Банко П. Банков

Димитрина Бояджиева и „Капризите на Лола”

В българската проза Ямбол винаги е бил представен от запомнящи се гласове. Димитрина Бояджиева е една от тях и всеки, който доброжелателно надникне в кладенеца, който дълбае, ще види в него да проблясва жива вода. Къде се нарежда сред изявяващите се днес български прозаички, какво по-различно казват кратките й разкази от моралните императиви в прозата на Лиляна Михайлова; от интелектуалните внушения в разказите на Весела Люцканова; от предизвикателната социална действителност на Здравка Евтимова? В поредния си сборник с разкази „Капризите на Лола”, авторката дава благодарен материал да се дешифрират творческите й възможности.

Димитрина Бояджиева е прозаик, надарен с проницателно око за психологизъм и пластика, с можене да влага идеите си в остри сюжети и да гради характери чрез тях. Бояджиева е дълбоко скрита зад героите си, зад постъпките им, което внушава доверие, създава усещане за достоверност, за истинност. От друга страна, ако опитате да реконструирате образа на анонимната авторка през подбора на темите, героите и маниера й на писане, задачата е почти непосилна. След толкова четене аз и сега не бих рискувал да се произнеса категорично какво показва и какво крие в себе си Бояджиева от делничния си живот.

В новата си Книга „Капризите на Лола” Бояджиева дава богат материал за очертаване на творческия й профил; Предоставя интригуваща възможност да се дешифрира подтика й за писане, страстите, които бушуват видимо или в дълбочина на късите й разкази. Притежава усет за лаконизъм, може да вгражда идеите си в остри сюжети, внушава релефно трагичното и смешното, чрез привидно дистанцирано, едва докоснато от ирония слово.

Екзистенциално разказаните истории привидно остават в стратиграфския пласт на провинциализма. Прозорците към столицата, към чужди светове са колкото да осветят котловинното битие, но тези разкази предлагат сепваща картина, дълбока до костта анализ на този фундаментен обществен слой и населяващите го герои, вадят ги от котловината и ги правят граждани на света. Доказателство за това са публикуваните й разкази в англоезични интернет издания

Цялостното впечатление от преобладаващата част избрани и вече публикувани разкази в първата част на „Капризите на Лола” е, че това е неистов, макар и често мълчалив женски вик за съпричастие и близост, за значимост, за реализация, за превъзходство и доминация над мъжката половина на човечеството.

Дали ще е във формата на илюстративна пощенка картичка - той, мачото, тя - чувствителна самотница, които ще се разминат в нощ край морето, в разказа „В края на сезона”; дали ще е в образа на удавената в сиво ежедневие медицинска сестра от разказа „Далеч край Ла Плата”, сънуваща цял живот някогашна моментна любов; или ще е откачена от примитивния си съпруг домакиня, изживяваща се като фотомодел в разказа „Печалната Нина”. Може да е хищна богомолка, поглъщаща партньорите си в „Жена с име на богиня” или в „Аз и Сара”; може да са три омъжени, поохлузени от живота, но все още претендиращи за другост приятелки в „Прасковено боле” и още и още.

Докато четох разказите от „Капризите на Лола”, аз, долу горе прокопсал в живота професор, почтен съпруг и баща, с грижовна съпруга и с претенции да съм на „ти” с човешката психология, се замислих: Боже, познавам ли съпругата си след почти петдесет годишен брак, подозирам ли какви Ямайки и Ла Плати са се въртяли в главата й. Разбира се, ако творческия заряд на Дмитрина Бояджиева бе стигнал само до разглеждане на проблема „жената в представата какво й дължи мъжкия свят”, бихме могли да спрем анализа си до тук. Късите разкази на авторката обаче носят повече послания. Тези миниатюри живописват поредица от герои в днешно време, объркано в представите си за нрави, за цели и ценности, за взискателност и компромиси. Читателят не ще забрави смиреното упорство на г-жа Фанчи.

Не съм срещал в нашата литература по-точна моментална снимка на рускиня, омъжена за българин-бригадир, от Лена в „Кунчовите неволи”, при това щрихирана в четири-пет реплики. Достойнство в Мопасанов стил, рисувано с днешни бои, внушават пропадналите момичета от „Пари за Мария” и „Изплъзващата се Валерия”. Бояджиева е дарена с усет за жизнена достоверност, канавата на разказите е наситена с тънки наблюдения върху бита и психологията на съвременника и разноликите му прояви.

Словоградежът е пределно лаконичен, често героите стъпват върху късата черга на разказа само с имената си, не са портретувани физически, но в пестеливо щрихираното действие се разкрива цялата им биография и вътрешен свят. Авторката е безпощадна, даже в болката си за тях. У Бояджиева в буквален смисъл Ямбол и ямболско като че ли отсъстват, бегло е спомената улица „Търговка”, емблематичните Бакаджици.

Локалното при нея е попило, оплодило е една универсално българска и спокойно може да се каже, съвременна европейска проза. Не случайно във вътрешния си свят героите и преди всичко героините от „Капризите на Лола” обитават безпрепятствено бреговете на Ла Плата, Джамайка и нос Кабо де ла Нао.

В заключение искам да кажа, че така както талантливият художник е дарен със зрителна, а музикантът - със звукова памет, Димитрина Бояджиева е щедро дарена с усет за жизнена достоверност. Във всеки разказ има поне една затворена врата, зад която се крие нещо, което изостря любопитството у читателя. Споменах вече, тя има дарбата на родения белетрист да е пределно лаконична в израза и въпреки това, да контактува безотказно с читателя, да му внушава идеите

2011 г.