Диана Павлова

* * *

От Теб идваме и към Теб отиваме.
И пътят е всичко и нищо.
Всичко – за да Те доближим.
И нищо – защото все не ни стига.

ПАСТИР

Направил сред дивото храм
с дървесна кора за икони,
и седнал самичък на трона,
със борови клони застлан.

Със гега за жезъл в ръката
и ручейче за огледало,
наглежда безмълвно в тревата
две агънца – черно и бяло.

НА ЛОВЕЦА

Научи се, ловецо, от ястреба как да ловуваш,
ела на поляната с накапали диви череши,
наклонена към залеза. Покръжи, полюбувай се.
Погледни я с очите му – зорки и безпогрешни.

Приседни сред високите стръкове трева некосена
и виж как вятърът тихо поклаща дърветата,
чуй водата на горския извор как блика – студена,
навлажнила пътеката тънка долу, в нозете ти.

Постой, нека слънцето бавно зад хълма се спусне
и лумнат на хоризонта жълто-розови клади,
със сока от диви череши разкваси устни,
и стреляй, ловецо, само когато си гладен.

* * *

До съвършенство битието е уравновесено
между затишието и метежните стихии,
и между ден и нощ хармония е въдворена,
и в нея – най-нехармоничните от всичко – ние.

* * *

Мълчанието ще ме вкамени,
а всеки вик е плясък по водата –
измислени и немощни вълни
и думи, отлетели като вятър.

И аз не викам, а мълча така,
че всичко покрай мен се нажежава,
и само със едната си ръка
и камъка на магма претопявам.