Драгни Драгнев

Има такъв литературен жанр - пейзажна лирика. Това е лирическа песен или ода, изградена върху мотив от природата. Чрез лиричната картина се разкриват чувства, породени от съзерцанието на природата. Това е, най-общо казано, една непретенциозна дефиниция, която има допир с изобразителното изкуство и обхваща голяма част от неговия ареал.

В художествената галерия на град Добрич съм. Разглеждам изложбата на Тодор Балев и съм готов да я сравня с произведенията на пейзажната лирика. Изображенията на 80-годишния художник са едновременно статични и динамични, но събрани в един поглед, сияят пълни с живот, с хармония и красота. В неговите пейзажи, портрети и натюрморти го съпровожда и напътва с очи, шепне и говори Поетът.

Чувам го, виждам го, дори му пригласям като зрител. От омаята на поета струи сърдечност, искреност и нежна топлота. Нещо повече - той се издава, че е добруджанец, дори упорито набляга, взрян в панорамата на равнината, в нейните извивки, в цветовете и гласовете й. Художникът и поетът вървят под ръка, заедно споделят чувствата и преживяванията си върху платното, като братя, като близнаци, влюбени в пъстрилото и величието на родния край.

Тодор Балев се взира в дъгата на добруджанския черноморски бряг ту отвисоко, ту отблизо, а поетът живее в сърцето и душата му. За художника крайбрежието на Балчик или Каварна, да кажем, не е сблъсък между водата и сушата. То е опияняващо спокойствие, невидимо сливане на човека с природата, прикрито сближение и общуване.

Никъде в тези пейзажи на Балев няма следа от конфликти и разрушителни, болезнени схватки - има примирение, обич, красота, величие, благост, простота и вечност. Един щрих, една багра или мазка тук и там носят много повече топлина, отколкото я има спотаена в реалния живот. Излиза, че изобразителното изкуство е също тъй възвишена духовност с неукротима художествена сила, която тласка човека към добродетелност и нравственост.

Или да извърнем поглед към натюрмортите на Тодор Балев. При тях има игра на цветовете, разпръснати с неукротима страст хиляди капчици багри и краски, напоени в прегръдките си с топлина и светлина.

Тези натюрморти искрят от хубост и радост, пълни с живост и свежест. В тях е събрано вълшебството на природата, вълшебството, пребродено от очите на художника, осмислено и одухотворено от майсторството му. Което означава - от сърцето и душата.

В портретите на близки и приятели Тодор Балев отново сродява рисунъка си с лиричната унесеност и топлота на пейзажа. Това са портрети, които носят радостта от живота, очите са пълни с копнежи, с надежди, със зрялост и светлина. Личи, че художникът ги създава с обич, с добри чувства, с неудържима любов към човека, с доброта и вяра. Една фотография стои далеч по-назад от изображението на художника…

Спирам се и при новата изложба на Николай Тодоров в Добричката художествена галерия. Авторът я нарича „Пътуване към тишината”. Изложбата го представя и определя като издирвач и изследовател на границите на пространството и времето.

Според мен, това е изключително труден ход в творческия път на един зрял художник. Така в центъра на картините му се откроява първом неговото мислене, а не майсторът на четката и багрите. Една вглъбеност, едно проникване в пластовете на нравствеността, в утаената мъдрост, в светлината и необятността на душата.

Всичко в тези чудновати картини е събрано в знаци и символи, които оживяват, ако ги разпознаеш, ако носиш чувствителност да ги разбереш и да намериш смисъла и значението им.

Изложбата е преди всичко поглед в миналото. И се нарича „Пътуване към тишината”, защото тишината е в дълбочината, в кладенеца на времето. Художникът възкресява минало време, по-скоро, съсредоточава вниманието ни върху символиката на миналото.

А символиката в картините на Николай Тодоров не е взета наготово от събития и факти в човешката история. Той я носи в мисленето си. Тя е изблик, продукт на неговото мислене, на неговата богата душевност, на неговия аналитичен и красив ум. При тези тълкования и обстоятелства Н. Тодоров не се вмята само като български художник.

Той изследва границите на пространството и времето в световен мащаб, във вечността, в славата и безсмъртието. Той е космополит в представите и идеите си, в мисленето си, макар че не изоставя българските национални традиции и култура или най-малкото не стои далеч от тях.

Всичко това, според мен, означава, че през годините художникът от Добрич опознава историята на света, на човечеството. Или пък проявява широко любопитство, чете много, знае достатъчно, за да извлече мъдрост и да стигне до художествена, визуална сентенция.

По всичко личи, че умее да синтезира чутото, видяното, наученото и преживяното, да го наслагва и подрежда в светоусещането си, да го превърне в символика. Няма да се учудя, ако Николай Тодоров се занимава сериозно и съзидателно с посланията на древните философи, дори с хералдика и метафизика.

Той е поет в своето изкуство, общува с метафората и алегорията като изразни средства… И все пак това е живопис в нейната класическа проекция. Каквито и техники да е използвал художникът, каквото и да напластява върху платното, той рисува картини.

Надявам се просветеният зрител да оцени усилията му, стремежа му към нови хоризонти в изобразителното изкуство.