СЪРЦЕ
І.
От клонката на своя чист възторг
един ли стих, сърце, изчурулика?
Не бе ли най-свежото листо
на расналата в бури трепетлика?
Люляха те приспивни ветрове
в прозрачната си люлка от коприна.
И виждаше в съня си брегове,
отвъд които нивга не премина.
Потърси ти от първия си час
на щастието цветовете сини -
които никой смъртен дотогаз
не бе намерил в земната градина.
Сърце, напразно търси този цвят
до днес: Той нивга няма да обкичи
и да облъхне с чуден аромат
косите на любимото момиче.
Но този бяг, тъй шеметно красив,
запали в тебе звуците стаени
на песента, която угаси
живота груб с водите си студени.
Това, което в себе си събра
като пчела, ограбиха го други.
Но не скърбя. Сред мрачната гора
така умира всяка теменуга.
И по-добре да бъдеш само миг,
едничък миг от вкусената вечност,
отколкото да тлееш и димиш
сред всичко тук, до ужас безсърдечно.
ІІ.
Животът зъл до смърт те нарани
и твойта кръв допива като паяк.
Но не скърби за миналите дни, -
за днешните, - защо да се покаеш?
Какво от туй, че болките растат
като трева покрай надгробен камък?
Не се оглеждай в спомена назад, -
и там дими един угаснал пламък.
Това, което нявга в тебе бе,
сега не е, не може и да бъде.
Здрачи се в миг изгрялото небе
и лепкав мрак обгражда те отвсъде.
До сетна капка мъката изпи -
и днес тя още пари твойте рани
с горчилката на лютия пелин,
събран за теб от змийската поляна
на тоз живот, за който се разкри,
под блясъка на слънчевото злато,
като напролет цъфналия крин,
израснал сам невидим из земята.
Разбираш ли защо тъй остаря
и всичко ти изглежда тъй далече?
Като дете, след дневната игра,
заспиваш ти последната си вечер.
И никой тук не ще изпита жал,
ако от твоя сън не те пробудя: -
един живот, без пепел догорял,
като криле на нощна пеперуда.
1941 г.
