъкват големите трудности, на които са се натъкнали, както и геройските усилия и големите си саможертви да ги преодолеят и да “успеят” в чуждата среда. Те обичат да се снимат в пищно украсени празнични молове, или пък на фона на палмите в Палма де Майорка и на господарските къщи, в които работят.

Но най-жалко е, когато част от емигрантите /в повечето случаи емигрантките/ ни си внушат, че са творци и започнат да публикуват в профилите си своите произведения. И когато добронамерените им приятели от България вкупом се възхищават от тях, независимо дали от лични чувства или поради нашия стар комплекс на “бедните роднини” и поради така критикуваното в миналото чуждоплонничество, тези творкини решават да издават свои книги.

Често на по два езика, след което започват да правят представяния в клубове и консулства, допринасяйки скучаещите български чиновници зад граница да отчетат дейност в рамките на някаква дружба и културно сътрудничество.

Случва се и така, че тези “авторки” си купуват преводачи и критици /най-често критички/ от България, обикновено чрез покана да им погостуват в съответните страни, и работата е опечена - и на родна земя започват премиери и представяния. Защото тези “творци” идват от Германия, Англия, Испания, Швеция и пр., значи наистина са “голяма работа”…

Та точно тези хора се изкарват най-горди с нашето славно минало и с принадлежността си към българския народ. Но каква е тази любов и тази принадлежност, когато си избягал като плъх от крушенския кораб и наблюдаваш отдалеч потъването му?

Особено когато си направил това не защото си специално поканен “изтичащ мозък” на перспективен специалист в дадена област, и не защото си политически преследван, а просто си решил да станеш един слуга, често на по-необразовани и по-ограничени от теб хора. Спомням си, че през 90-те години наши учителки хукнаха да работят като болногледачи и компаньонки на стари хора в Гърция и се е случвало работодателките им, неграмотни баби, да ги питат в родината си имат ли електрически печки и телевизори…

Какъв патриот си, когато на няколко години веднъж можеш да дойдеш в България и ако случайно посетиш родното си село и снимаш запустялата си наследствена къща, направо ще ужасиш с тези снимки чуждестранните си господари? И когато твои роднини заболеят тежко и не дай Боже умрат, да не можеш да пристигнеш за погребението им или пък да молиш да ги замразят за по-дълго време, за да си купиш билет за полет с намаление и все пак да хвърлиш буца пръст на гроба им?

Тъжни и дори безнадеждни са тези мисли, каквато е и съдбата на България. Но на националните ни празници нашите сънародници в чужбина са горди. И е весело, и става все по-весело… Както се казва, и ний сме големи патриоти, “и ний сме дали нещо на света”! Само че хората без чувство за национално достойнство, които, образно казано, като кукувиците се стремят да намерят красиви и добри места, в които да снасят яйцата си, а не да направят своето родно място красиво и да допринасят то да остане живо и да процъфтява, никак не са за уважение. И това, че се изживяват като горди българи, е прах в очите на слепите..

Но какво би казала господарката Европа, ако в условията на сегашната миграция последваме примера на най-предприемчивите, всички се изселим и не остане никой, който да спира бежанските потоци на нашите граници?