Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

На акад. Иван Радев

Велчовата завера* е един неуспешен опит за организиране на въстание в Търново през 1835 година срещу турското робство. Това е първият възрожденски опит за освобождение. Защото другото Търновско въстание от 1595 г. на Тодор Балина и Александър Джорджевич не е възрожденско дело, а средновековен стремеж за възстановяване на поробената българска държава.

След него следват още няколко неуспешни опита в Пиротския и Видинския край, докато се стигне до кървавото Априлско въстание от 1876 г. в Тракия и Мизия, което доказва на дело, че българите вече са узрели за своята свобода. И което легитимира България пред Европа и пред света.

Идеята за Велчовата завера принадлежи на богатия търновски търговец Велчо Атанасов Джамджията, наричан още Велчо, или само чорбаджи Велчо. Неговите най-близки сподвижници и съучастници в бунтовния комитет са били: х. Юрдан Брадата от Елена, Димитър (Митю) Софиянлията, Колю Гайтанджията от Търново, Иванаки Врачанеца и отец х. Сергий - игумен на Копиловския манастир. А за военен ръководител на Заверата е привлечен капитан Георги Мамарчев от Котел.

Преди да стигне до идеята за Заверата Велчо Джамджията (наричат го така, защото е търгувал със стъкла за прозорци) е минал през няколко народополезни дейности. Първата от тях е, че след завръщането си от Будапеща в Търново, той започнал да внася от Русия черковно-славянски книги за черквите и манастирите от Търновския регион. Това силно подразнило гръцкия клир, който държал книгите да бъдат на гръцки, а не на славянски език.

В същия дух е и училището, което той открил в 1822 година в Търново, в една съседна на неговата къща. В това училище се учели неговите, на роднините и на съседите деца. Обучението ставало на български език, а не на гръцки, както в другите търновски училища. Това направо вбесило владиката Иларион Критски, който търсел начин да закрие това училище. Успял да го постигне чак след арестуването и обесването на чорбаджи Велчо.

Заслужава още да се отбележи, че през 1833 година, когато в Търново се появила холерна епидемия, Велчо Джамджията отделил една стая в голямата си къща, която превърнал в нещо като болница, където, макар и по най-примитивен начин, се лекували заразените. Тази епидемия отнесла в гроба много търновци, в това число и втората му съпруга - Зафира.

Чорбаджи Велчо бил възрожденски тип българин - смел, работлив и много предприемчив. Още след завръщането си от Будапеща, той започва да внася от Австрия дефицитните стъкла за прозорци. И скоро завладял пазара не само в Търново, а така също и в околните села и градове.

Но той не се ограничил само с този вид търговия. Започнал да внася и други стоки, които плъзнали по пазарите на империята. Освен това откупувал разни държавни даждия и берии и извършвал доставки на държавата. Това било оценено от турската администрация и султан Махмуд ІІ издал султански берат на Велчо Атанасов, с който той получил известни привилегии и почести и станал бератлия чорбаджия.
Велчо Атанасов е роден през 1778 г. в Търново.

На 19-годишна възраст напуснал родния си град и избягал в Букурещ, защото набил едно търновско турче. На следващата година се преместил в град Брашов, който по това време бил в чертите на Австрийската империя. И там започнал търговската си дейност, която му потръгнала. След това се прехвърлил в Будапеща, където продължил търговията. А след осем години, когато инцидентът с турчето бил вече забравен, той се завърнал в родния си град, където се оженил за една красива търновка, която му родила две дъщери.

Но скоро тя починала и той бил принуден да се ожени втори път. Втората му съпруга му родила пет деца, но през холерната епидемия и тя починала. След това той сключил трети брак, от който не успял да завъди челяд, защото бил арестуван и обесен. Тъй че, в личния живот, за разлика от търговията, съвсем не му вървяло. Макар че бил богат човек, с име и уважение в Търново и търновско, той не бил щастлив човек. Дори се смята, че Заверата е плод на неговата личностна неудовлетвореност.

Велчо Завераджията е умен и опитен човек. Той си е давал сметка, че делото, с което се е захванал в 1834 г. е опасно и може да изгори. Но въпреки това е започнал “играта с огъня” по няколко причини. Най-важната от тях е неговото силно патриотично чувство. Още от малък той не е можел да понася необразованите, но нафукани бейчета да се саморазправят с българчетата. Затова натупал яко онова високомерно турче, което веднъж му се озъбило на улицата. И избягал в чужбина, за да избегне отмъщението. Освен това, в 1826 г. султан Махмуд ІІ предприел неочаквано поголовно унищожение на еничарския корпус.

Той събрал еничарите на един стадион в турската столица и ги изтрепал до крак с оръдия, пушки и ятагани. Направил това, защото през тези години еничарите били станали вече неуправляеми. Те сваляли и качвали султаните.

Свалянето, например, на Селим ІІІ от престола в 1808 г., било като обеца на ухото му. Той усещал, че скоро ще дойде и неговия ред, затова избързал и унищожил корпуса. Но това унищожение довело до военното отслабване на империята, което позволило на Русия, чрез армията на Дибич Забалкански в 1828 -29 г. да премине лесно и бързо от Дунава до Одрин.

Всичко това е дало основание на Велчо Джамджията да смята, че империята е в тотален упадък и едно въстание в Северна България може да има успех и да донесе, без чужда помощ, жадуваната свобода. Доста наивна сметка! Но се знае, че хората най-силно и най-лесно вярват в това, което желаят.

А чорбаджи Велчо е желаел свободата на отечеството и е вярвал, че може да я постигне. Писанията, че искал да стане княз на свободна България, подобно на княз Милош Обренович в Сърбия, и на граф Йоан Kаподистрия в Гърция, са пълна измислица. Велчо Заверджията, подобно на Васил Левски, се е борил за освобождението на Отечеството, а не за лични користни цели.

Планът на българското въстание през 1835 г. е изработен от Велчо Джамджията и неговите най-близки сподвижници. Той се е състоял в следното - да се използват търновските дюлгери, които през тези години са възстановявали Варненската крепост, разрушена от войските на Дибич Забалкански. Предприемач на това възстановяване на крепостта е бил самият той - Велчо Атанасов.

И е смятал, чрез тези дюлгери, около 2000 души, изцяло под негова власт, да нападне варненските казарми и полицейски участъци и да заграби тяхното оръжие. След това тази въоръжена армия да тръгне от Варна за Търново, като по пътя си унищожава всяка турска съпротива. А когато стигне до старопрестолния град, да се слее с местните бунтовници и да обяви всеобщо въстание, което ще свали местната турска власт и ще установи българското управление. Доста наивен и дори фантастичен замисъл.

Понеже Велчо Джамджията и неговите сподвижници не били военни специалисти, решили да привлекат за командир на въстаническата армия капитан Георги Мамарчев , който през това време бил управител на гр. Силистра, задържан от русите след изтеглянето на Дибич Забалкански зад Дунава. (Задържането на този град от русите е било временно, докато Турция изплати контрибуциите, предвидени в Одринския мирен договор от 1829 г.)

Капитан Мамарчев идвал няколко пъти в Търново и с негова помощ били уточнени подробностите на въстаническата стратегия и тактика. Последната му среща със заверджиите станала в Къпиновския манастир, където решили въстанието да започне на великден - 27 април 1835 г. Но през нощта те били арестувани от турската полиция, съдени в Търново по бързата процедура и обесени на Разпети петък на разни места в града, за назидание на местното население.

Само капитан Георги Мамарчев, като руски поданик, отървал кожата. Той бил изпратен във Видин (по това време Видин бил вилаетски център) начело с Хюсеин паша. Валията не посмял да го санкционира, защото Русия била победителка в Одрин, затова на бърза ръка го експедирал за турската столица.

А там султан Махмуд ІІ, който след унищожението на еничарите очаквал бунтове и метежи срещу централната власт, поискал да се срещне с него, за да разбере настроенията в българската провинция на империята. (По същите съображения той предприема след две години и дълго пътуване в Българско, като посетил Варна, Русе, Търново и др. градове).

Когато довели капитан Мамарчев при него, той го попитал защо е искал да вдигне бунт срещу неговата власт. “Заради неравноправието между турци и българи!” - дръзко му отговорил Мамарчев.

Тогава султанът му казал, че иска да преобрази своята държава като въведе равноправност между различните народности. И изпълнил своето намерение като в края на живота си обявил Гюлханийският хатишериф от 1839 г., според който се гарантира живота, честта и имота на поробеното население. Разбира се, този акт останал само едно добро пожелание, защото старата практика на репресии, клане и бесене продължила със същата сила. И то чак до освободителната Руско-турска война от 1877-78 г.

След тази среща със султана Георги Мамарчев бил заточен в Коня, където му се родили няколко деца, а след това прехвърлен на остров Самос, където губернатор бил неговият съгражданин Стефан Богориди, или Стефанаки бей. Капитан Мамарчев починал на острова в 1846 г. като политически изгнаник.

Георги Стойков Мамарчев, наричан още Георги Буюклия, е роден в Котел през 1786 г. Произхожда от големия и много известен род на Мамарците. Негов племенник по майчина линия е великия Георги Стойков Раковски, а от по-късно време - социалистът д-р Кръстю Раковски.

Георги Мамарчев постъпва като като волентир (доброволец) в руската армия. И взема участие в Руско-турската война от 1806 - 1812 г., когато получава капитански чин. След това служи в руската армия, вече като руски поданик. А през следващата Руско-турска война от 1828-29 г. той станал командир на българските доброволци от Сливенски окръг, около 1000 души, които подпомогнали настъплението на армията на Дибич Забалкански. Особено са се отличили при превземането на Силистра през коледните пости на 1828 г.

Българските доброволци, и особено техния командир, са се надявали, че най-после свободата ще изгрее и над поробената им Родина. Но за съжаление това не станало. Одринският мирен договор от 1829 г. обявил независимостта на Гърция, Сърби и Румъния, но не и на България.

Дори и в тайната конвенция към този договор съществувала уговорката, че статуквото в България няма да се променя. Това възмутило доброволците и техния командир, които смятали, че краят на игото е настъпил. Капитан Мамарчев остро протестирал пред ген. Дибич, който, за да не му позволи да разбунтува българите, го арестувал в с. Градец, отвел го със себе си в Румъния и го предал на руския посланик там - ген. Кисельов.

А посланикът му обяснил на дипломатически език, че освобождението на България сега не е на дневен ред. Вероятно в бъдеще и то ще стане. Но засега е важно постижението, че Русия придобила правото да покровителства християнските народи в империята. И за да усмири този заклет български патриот, го назначил управител на гр. Силистра, задържан от Русия до изплащане на контрибуциите от войната.

Капитан Георги Мамарчев се подчинил на руското решение, но не се примирил с него, защото знаел, че всяко отлагане на освобождението, означава провал на нейната политика на Балканите. Затова започнал да търси и да обмисля друг начин за освобождение, без нейна намеса. И когато търновските завераджии му предложили да оглави едно самостоятелно българско въстание, той се съгласил с удоволствие и се заел с патриотична страст.

Но…тук неочаквано дошло предателството на х. Юрдан Кисьов от Елена, което окачило на въжето съзаклятниците Велчо Атанасов Джамджията, Митю Софиянлията, Колю Гайтанджията, Иванаки Врачанеца, х. Юрдан Брадата - кръстник на предателя и отец х. Сергий - игумен на Копиловския манастир.

Така предателят провали свещеното дело. А защо младият х. Юрдан извършил това гнусно предателство, никой не можел да отговори. Така, както никой още не е отговорил защо тетевенският даскал Иван е предал Левски, дядо Въльо Мечката - Бенковски, Ненко Балдьовеца - решенията на Оборище и Павел Петков от Горна Оряховица - подготовката на въстанието в Първи революционен окръг.

Дали от страх, от корист или от нещо друго те са станали национални предатели - историята мълчи!

———————

*Завера - заговор, съзаклятие