Живко Русев

20.11.2015 г.
Хасково
Художествена галерия „Атанас Шаренков”

Здравейте на всички!

Преди всичко искам да благодаря на Ели, че за пореден път ми се довери.

Убеден съм, че тук присъстващите са чели стиховете на Ели Видева поне още от 1992 г. насам, когато стана литературен факт стихосбирката й „Огън под дъжда” (1992). След това - „Дом” (1997), „Версия Живот” (2000), „Небесен конник” (2003), „Думи за нататък” (2005), „По оста” (2008), „Оживявам” (2011), “Под кривата круша” (2014). Което пък от своя страна ще ми спести притесненията от встъпителните думи, защото макар и това да е четвъртата книга на Ели, която представям, аз не съм литературен критик, а само литератор и обикновен четящ човек.

Новият поетичен сборник на Ели „Проекции върху сферичната природа” съдържа от всичките й предишни книги по нещо, с изключение на сатиричните стихове от „Под кривата круша”. Само лирика. И то подбрана така, че да даде възможно най-пълноценна представа за „единния поетичен текст Ели Видева”. Споделих това определение с нея преди две вечери, когато в Димитровград скулпторът Иван Парасков откри своята самостоятелна изложба в зала Асен Крайшников” при Клуба на дейците на културата. И от този ни разговор се наложи да „пренапиша Ели”. Първоначалната ми идея беше да направя пространен опит за „творчески портрет”, макар и да не харесвам това клиширано словосъчетание. Пренаписването всъщност се състои в това, че сега няма да „портретирам” творчеството й, а ще споделя пред вас някои от мислите си и единствено личното си разбиране и възприемане на поезията на Ели Видева от 1992 г. насам. Ако на някого се стори, че греша, че неправилно разчитам този единен поетичен текст, нека да бъда простен. Така го осмислям - това и споделям.

На своите гимназисти съм опитвал неведнъж да пояснявам през годините понятието дискурс. Без да задълбочавам, а просто опирайки се на най-популярното му представяне - от първоначалното му латинско значение „бягане напред-назад”, през английските: разговор, проповед, умозаключение, общуване и българския вариант: словесен израз на мисълта и способност за разбиране.

В нашенския сбъркан, уж демократичен вариант обаче дискурсът много тревожно започна да прилича на едно хаотично търчане „напред-назад” из сферичната затвореност на самопредставите. Изяществото на словото, познато от класиците ни, нерядко деградира в словесна претенциозност, която дори и най-модерно устроените възприятия трудно разбират. Развитието на технологиите пък доведе до все по-смущаващо размножаване на виртуалното графоманство, което разкрива все по-малко уважение към словото и все по-изтляващо чувство за отговорност пред читателя. Общуването ни на „гений до гения, мила моя майнольо”, доведе до такова отчуждение, което, да предположим, можем да обобщим чрез страшната строфа на Иван Динков от стихосбирката му „Дневник” от 1997 година:

Скверно - без химн и без флаг -
влачим дните си по земята.
Мъртвият не ни е враг.
Живият не ни е приятел.

Със сигурност Ели не е предвиждала развитието на технологиите през 1992 г., когато заявява своето присъствие в съвременната ни поезия. Ето как го заявява:

ПОЗИЦИЯ

Много камък и бурен расте в поетичната нива.
Ще ни стигне ли тоя живот да изчистим трънака дори?
Между троскот и кал ще осъмваме - мръсни, но живи
и с надежда за дума добра, като камъка да не тежи.

Ще орем свойто късче земя в поетичната нива,
ще се впрегнем сами във ралата, макар че боли,
ще садим семена, ще отглеждаме думи звънливи,
но така, че от тях светлина и любов да струи.

А на тъмния синор ще спре неуморното време,
ще пресява с най-ситното сито и слово, и стих.
И когато потънем в земята от нас ще си вземе
някой миг, някой цвят или нашите грешни души.

За мен това е не само програмното й стихотворение от първата стихосбирка. Не е само смела заявка за осъзнати отговорности пред словото. „Позиция” е основата на Елината човешка и поетична същност - съзнанието за обикновеност, готовността да понесе кръста на словото, жаждата и потребата да споделя чрез словото, и надеждата, че когато неминуемо се достигне до граничното състояние - именно споделеното с любов слово ще остави своята малка светла диря.
Впрочем освен в това свое стихотворение Ели май никъде вече не е правила такива дискурсивни поетични умозаключения. Изграждането на своя цялостен поетичен текст тя извършва чрез проекциите на многоликата същност на своя лирически човек: завидна енергичност, огнен нрав и завладяваща нежност, почит към традициите и отправен към бъдното взор, способност да покаже всепокоряващата си любов, но и способност да разкрие непримиримостта си към фалша и примитивизма на делника, томителност на усещането за човечност у другия и способност иронично да разобличи слабостите, омайващо женствена, но и неподатлива на покорство .
Като споменах за иронията, не мога да подмина и стихотворението „Урок”. Без да се впуска в дискурсни препирни и в проповеди, Ели Видева просто заявява своето отношение и прави своеобразната си морална санкция над злоупотребите със словото:

УРОК

Аз, търговецът на думи,
ще ви кажа:
На пазара се котират заготовки,
дето лесно влизат в комбинация
с шумни, гръмогласни изречения.
Опаковката е много важна,
съобразно с ранга на клиентите:
шарена - за простия народец,
сиво-черно-бяла за началството,
обезателно със делови нюанс.
И нахакано-сълзлива за подрастващи.
Мисля, че е ясно за украсата -
панделки, винетки и амурчета
рязко качват чистата печалба.
И един съвет, ала съществен:
думите, които нещо значат,
дето имат собствена душа
сбутайте в най-тъмния си склад -
могат да ви повлекат дълбоко,
могат и фалит да ви докарат.
А е толкова престижен занаятът.
Аз, търговецът на думи,
казах.

„Думи звънливи”, нали? Като звънка словесна плесница върху душевното нечистоплътие, ширещо се из сферичната природа на криворазбраната ни модерност.

При Ели Видева в личната й, почти посветенческа отдаденост на словото винаги има многопластовост и многозначност, но и готовност за саморазкриване пред другите сякаш на някаква тайна, готовност за самосъд. Без дори и намек за някакво анализаторство, аз лично така усещам нейния

ДИПТИХ ЗА СЛОВОТО

1
… Обидихме думите! Без да усетим,
закънтяха на кухо.
Отлетяха във въздуха, сякаш комети
под небесния купол.
И останахме долу - осиротели -
като къща на странник.
Как тогава ще искаме да ни погали
това празно пространство.

2
Страхувам се от думите, които
душата ми изпълват, а листът
неведомо защо обезценява.
Или в това е мисията на поета -
сърдечните му стонове са прицел
за чужда болка и за чужда гавра.
А присмехът е много тънък меч -
посича тихо и незабелязано.

Образът на словото чрез словото присъства и в други от сто и осемте стихотворения от „Проекции върху сферичната природа”. Не зная доколко това ми определение е правилно, но и нямам претенции за меродавност.
В интригуващата и впечатляващо щедра лирическа палитра от образи и мотиви, сред основните образи е този на Родината. Ели Видева е направила свои затрогващо изповедни откровения:

***
Майко,
аз навярно съм лошо дете,
защото единствено искам.
Само знам, че животът е страшно меле,
а съдбата е писък
на съвсем уморени от болка души
със бодливи корони.
Кой сърцето, скованото, ще утеши?
Тежка мисъл отронвам:
ще продам от баща си последен имот,
ще откупя гранита ти
и под него ще легнем до храсти от глог
и цъфтяла метличина.
Аз съм лош, аз съм тъжен и даже красив
пред високата кота.
Ако можеш, прости ми. Аз още съм жив
и си искам, Родино, живота.

***
Моята Майка обича така,
сякаш ме мрази.
Моята Майка ме вика така,
сякаш ме гони.
Моята Майка ме гали така,
сякаш ме стиска за гърлото.
Вместо да вдигна по тебе ръка,
Майко Родино, вия.
През сълзи.

Лично за мен в стиховете на Ели Видева е любопитна и отдайността, почитта към традициите, чрез които сме се съхранили през вековете до днес. Любопитни са ми и интерпретациите им. Еволюцията в съвременния ни живот вече не е познатото класическо понятие. Митът за „модерния човек”, роден от Новото време, и все по-застрашителните измерения на бързото развитие и прогресиращото отчуждение, водят до забрава именно на традициите ни, заличават паметта. Коренът е нашата истинска същност и въпреки че я пригаждаме към динамиката на живота, забравяйки за него - сме обречени. При Ели преклонението пред паметта не е маниерно, не е укор към онези, които са я обрекли на забрава. Модерен и съвременен, лирическият човек на Ели Видева обръща не погледа, а душата си към корена, сякаш за да намери опора сред разпадащата се екзистенция на съвремието и да провиди бъдещето не просто като метафора на някакво съществуване, а като жив живот.
Наричат Дебелянов „поет на града” и „родоначалник на урбанистичната традиция” в българската поезия. Това е въпрос на дискусии, за които нито сега е времето, нито тук е мястото. Че съществува традиция обаче и че тя има своето влияние върху лириката на много от съвременните поети, е факт. Влияние има и върху поетесата Ели Видева. За нейния лирически човек (нарочно не казвам героиня, защото не обичам това определение, простете ми) обаче урбанистичният пейзаж на големия град не е пространство за страданието на „модерната душа”, а е местообитанието, в което живият живот изпълва същността. В този порядък на разсъждения можем да опитаме да осмислим „единния текст” и чрез Елината

АВТОБИОГРАФИЯ

Тъй си я карам дръзко и смахнато
с поне сто проблема под мишница.
С трима мъже си сядам на масата,
а един нощем ми се усмихва.

Трупам приятели, думи, енергии.
Мразя поклоните ниски.
В класната стая си късам нервите
май общо взето за нищо.

Но ако някой ме срещне със злоба,
ще се подпра на пергела
и ще опиша окръжност от обич -
като дете съвършена.

Да се опита да я съизмери
с лунната грапава пита,
върху която ще има за мене
кратерче като копито

от галопиращ Пегас, а от него
бяло перо да си вземе -
то да го учи на истинска нежност
и да му бъде спасение.

Разбира се, веднага като контрапункт на тази бликаща ведрост и дръзновеност можем да споменем стихотворението „Битийност”, което само ще допълни представата за „единния поетичен текст Ели Видева” и с усещания за гражданственост и социална ангажираност. Естествено, поднесени не натрапчиво, без търсене на поетизми, но с подходящата доза сарказъм и надежда едновременно.

БИТИЙНОСТ

Живеем като в някакво тресавище,
прегърбени от скръб и унизени,
а болката, във гърлото задавена,
осъмва във помръкналите зеници.

Живеем като крави в скотобойна,
пасем марули в празничните вечери
и с грошове запълваме пробойните
на битието, дето ни отрече.

Живеем като кучета на нивата.
Срещу небето вием от безсилие
в очакване на свлачища, заливащи
копривата и семето без милост.

Живеем ли? Наистина ли искаме
да оцелеем, смазани от Нищото
в държава с управляващо безсмислие?
Една светулка грее…Вижте я!

Основна и преобладаваща тема в лириката на Ели Видева обаче е любовта, представена в цялата й многоаспектност. Когато през 2009 година Клубът на дейците на културата в Димитровград посвети организира поетична среща с книгата на Ели „По оста”, в опита си за представяне споделих усещането си, че „Пишещият човек не може да бъде бездействен. А търсещият думите за необяснимото чувство Любов - още повече. Защото търсейки ги, той се стреми да изрече Любовта като низ от житейски действия.
Защото Любовта е глагол. Едно безкрайно действие. Това е пък моето дребничко лично откритие в тази поетична книга - показването на „Любовта в действие”. Да, в едно от стихотворенията си поетесата казва, че най-трудната дума за изричане е „Обичам”. Но пък в своя единен поетичен текст разкрива, не само, че може да обича, а че не може да не обича. Любовта в лириката на Ели Видева е всеобхватна: нежна и ласкава, майчина и синовна, самодивска, завладяваща, неподвластна на условностите, вулканична, самоотвержена, дяволита, бурна и страстна, неутолима, притомена и притихнала… Можем да изброяваме състоянията й. Не можем обаче към тях да прибавим само едно - опитомена. Изкушавал съм се да направя опит, поне за себе си, в обследване на категорията Любов в лириката на Ели Видева. Кой знае… животът предстои. Сега ще се огранича единствено в две от състоянията на тази категория.

СПАСЕНИЕ

Когато даваш без остатък
сърце, душа и същество,
в живота по човешки кратък
ще те спаси една любов.

Когато буря те завее
и глъхне глас за благослов,
напук на дъжд и суховеи,
ще те спаси една любов.

Когато времето изтича
през миглите като просо,
в безсмислието ще наднича
да те спаси една любов.

МОЛИТВА

Спасявай ме, любов, спасявай ме безгласно
от твоя водовърт на оскотели страсти,
от злобата, която се сипе като жупел,
и в празните очи на хората се трупа.

Спасявай ме, любов, залей ме със надежда,
че някъде край мене нещата се подреждат,
че ще прескочим трапа на дните бездуховни
пречистени и грешни - защото сме виновни.

Спасявай ме, любов! Наистина, спаси ме.
Сега като в молитва повтарям твойто име
подобно тъжен битник на тебе се обричам.
Кога ще ме научиш буквара ти да сричам?

Нахвърлеците ми върху „единния поетичен текст Ели Видева” са към финала си, защото можем да говорим часове и часове, и пак няма да е достатъчно. Необходимото е да се прочете този единен текст. За мен лично беше удоволствие да се върна отново към всичките книги на Ели Видева и да прочета „Проекции върху сферичната природа”. С новите си усещания от прочитане на „избраното” няма да ви занимавам. Ще спомена само изникналия въпрос: „Защо проекции?” Впрочем тази дума е спомената май само един път във всичките стихотворения, в стиха „проекции от бъдещи проблеми”. Не твърдя, че съм прав, но за себе си имам отговор. Нима поезията не е опит за разкъсване на „бренната черупка”, дял на плътта, без страх „какви сънища ще ни спохождат в съня безкрай”. За мен е това. А може би греша. Но така си обяснявам . Тези проекции всъщност са еманация на духа, който се е измъкнал от затвора на собствената си сферична природа и се опитва чрез словото и любовта да разбие сферата на нашенския дискурс. В тази злощастна сфера освен търчащите „напред-назад” все още обитават души, които могат да бъдат спасени.

И за финал, иска ми се да кажа на Ели Видева: „И вярвам аз, светът прогнил от зло не е, щом той е твоята родина”, но ще се въздържа, за да не прозвучи прекалено сантиментално. Не знам доколко успях да изрека цялостно идеята си за „единния поетичен текст Ели Видева”. Дано да съм успял.

А като един личен човешки и приятелски поздрав за рожденичката Ели Видева си позволявам да й поднеса не друго, а стихове.

ЕДИН ЦВЯТ, ЕДНА ДУМА

Георги Николов

Не се надявай, но пиши!
Ръкописите не горят, тях ги крадат.
Но няма значение, пиши!

Не се надявай, че след години
някой ще открие твоите файлове
като ония свитъчета на Емили Дикинсън,
завързани със кукувича прежда
и подпечатани с пчелен восък.

Няма вече такива приказки.

Обаче не мисли колко чифта сабо
са се спъвали в картините на Ван Гог
в жълтата къща, а и къде ли не после,
преди слънчогледите му
да пуснат корени във вазата без вода,
а отрязаното му ухо да стане палитра
на един цвят за отваряне на небето.

Пиши! Защото кой знае дали Бог,
който се състои от една дума,
няма да разбере от една дума -
твоята.