Людмил Симеонов

През журналистическите си години съм имал срещи с мнозина хора на изкуството - писатели, художници, музиканти… Една от най-интересните бе с вече позабравения поет Йосиф Петров (1909-2004), автор на „Вик от каторгата” , „Смях и злъч” и други поетични книги, депутат, доайен и председател при откриването на 7-то Велико Народно Събрание. През далечната 2002 г. той бе почетен гост на свищовската търговска гимназия и бе любезен да сподели свои мисли за поезията и съдбата на България, някои от които си струва да бъдат припомнени.

„Какво ме крепи като човек и поет ли? Това, което крепи и вас, и всеки човек. По какво се различавам аз от другите? Колкото до поезията - от детските ми години досега тя е била вторият ми живот, съпътствала ме е винаги, много ми е взела, но и много ми е дала, за което съм й благодарен.

Може би дълголетието ми и на нея се дължи. Според мен то има преди всичко духовен характер, вярвам, че у всекиго е така. Мен винаги ме е крепяло и чувството ми за хумор. То е наистина в кръвта ми. Аз без шегата не мога да живея, тя ми помага по-леко да понасям несгодите. Не мисля обаче, че тази ми склонност е нещо необикновено. Повече или по-малко всеки човек обича да се шегува”.

Поетът не скри огорчението си, че е пренебрегван от литературната критика и не е заел заслуженото, според него, място в българската литература.

„Абсолютно не смятам, че съм оценен, както подобава. Но все пак е трудно да говориш за себе си. Аз мога да кажа, че съм един от върховете на българската поезия, но това са празни приказки, всеки може да си ги приказва. Не аз, а другите трябва да определят мястото ми в поезията.

Макар че всъщност има ли метрична система въобще в изкуството? Няма! Тук оценките винаги са субективни. Ако обаче трябва да бъда откровен - по правило и по достойнство трябваше още през 1991 г. да ме включат в учебника по литература, но и тогава, и сега у нас няма нормален литературен живот, няма нормални литературни критерии - няма нищо!”

„Голямата ми болка е за България - каза още Йосиф Петров - имам четири думи, които са ми верую в живота, те са и изходът от всичките ни досегашни неволи: скромност, честност, трудолюбие, пестеливост. Ако се опрем на тези четири стълба, само за две години ще станем втора Швейцария. Къде са обаче те? Има ли например човек в България да му дадеш пари назаем и той да ти ги върне? Българинът днес е увреден морално, да не говорим за държавата.

Журналистите също не пишат на открит и разбираем език, не търсят истината, а се мотаят около нея. Знае ли се кой е днес в България, кой какъв е, на кого и на какво служи? Кога ще се оправим тогава, като си нямаме доверие един на друг? Ето защо ще кажа: големият разговор за българската съдба още не е започнал!”.