Габи Генчева

Събуждам се рано от кукуригане на петел. На село съм. От няколко дни. В стаята струи приглушена светлина през кенарените завеси. Ухае на рози. И е толкова спокойно, че чак изтръпвам. Не съм свикнала с това. Животът ми е едно надбягване с времето. Но не и сега. Сега съм в отпуска.
Ставам, обличам се и оправям леглото. Разхождам се из просторната стая и се наслаждавам на заобикалящата ме хармония. Всяка вещ е на мястото си. Всичко край мен трепти от чистота.
Така е, като живееш сам.
Посягам да включа лаптопа, но се отказвам. Забранила съм си новини и служебна работа, докато съм тук.
Да, но какво да правя? Не ми се чете. Страхувам се да изляза сама в планината. А времето тече толкова бавно.
Кухнята ми е заредена с продукти и аз се захващам да изпека сладкиш. Той ще бъде моят пропуск за един друг свят, в който прескачам понякога.
Сладкишът е сполучлив. По една от онези рецепти, които няма как да не станат. Почиствам старателно кухнята и заличавам всички следи от човешко присъствие. Печката и шкафовете блестят като току що монтирани.
Опаковам сладкиша, заключвам след себе си и се отправям към последната къща по баира нагоре.
Къщата е обърнала гръб към улицата. Прозорците и гледат към вътрешен двор, заобиколен от река долу в ниското и буйна растителност край нея. Чужд човек не може да надникне в това царство.
Къщата е на два етажа. Измазана е само донякъде. След пожара преди няколко години средствата са стигнали само за надграждане на втория етаж и поставяне на нов покрив. Не и за мазилка - вътрешна и външна. Така си стои на тухли. На циментовата площадка на втория етаж стои пластмасов бидон. От него се спуска маркуч, който завършва с душ. Това е банята. И въпреки че е открита, тя всъщност е добре скрита от очите на хората.
Под крушата на двора са нахвърляни стари шезлонги с възглавници от дунапрен, облечени в парчета избеляла басма. В тях се седи наистина удобно. Присядам и чакам къщата да се разбуди. Вече е почти 11ч., но тук времето тече по друг начин.
В къщата живее Бойка с майка си и три деца - нейният син на 10г. и внучките и - на 4г. и 5г. Всички те образуват едно детско царство. Живеят на село през цялото лято, самодостатъчни, обгърнати от безвремие и някаква приказност. По двора са разхвърляни всякакви играчки, купички от камъчета с най-различни форми и цветове; мидички; ръчно измайсторени и изсушени на слънцето глинени фигури, оцветени с ярки цветове…
Когато за пръв път влязох в къщата, бях стресната от безпорядъка, който цареше край мен. Но това не беше точно безпорядък. Това беше една гигантска куклена къща, в която големите се бяха погрижили да има от всичко, което прави децата щастливи. Стари дървени шкафове с малки чекмедженца, пълни с всички онези рисунки, картички и списания, които са събирани още от времето на бабата. Дървен тезгях с инструменти, с които можеш да отрежеш дърво и да зачукаш пирони на него. Маса за тенис, пригодена от стар шперплат, сложен върху две половинки от някакво бюро. А стените са окичени с това, което всяко дете, преминало през тази къща, е сътворило през времето. Дори с пъстри черги. Защото в къщата има и стан. Разположен е в малка стаичка под покрива, до която се достига по дървена стълба. Стаята е пълна с всевъзможни дрехи и парцали, които в подходящ момент ще се превърнат в поредната украса за къщата.
След десет минути децата излизат навън и свойски ме поздравяват. Аз съм вътрешен човек. Примамвам ги със сладкиш и успявам да гушна по-малкото момиченце. То се настанява удобно в мен и сладко примлясква. Няма как да знае какво усещам в момента. Онази пълнота, която не съм чувствала в никакъв друг момент от живота си. Дори и при най-големите ми професионални успехи.
Бойка излиза по къси гащи и се настанява на шезлонга до мен. Приготвила ми е чай от мащерка. Знае, че ми е любим.
Тя не работи. Живее с малкото пари от наем на един апартамент в София и издръжката, която бащата дава на детето и. Никога не я чух да се оплаква, че нещо и липсва. Напротив, ако я слушаш, ще решиш, че е изтеглила печелившото билетче от лотарията на живота. То си е така. Само тя може да надува балони с вода заедно с децата, да ги пуска надолу по улицата и после да тича, за да види кой от тях е победител. Може да изнамира от магазините за 1 лев стрелички от разноцветна хартия, които се изстрелват с ластик и падат като парашутчета на земята. Може да прави и най-вкусната содена питка в света. Може да се разхожда по поляните с децата и да бере билки, а после да ги връзва на букети и да ги провесва да съхнат на сянка под крушата.
Не съм виждала по-спокойни деца. Не съм чула лоша дума от тях. Не съм ги видяла да се карат. А и за какво? Всяко от тях има на разположение всичко, което му е нужно, за да прекарва пълноценно дните си тук. В тази къща никой не ти се кара, ако изоставиш играчките си там, където си играл. Нито пък ако счупиш нещо. Тук спиш, докато се събудиш и заспиваш, когато ти се доспи. Тук си на въздух, на слънце и на свобода. Излишно е да казвам, че в къщата няма телевизор и компютър.
Прекарвам деня под крушата. И аз съм въвлечена в игрите. Освен моя сладкиш на масата има и баница. Който е гладен - яде.
Отнякъде се появява и бабата. Каква ти баба - по-здрава и по-бодра е от мен. Облякла е бански костюм и се маже с лечебна кал. Предлага и на мен, но аз гнусливо свивам устни. Засмива се - очаквала е реакцията ми.
С Бойка си приказваме за незначителни неща. Тя е специалист по зодиите и по нумерология. Прави някакви изчисления и ми казва неща, които си зная, но някои от тях ме сепват. Никак не ми е скучно. Всички вътрешни прегради, които съм си поставяла цяла година, са паднали. Очарована съм от безпорядъка. Вече зная, че той е един по-висок ред, до който можеш да достигнеш много рядко, с помощта на подобна къща.
Денят е дълъг, но минава неусетно. Стъмва се. Децата слизат на реката и ловят раци. После играят с тях в пластмасов леген, а по някое време ги връщат отново в реката. Захладняло е и сме запалили огън на двора. Започва концерт - всеки пее каквото може. От бабата, до гостите. Луната е изскочила иззад баирите, кокори се и гледа нахално в двора. И ние сме се ококорили.
Накрая обаче всичко приключва. Връщам се по тъмно у дома.
Отключвам вратата и влизам с нежелание вътре. Паля лампите. Настръхвам от стерилната чистота, от бездушните мебели и от хладните отношения между тях. Тук цари убийствено безразличие. Отново се връщам в привичната за мен среда. Отново изграждам в себе си дистанцията, която ми е необходима, за да живея в големия град.
Ваканцията ми е приключила.