ЛЯТО
ЛЯТО
Платинени от зноя небеса,
плакатно-жълти брегове и дюни,
тук-там тропични, странни дървеса,
мастилено небе и две мауни.
И пясъци, които нямат край…
И тишина, до блясък насветлена.
И някава момиче, що сияй
със хубостта на цялата вселена.
А в пясъците - бронзови тела
и мирис на далечини, които
зоват със ветрове и със крила,
и с ласкавата гибел на водите…
Над всичко - нежна-нежна мараня
и веселата синка на морето.
Неизразима синя светлина,
която угасена, още свети.
1958
В МОРСКАТА ГРАДИНА
Ето, флотската музика свири…
В акварелни, размити бои
есента и небето умират
над дървета със черни кори -
над дървета, намазани с лака
на дъждеца, противен и чер.
И макар, че далече е мрака -
до естрадата свети фенер.
Няма никого… Кално и пусто.
Мокри пейки - самотни до плач.
И великото светло изкуство
слуша само дъждовния здрач.
Само здрача?… На задните пейки
само малко момченце седи -
и под голите есенни вейки
нека нов музикант се роди!
Нека новият Моцарт да бъде
или новия нежен поет.
Аз не искам за него оръдие!
Аз не искам за него лафет!
Слушай - флотската музика свири
със разплакано светло лице.
Сякаш цял е приседнал всемира
във студения есенен лес;
сякаш сивия ден не умира
и завеса дъжда не плете -
слушай! - флотската музика свири
за едничко дете.
1958
***
Потънала гемията със жито.
Със трите мачти. С белите платна.
Със стария навъсен капитан,
с красивата неверна левантийка.
И в хладната спокойна тъмнина
на мъртвите води, където даже
и рибите не слизат на игра -
умирали са котвите ковани.
Те днес стоят на пясъка златист,
сред дворчето на старата ни къща -
разнищени, ненужни, уморени
от дългия покой.
Аз често разговарям с тях по залез,
когато е особено морето,
особено - небето и когато
е тъй приятно да говориш с котви,
да разгадаваш палещите тайни
и да очакваш старата луна…
И ако някой ден и мойта варка
с едната мачта, с бялото платно -
отплува към неведоми предели,
приятели, не страдайте - моряка
е хвърлил мъртва котва и заспал.
1958
НОЩ НА ГОЛЯМАТА СУША
Матросите се връщат от театър
и пеят млади, силни гласове.
А зима е. И духа остър вятър
над черните софийски снегове.
А зима е. И лампите люлеят
студени сенки, жълта светлина…
Матросите се връщат, ала пеят
в среднощната противна пустота…
И миг нахлува в стаите морето
и мирис на далечни ширини,
и онзи бряг, и онзи порт, където
сега не сме със вас, матроси, ний.
Тревога. Вятър. Кораба отблъсва.
Такава нощ е само за мъже.
В такава нощ навярно ще се скъса
от нашта сила нечие въже.
В такава нощ ще се роди победа,
герой ще се роди и враг ще мре.
А в утрото - и ласкаво, и бледо -
ще бъде наше цялото море…
Матросите се връщат от театър
и пеят за великия прибой.
А в стаите нахлу попътен вятър
и мътната мъгла прогони той.
1958
***
Всяка вечер сънувам морето,
жълти кораби, бели платна.
И брега - в есента виолетов -
и деветата млада вълна.
Тя ме хвърля в пространства зелени
и над мене планети свистят.
И във тяхното синьо въртене
моя кораб поема на път.
Не, не мога без вятър в платната,
без море разлюляно, без флаг!
Аз обичам до болка земята
и спокойния сигурен бряг;
аз обичам цвета на горите,
тишината със дъх на листа -
но когато се връщам с открити
нови мисли и нови неща.
Дай ми вятър и бури лилави,
и далечни тревожни звезди.
Моя кораб на котва застава
само в чисти и верни води.
Моя кораб е пълен с богатства.
Капитана - мъжествен и смел.
Екипажа - великото братство,
а целта му - най-светлата цел…
Всяка вечер сънувам морето,
хоризонта със бели платна
и брега - в есента виолетов, -
и зад левия бряг - светлина.
1961
РАЗДЯЛА
Защо отиваш в залеза?… Постой!
В сърцето още има стих и песен…
Защо е късо лятото? Защо
умират пеперудите наесен?
1961
***
Танцувахме ли? Падаха звезди,
въртяха се казиното, морето,
а корабите в тъмните води
лежаха с неподвижни отражения.
И всичко беше, както бе преди,
живеехме на същата планета,
но нямаше в косите ти звезди
и нямаше стихотворения.
1962
***
На този жълт пустинен остров
ще свърша земния си път.
Далеч от нежелани гости,
дошли покоя да смутят.
Далеч от гробища и глина,
и кипариси с дъх на тлен.
Превърнат в соли, в раковина
с цвета на изгрева червен.
Добре ще бъда тук. Не жаля
за помени и тържества.
Звездите привечер ще паля
и корабите ще следя.
И само гларусите стари
ще ми донасят отдалеч
копнеж по близки и другари
и звуци от човешка реч.
Добре ще бъда тук, в морето -
на мъртва котва, без платна.
И само няколко лалета
ще ме превръщат в светлина.
1962
