Лъчезар Георгиев

Откъс

Майор Стоев беше сериозно болен и се наложи капитан Спасов да изпълнява длъжността командир на батальона - запасняци. На негово подчинение беше и медицинската болница за леко ранени. В края на седмицата запасняците бяха освободени, занятието се разигра по всички правила, задържаха само лумпенизираните от медицинското обслужване.
Капитанът се беше погрижил селското училище да е добре оборудвано с легла и всичко необходимо по домакинската част. За останалото, свързано с обучението на санитарите, медицинските сестри и по-младите лекари, на които предстоеше да се присъдят младши офицерски звания, беше поверил работите на капитан Минева. Тя беше лекарка в районната болница и имаше сигурно заради някакви заслуги доста висок за годините си запасен чин.
След занятията на полето и в двора на училището запасняците се скупчваха обикновено вечер на стъпалата пред главния вход около Борян. Песните му бяха все стари, почти никоя не бяха чували. В тях се говореше за вярност и раздяла, сърцати мъже се обричаха на безброй опасности заради безумната си, безнадеждна любов, биеха се с турци, изкачваха ледените зъбери на планината. Гласът на Борян не беше кой знае колко хубав, но винаги печелеше публиката.
В тези мигове Любомир Спасов наблюдаваше как лекарката се преобразява. Отначало му изглеждаше забавно, като виждаше неясната и едва доловима тъга да пропълзява по нежното й лице , сякаш отгоре му падаше сянка. Очите й ставаха още по-дълбоки. Сякаш тя беше на стотици километри оттук и мислеше за нещо красиво, отдавна забравено и изведнъж възкръснало. Дали беше омъжена или мома, Спасов не се беше интересувал. Между останалите мобилизирани лекари се ползваше с неоспорим авторитет на специалист. Какво крият очите й, какво й тежи? - питаха се всички, без да намерят отговор. Само Конашев ставаше по-раздразнителен и накрая прекъсваше песента на Борян:
- Хайде, редник, стига циркове за днес!
Вечерта, преди да бъде евакуирана болницата, с разрешение на капитан Спасов беше организирана забава в столовата на училището. Музиката от касетофона беше приятна, ставаше за танцуване и дори по-възрастните лекари се бяха престрашили да дойдат. Все пак в началото някой трябваше да открие. Конашев и тоя път авторитетно се намеси:
- Редник, отиваш и поканваш на танц капитан Минева, ясно ли е!
- Съвсем не зная да играя - запъна се Борян, докато отдаваше чест на сержанта. - То по село само работа, къде ти време за такова нещо.
- Сега ще се научиш. И да я попритиснеш яката! - изкикоти се Конашев и заби премрежен поглед в капитан Минева.
Борян въздъхна и бавно се запъти към лекарката. Непохватно отдаде чест и рече нещо, което останалите не чуха. Въпреки това групата на Конашев високо се изсмя. Бояджията и сержантът се превиваха, пляскаха с ръце и тропаха с чепици, дори Любомир се усмихна на едрата тромава фигура, приведена като мечка над дребничката лекарка.
Противно на очакванията капитан Минева поведе Борян към малкия дансинг. Имаше нещо трогателно в тази несръчна двойка, която непрекъснато бъркаше стъпките и се мъчеше да влезе в ритъма на музиката. Тя помагаше на партньора си в движенията и му говореше нещо на ухото. Зачервен, Борян я наблюдаваше с широко отворени очи. Какво си казаха, никой не разбра. Може би тя му обясняваше с прости думи цената на достойнството, даваше му някакъв съвет или просто му благодареше за песните, които бяха разровили полузабравен спомен в гърдите й?
Окуражени, запасняците поканиха колежките си. Мелодията още не беше свършила, когато Конашев извика разярен:
- Ей, редник, ти май се увлече, а? Хайде, стига комедии, сядай си на стола, че…
Той извади пакета, налапа цигарата откъм филтъра и изскочи навън, като ръмжеше. „Пале с пале! Клоун!” Борян се спря, сякаш ударен в гърба. Отпусна ръце. Капитан Минева поклати глава, сви малките си юмручета и се втурна към спалното помещение на лекарките.
На разсъмване капитан Спасов обяви тревогата. Запасняците се обличаха припряно и той се подсмихваше в себе си на несръчността и позабравените им навици. Когато екипажите бяха натоварени на колите, той посочи маршрута на шофьорите и командирите на отделения. Трябваше да се мине по коларски и дърварски пътища през чукарите и болницата да се пренесе в тила на настъпващата дивизия. Разбира се, учението беше съвсем условно, нямаше никаква дивизия, но капитанът реши да изпита готовността на запасняците за реагиране при походни условия.
Само за няколко минути напуснаха училището. Капитанът изглеждаше доволен. На камионите беше натоварена медицинската литература и част от персонала. Някои от екипите за бързо реагиране използваха маневрените джипове.
В първата джипка се качи капитан Спасов. На задната седалка се настаниха Бояджията с радиостанцията и Борян. Шофьор беше Конашев. Във втория джип пътуваше капитан Минева с една медицинска сестра и двама санитари.
Пътят отначало се виеше по полегати хълмове, после хребетите стана стръмни. Чукарите стърчаха настръхнали с приведените над пътя скали. Сънливият ромон на реката достигаше до колата като далечно ехо, напоено с тревожно очакване.
Шосето беше застлано с натрошена настилка, отъпкана от камионите, които отиваха да товарят дървен материал чак до самите върхове. За късмет не срещнаха нито един подранил автомобил, иначе не биха се разминали. След час джиповете започнаха да загряват, стръмното ги караше да изкачват с приглушен вой гористите чукари.
През цялото пътуване опитваха да се пошегуват с Борян. Той не им обръщаше внимание и упорито се взираше в стъклото на задната джипка. Изглеждаше неспокоен, сякаш го вълнуваше някаква неясна мисъл, почти забравил за присъствието на спътниците си. Капитан Спасов отдаде вълнението му на срещата с местата, които момъкът познаваше като петте пръста на ръката си и където беше скитал още от дете.
Най-после джипките изкачиха билото. В ниското камионите едва пъплеха и отдалече приличаха на майски бръмбари.
- По-нататък ще е лесно - обърна се Конашев към капитана.
Подаде газ и джипката се плъзна по полегатия склон. Пътят изглеждаше равен като длан, само отдясно зееше пропастта.
- Завоите са опасни, изневиделица хлътваш в копките - изведнъж трепна Борян. - Знам ги тия места, колко пъти сме рязали дърва насам.
- Все някак ще се оправим и без твоята помощ, умнико! - раздразнено го пресече Конашев. - Шофьорлъкът не е като да се киприш пред госпожиците. Я сега изкарай нещо на гладен стомах!
- Не ми се пее - отвърна Борян и продължи да гледа към втората джипка.
- Все пак понамали - рече примирително Любомир Спасов и обърна глава към пропастта. - Да, стръмничко…
Конашев за момент отне газта - влизаше в първия завой, сетне от средата му рязко подаде газ и колата стабилно пое, сякаш не беше усетила почти деветдесетградусовия ъгъл. Спор няма, Конашев беше бог на волана. Зиме в подбалканския комплекс караше газка, пролетно време се прехвърляше на този стар джип, с който го мобилизираха, и разкарваше главния директор, а лете сядаше зад комбайна за някой лев повече.
Пътят отново се изпъна като струна и стана полегат. Завоите се заредиха един след друг. На неравните места джипът се подхвърляше. Обзет от лудешко опиянение, стиснал надменно зъби, Конашев въртеше волана, избягваше дупките, без да натисне спирачка, дори освободи от скорост и джипът се понесе още по-бързо по тясното шосе. Слънцето се таеше в подножието на върха и дефилето тънеше в сянка. От двете страни профучаваха влажни и мокри буки. Излезе и мъгла. Вторият джип не се виждаше.
- Намали! - заповяда капитан Спасов и в същия миг залитна. Машината с ръмжене преодоля дупката и скоростта намаля. Разтресени от удара, Любомир, Бояджията и Борян едва не излетяха през брезента.
- Дявол да го вземе, нещо се скъса! - изкрещя Конашев.
- Къде караш, сержанте, ще ни избиеш! - извика ядосано капитан Спасов. Оправи посоката, дяволите да те вземат?
- Не мога - продължи да върти волана Конашев и челото му се ороси. - Май кормилната щанга се скъса, знаех си аз.
- Спирачка - кресна капитанът.
- Не бяха обезвъздушени, изпуснаха съвсем! - прошепна Конашев, но всички го чуха.
Джипката отново попадна на неравно място. Конашев успя да включи на скорост, но и това не помогна. Неочаквано и за тримата Борян измъкна изпод краката им лоста за антенната мачта и скочи през каросерията. Беше използвал временното намаляване на скоростта. Той падна по очи, но веднага стана и хукна успоредно с колата.
- Бягай, ще те смаже! - извика капитан Спасов.
Борян не отвърна, избърза напред и мушна лоста под предния десен калник. За миг джипката уби скоростта си, корпусът огъна нищожната преграда и се насочи към пропастта. Следваше завой, вече не смееха да се хвърлят и от каросерията.
- Ето го и краят!- обезумяло промълви Бояджията. Сигурно виждаше своите небоядисани коли, които отминаваха работилницата, и пустата тъжна вила в подножията на чукарите.
Краят, значи - мислеше си капитан Спасов. - Толкова рано, така изведнъж, нелепо, ненавреме, когато си се запътил за някъде, когато си се опитал да прозреш в нещо красиво, в нещо голямо и истинско, когато усещаш сили да понесеш света на раменете си…
Скачайте, какво чакате! - изкрещя отвън Борян и Любомир сепнато извърна глава. - По-бързо!
- Хайде, друг избор нямаме! - заповяда капитан Спасов, моментната слабост беше изчезнала, обзе го непреодолимо желание по-скоро да излезе от този железен ковчег, после се сети и кресна: - Изхвърлете радиостанцията и скачайте по-надалеч от колата?
Всичко стана за секунди. Докато се мятаха пред каросерията, Борян изтича и опря едро тяло в муцуната на джипката. Един миг човекът и машината се гледаха, Борян - с изпънати от напрежение мускули, джипката - с инерцията и тежестта на хладния си корпус. Борян бавно отстъпваше назад. Бяха на самия край на шосето. После той се свлече встрани. Отклонила се от първоначалната си посока, джипката се преобърна, пречупи няколко млади дръвчета по сипея и се закачи между два габъра на десетина метра под пътя. Борян се претърколи и с последни сили се задържа в коренищата на вековен дъб. Долу стърчаха настръхнали скалите.
После пристигна втората джипка. Любомир беше навехнал крака си при падането. Капитан Минева се наведе първа над него, но той поклати глава и посочи към стръмнината. По заповед на лекарката изтеглиха Борян при широкия дънер на бука. Тя обърна главата му към светлината. Зениците на ранения се свиха, той простена и за миг повдигна глава, беше я разпознал. Усмихна се. Друга беше тази усмивка, сурова и тъжна, нямаше в нея вече нищо от вчерашната детинска невинност.
- Лежи, лежи спокойно, ей сега ще те превържа - говореше капитан Минева и устните й леко потреперваха, докато слагаше обезболяващия серум. Борян я гледа дълго и мълчаливо. После запя тихо и вятърът понесе тъжните думи на песента нависоко към чукарите. В очите му светнаха сълзи. Минева се извърна, закрила с длан лицето си.
Конашев изтърва цигарата, понечи да каже нещо, после въздъхна и тръгна нагоре по ронливия сипей. След него пое и Бояджията. Двамата избягваха да се гледат в очите. Долу остана лекарката с двамата санитари и със света, притихнал като горско цвете в трепетно очакване на слънцето.
Капитан Спасов, забравил за болката в крака, усещаше как над лицето му се спускат дълги кестеняви коси, някакви познати и изящни пръсти го милваха, беше притворил очи, а момичето от картината на Хусепе ди Гибейра „Света Инес”, която бе видял в Дрезденската галерия, още по-живо и релефно, на фона на необикновеното утро, шепнеше някакви думи, чийто смисъл Любомир не разбираше, но всичко това му беше толкова близко и скъпо, толкова нежност почувства в тях, че отпусна глава върху скута си и се остави на крилатата песен да го носи нависоко и надалеко към бездънния къс небе.