Недялко Чалъков

Беше януари 1962 г. Местните управници в родното ми село ме принудиха да освободя длъжността секретар на гимназията, за да сложат свой човек - пенсионер от богата фамилия. Бях двадесет и две годишен. Трябваше да взема решение накъде да тръгна, за да търся бялата лястовица в живота си.

Случайно ми хрумна - Габрово, макар че не познавах никого в този град. Оставих сами възрастните си родители на село. Баща ми беше ослепял след войните. А майка ми се грижеше за петте си деца. Аз бях изтърсакът. Беднотията ме стискаше за гърлото. Имах пари само за път.

Автобусът спря в Габрово. Потърсих работа в строителството. Къде можеха да ме вземат другаде. Бях завършил средното си образование в селската гимназия и Школата за запасни офицери в Шумен.

Приеха ме и настаниха в огромно помещение, в което имаше 40 легла. В средата бумтеше едно издуто кюмбе, в което работниците слагаха от време на време дърва и въглища. Вън дърветата бяха заскрежени. Студът се усещаше до прозорците, където беше моето легло.

Запознанството ми със строителите стана непринудено. Те бяха добри хора. Насядали край кюмбето пиеха греяна ракия и режеха от сланината, правена с дъждовна вода. Слушах много вицове, които разказваха. Бяха отворени балканджии.

През тази зима имаше натрупан повече от метър сняг. Възложиха ми да пресявам пясък на мегдана. Прехвъркваха снежинки. Студът вкочанясваше ръцете ми. За първия ден получих лев и четиридесет стотинки.

Вечерта, премръзнал, се прибрах в помещението, което по-скоро приличаше на краварник. Светът ми изглеждаше по-черен и от дявола. Отливахме бетон върху високата сграда на културния дом. Точно в този януари бях изпаднал в душевна депресия. Готов бях да се хвърля от покрива. Но една вътрешна сила не ми позволи да направя това.

Едновременно със строителството, се занимавах и с журналистика. Моите очерци бяха на първата страница на окръжния вестник „Балканско знаме”. За кратко време името ми стана известно.

Една вечер попаднах сред литературните среди на града. Бях облечен с ватенка, както поетът Пеньо Пенев. Не се почувствах добре. Много от тях бяха самонадеяни и бездарни. А кореспондентът на БТА побърза да ме успокои, че съм намерил своето поприще в живота като строител. И че мястото ми не е сред тях. Побеснях от ярост. Искаше ми се да го ударя…

Към реалността ме върна една от симфониите на Бетовен, която разтърси душата ми и аз за първи път почувствах силата на тази невероятна музика. И си казах: „Никой не може да определя пътя на моята съдба!”

През лятото на 1962 година се запознах с поета Христо Банковски. Той беше се позаинтересувал от моята личност, защото публикувах и стихове в окръжния вестник.

За него бях непознато име. Покани ме у тях. Беше горещ летен ден. Спомням си къщата на поета с двор и много зеленина. Банковски беше облечен с къси, долни гащета и гол до кръста. Изключително беше мил към мен. Разпитваше ме за моя живот. Как съм попаднал в неговия град. Забелязах едни тикове по лицето му, непрекъснато ми разказваше с жестове. Въведе ме в стаята, където пишещата машинка, очакваше поета.

Докато ми разказваше за великите руски поети, които за първи път чувах, Банковски, видимо вдъхновен, седна на стола и пръстите му се задвижиха по клавиатурата на пишещата машинка.

За първи път виждах жив поет, който пред очите ми сътворяваше своето стихотворение. После го прочете. И аз усетих топлината на стиха. Почувствах близък поета, който четеше с жар новосъздадената си творба. И може да се каже, че за по-малко от час, ние станахме приятели.

Когато Банковски идваше в Габрово, той винаги ми се обаждаше. По-късно, когато станах пощенски раздавач, той често ме назоваваше Неделчо пощаджийчето. В центъра на града имаше кафе-сладкарница. Там отсядаха местните творци - поети, писатели, художници… Там ходехме и ние с Банчо, така вече го наричах галено като приятел.

Той ме запозна с поета Емил Розин - един от известните поети на града, който неотдавна почина. Когато идваше от София Христо Банковски, двамата с Емо го посрещахме.

Христо обичаше да ни разказва интересни случки от кафенето на писателите в София. И с жест завърташе глава. Четейки първите ми стихове се изказваше и критично, и ласкаво. Забелязах, че поезията за него беше живот - съдба. Той можеше с часове да говори за нея. И да чете свои стихове.

Христо Банковски отговаряше известно време за поезията във в. “Народна младеж”, където публикуваха моето стихотворение - “Двадесетгодишните”, което излезе едновременно във в. “Студентска трибуна” и в “Труд”. Тогава от редакцията са искали да напишат критична статия срещу мен, но Банковски ме защитил и обяснил, че вината не е моя, а на редакциите, които задържат с месеци стихотворенията, без да отговорят на авторите.

За мен Банковски е не само талантлив поет, но и честен човек, и добър приятел. Няколко пъти се срещахме в София. Живееше в таванска стая. Пристигнах при него с дамаджана хубаво вино. Като ме видя, прегърна ме развълнуван. И след малко вдигна чашата за наздравица. От таванската стая сякаш се докосваше до звездите. Беше бог в своя поетичен свят.

Вечерта преминаваше в сладки разговори, в спомени и умиления. Не мога да забравя с какво вълнение рецитираше своите стихове. Той беше поет по душа и по съдба. Целият се вживяваше под купола, блеснал от звездите.

И се чувстваше като най-щастливия поет. Вървяхме по софийските улици. Отсядахме в кафенета. Запознаваше ме с поети, писатели. И все ме представяше с думите: „Това е моят приятел Неделчо пощаджийчето от Габрово. Млад поет.”

Помня и лудориите, които правехме. Той обичаше изненадите. В една зимна вечер, леко почерпени, тръгнахме да търсим поета Емил Розин. Снегът скърцаше под краката ни, а лицата ни бяха посинели от студ. Заскрежените дървета приличаха на Дантевия ад. Габровци рано се бяха прибрали по домовете си и нямаше хора по улиците, затрупани със сняг.

Само ние с Банчо вървяхме мълчаливо към квартирата на Розин. Той живееше в къща с таванска стая, прозорците на която гледаха към улицата. Искахме да вземем Емил с нас, за да отидем в някоя кръчма. Викахме, викахме, но никой не се обади. Тогава счупихме прозореца. А той, горкият, се отопляваше с печка на два реотана. Представям си, когато се е прибрал как е легнал в изстудената стая.

На следващия ден го намерихме и си признахме греха. Купихме стъкло. Намерихме майстор и прозорецът беше остъклен. Извинихме се и го почерпихме.

Христо Банковски беше забележителна личност, светла и слънчева душа. Аз не видях в очите му омраза. Сякаш беше изтъкан от доброта. Поезията беше смисъл на живота му. Тя беше и неговата голяма любов. В едно от стихотворенията си пише:

В моите стихове си по-добра и по-красива,
отколкото в самия живот.
В него все нещо идва и нещо си отива,
а в поезията мигът става вечност
и спира своя ход.
Остра кръв блика в поезията - остра и прекрасна,
веят най-прекрасните ветрове на света.
Те извайват твоите черти по-изящни и по-ясни,
и ги даряват с особена,
одухотворена от мен красота.

И чувствам как тая красота се излива
от светещата чаша на сърцето върху белия лист:
и защото е истинска, и защото е жива,
тя прави и мене по-хубав, по-чист…

(„В моите стихове…”)

Христо Банковски (роден на 8 август 1939 г. в Габрово) остана поет - романтик до сетните дни на своя живот. Жалко, че си отиде толкова млад - на 39 години. Нелепа бе смъртта му. И загадъчна.

Но и до днес той живее в нас със слънчевата си усмивка, със своята прекрасна поезия, със спомена за една чиста и светла, романтична душа.