Христо Банковски

АПРИЛСКИ ДЪЖД

Той минаваше през тоя кратък,
светъл и щастлив априлски дъжд.
Нищо вече нямаше нататък.
Свършваха нивята изведнъж.

Много бавно крачеше, защото
неусетно беше остарял.
В мъничката нива на живота
бе ожънал земния си дял.

Както винаги, доброто жито
с млада и зелена простота
бликаше безкрайно упорито
сякаш от сърцето на света.

Ще узрее то в гласа на лятото
и ще бъде през безброй лета
златна кръв, излязла от земята,
бъдеще и младост на пръстта.

Селянинът знаеше за житото
и за себе си му беше жал.
Като сърпове блестяха дните му,
но ръждяса техния метал.

Беше силен, беше много силен,
сякаш ще живее векове
и звънтяха мъжките му жили
със звъна на зрели класове.

И вървеше, и му беше криво,
че го няма вече онзи мъж…
- - - - -
Като дъжд живота си отива,
като пролетен, чудесен дъжд.

МОЯТА ФИЛОСОФИЯ

Аз живея с мъдростта на зрънцето,
което бавно разбива затвора на пръстта.
И хиляда гарвани
не могат затули слънцето -
зная тази истина
и спокойно пътувам през света.

И весел ли съм или тъжен,
внимавам в болката и в радостта, защото
разбирам - лесно е да ме подлъже
примамливата сянка на живота.

Дишам честната сладост на свободата,
пия вятъра - горчив като изстрадана мисъл -
и крада от мъдрия ход на земята
онова, което съм написал.

То е мое, защото и земята е моя -
тая измъчена и много древна земя.
Аз съм синьо спокоен,
аз съм светло спокоен
и дъжда на буйната сила
буйно в мен загърмя.

Макар че загубих много сражения,
чувствувам опиянението на летяща стрела,
и когато земното притегляне
стане силно за мене,
ще падна от своята
лобна скала.

ОПТИМИСТИЧНО

Не трябва вече да се лъжем:
животът още не е песен.
Но ако днес си много тъжен,
все някога
ще бъдеш весел.

Една илюзия погреба
и клюмна мъжката ръка,
че ей така се случи с тебе,
обидиха те
ей така.

Не трябва нищо да забравяш,
но всичко лошо да простиш
и ако днес не побеждаваш,
все някога
ще победиш.

И си кажи: „Не ослепяхме
от безпощадна синева.
Какво ли пък не преживяхме -
ще преживеем

и това!”

БОЛКА

Разбираме как някого сме любили,
когато гроб тревясал зашуми,
когато безвъзвратно го загубим
и сепнем се със болката сами.

И тая болка, без да подозираме,
изгаря, щом до нещо се допре,
заглъхва може би, но не умира,
додето и човекът не умре.

***
И все така ли ще живея? Трябва
да стане нещо светло и красиво.
Безсилието погледа ми грабва.
Светът е син, сънят ми си отива.

Едно безкрайно нервно напрежение
убива даже болката във мен.
Кръвта ми блика - зла и нажежена -
от много огън аз съм изстуден.

Ще издържа ли? В силното ми тяло
полека всеки мускул се стопява.
Сърцето ми е тъжно огледало,
което всичко отразява.

Ала целта си винаги ще гоня,
дордето грохна - весел и злочест, -
тъй както оня древен маратонец,
донесъл своята прекрасна вест!