Владо Любенов

Новата книга на Янчо Михайлов се казва „Дни без море” и съдържа 30 нови стихотворения. Стиховете му са кратки. Малки по пространство. От три до дванадесет реда най-много. Като ги чета, изпитвам едно леко убождане.
Да отбележим - авторът е роден и израсъл край морето. То присъства в цялото му творчество. На пръв поглед морето е нещо еднообразно и голямо. Безкрайно. Не всеки може да прозре какво се таи в него. Но в един разговор Янчо Михайлов ми каза: „Пред него се чувствам толкова малък. Когато съм до морето с компания, сядам с гръб към него. Не мога да издържа как ме гледа.”
Той непрекъснато сравнява себе си с морето и пренася върху него своето усещане за живота си:

„…море,
оголено като дърво през зимата,
оголено
от кораби, от бури, от вълнения.”
(„Потъваща реалност”)

Речникът на поета е пестелив, когато говори за външния свят - голи клони на дърветата, прегърбени сенки, разпадащи се предмети, бит, незаслужаващ внимание, една умора от материалния свят. Една досада дори. Една „потъваща реалност”. Но вътре, в душата на стихотворението, е едно огромно пространство. В нея има и любов - като пълноводна река, и красотата на света - както казва поетът в едно предишно стихотворение: „По-тиха от дъждовна капка е нощта”, има и бунт. Всъщност - вътрешния бунт от дребния животец, който сме принудени да живеем повечето, е в основата на всичко. Стихосбирката изобилства с подобни образи - студенината, страхливостта, безличността и какво ли не още, които ни лишават от любов, саможертва, етичност, красота - и все пак като чета тези стихове, аз не се напрягам. Не изпитвам омерзение, униние, безнадеждност, песимизъм. Защо е така?
Стиховете на Янчо Михайлов са като едно божествено огледало, в което поетът оглежда примирено себе си и живота си такъв, какъвто не трябва да бъде, а то ни го връща с други черти - такива, каквито искаме да бъдем. Или казано още по-синтезирано: оглежда се човекът, вижда се поетът. Поетът обича и иска да бъде обичан, поетът остава в живота етичен и честен, поетът мечтае и не предава мечтите си:

„Утро, нахлуло в прозореца,
преливаща пълноводна река
(един от бреговете ти само
исках да бъда, да ме докосва
водата ти и отминава)”
(„Пресъхваща река”)

Поетът чува и вижда сенките на божественото в този живот. Нека да вземем метафората в стихотворението „Гробище”: „В пренаселения свят на мъртвите поне е тихо.” Тишината е нещо голямо, тя е условие за творчество. Излишни звуци, като тракане на мръсни чинии, безсмислени разговори, ръце, дърпащи разкъсаната черга към себе си, суета над суетите… („Домашен уют”)
Затова аз си почивам в огромното невидимо пространство на тези кратки метафорични стихове. Тази поезия е изключително сгъстена, но същевременно ясна и с голям подтекст. Как се постига това? Бих казал, това е вроден талант. Само че съчетан с пределна откровеност и отговорност към думите.
За предишната му книга „Трохите от пейзажа”, поетесата Роза Боянова казва: „И никъде човек. В тази книга не присъстват Бог, нито жена. Няма страст, дори любов в тази територия на поезията”.
Това не важи за „Дни без море”. В нея има и страст, и бунт, любов и жени, има и Бог. Защото истинската поезия не може без това. Само средният цикъл, „Въпроси”, звучи по-афористично, като сентенции. Както се казва там: „Думите дупки не правят, но не и ако паднат на място.”
В другите стихотворения обаче авторът е допуснал света до себе си. Всъщност този свят е и той. Той е и обект и субект едновременно.
В отношението си към обикновения човек, поетът е критичен до сарказъм, дори на места жесток. И то особено към себе си. Или както сам „фъфли поетът”, той е „дърво без никакви илюзии за плод”. Той е всичко онова, което е тръгнало „към залеза”.
Ако не познавахме живота на поета, бихме ли го видели такъв, незначителен, дребен, прегърбен, с рядка косица, както се е обрисувал в първото стихотворение? Едва ли. Защото той е нарисувал нещо много по-характерно и голямо - талантливият поет най-точно пресъздава портрета и духа на времето си. А то е казано ясно още със заглавието на стихосбирката - „Дни без море”.
Помня един стих на Янчо отпреди тридесет години: Той е от стихотворението „Щрих за групов автопортрет”:

„Говорим за смъртта, а не понасяме мълчанието.
Позираме пред себе си, пред другите
и позата ни неусетно се превръща във позиция.”

Четейки стиховете на поета, не знам защо, но винаги си го представям такъв: висок, слаб, одухотворен, с гъста черна брада, какъвто го помня от студентските години. Истинските стихове имат това свойство. Те изграждат в теб митичния образ не на човека, прегърбен с времето, а на Поета, който е различен от другите. Който е над обикновеното, който вижда, който предупреждава, който води…
Защото, както казва поетът в „Дни без море”:

„С приведен гръб е непосилно
да гледаш към звездите”…

17.02.2016 г.

„Дни без море”, стихове, автор Янчо Михайлов, Изд. „Бургаска писателска общност”, 2016 г.