Иван Буюклийски

ВЕЧЕРЕН ЧАС

Окървавените лъчи
над тихите ливади гаснат,
а вечер тъжна и прекрасна
притваря своите очи.

Под хълмовете в този час
стадата слизат бавно в здрача
и тъжните кавали плачат
със тих и горък майчин глас.

Обичам този миг свещен
на земната печал незрима
и тази скръб неутешима
за мъртвия отминал ден.

ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР

На Димитър Веженов

Във тихата долина гасне
с последни пламъци деня
и сенките полека раснат,
притулят влажната земя.

Но днес земята не заспива -
пробужда се за нов живот:
кипи кръвта й и прелива
в кръвта на всякое дърво.

Един младеж със бодри стъпки
от планината слезе тук,
пред него пролетните пъпки
разтваряха листца без звук.

А може би това бе само
от пролетната топлина,
от вятъра, притихнал рано
в унесената равнина.

Но тоя час бе тъй тържествен,
че тоя пътник с вечерта
като че ли при нас донесе
огньовете на пролетта.

Дори без куче, без другар
от планината тихо слезе
един обикновен овчар.
Зад него слънцето залезе.

А вред във тихата долина
дърветата разпукват пъпки -
дори където не са минали
огромните му тежки стъпки.

ЛЯТНА ПЛАДНЯ

Днес тръпне пламнала земята
и сякаш в тоя зноен час
следи от ясна кръв разлята
навред в полетата личат.

Но скрита радост се прокрадва
във тоя топъл летен ден:
Ще бъде златна жетва! Радвай
се, топла родна шир, със мен!

Над нас спокойно се синеят
притихналите небеса,
една зелена птица пее
дълбоко някъде в леса.

А във сърцето друга птица
тъй също пее от зори,
и гледай: зрялата пшеница
във златни пламъци гори.

Пламтете, ненагледни ниви,
гори, прекрасна родна шир,
и свойте пламъци преливай
в пробудените ни души!

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Ще чуеш пак черковните камбани,
понесли бързо радостната вест,
и хорове невидими и странни
над хижи, равнини и лесове.

Ще чуеш бели гълъби да пърхат
в камбанените ясни гласове
и към звездите някъде от върха
един небесен глас да те зове.

Стани, послушай как звучи земята,
небето как разгръща своя ход
да скрие тайната на времената
и на годините неспирний ход.

Послушай пак черковните камбани -
бял херувим сърцето ти зове
И тъй е тихо, радостно и странно
над хижи, равнини и лесове.

ПРОЛЕТЕН ЧАС

Запя тържествено простора
над неизгледното поле
и пролетният ден разтвори
над мене слънчеви криле.

Из грейналия път минават
и пеят няколко деца,
и сякаш утринта изгрява
и върху техните лица.

Едно от тях към мен размаха
голям и свеж разцъфнал клон,
а другите деца се спряха
под слънчевия небосклон.

Разбирам как ни днес опива
и тях, и мен един възторг
и как във жилите се влива
духът на ведрия простор.

Вървиш, вървиш напред и гледаш:
прекрасна Божия земя
и пиеш, вдъхновен и жаден
от свежестта на пролетта.

И тая свежест ободрява
загриженото ти сърце,
ти виждаш как денят подава
протегнатите си ръце,

как слънчевата шир целува
пробудената ти душа,
как бодри ветрове нахлуват
и горестите ти рушат.

Една едничка радост грее
сега навсякъде край нас,
и чуй, децата още пеят
със своя чист и звучен глас.

А изведнъж над пътя весел
из равнините, из леса
със тях запяват тая песен
и дървеса, и небеса.

ЧАСОВЕ

Спря вятърът за миг, пошепна нещо тихо
и после бавно, мъдро заговори.
На изток златни порти бавно се разкриха -
но кой ще влезе в Слънчовите порти?

Денят е тръгнал и ще ни споходи вредом.
Той е събудил буйните жита,
за да израснат, да нахранят бедните
и гладните в света.

Но слънцето не ще ме свари весел
и не разсъмва, сякаш, във очите ми -
а лошите предчувствия надвесени
за мойта вечер вече питат.

Почакайте, не идвайте тъй бързо,
очите ми отново нека бъдат бистри!
Но времето приижда - хладен бързей -
понесъл часовете като листи.

Аз искам да ви срещна от сънища измамен,
да пия тоя тъмен сок на мрака,
от който се заспива. Мъртъв камък
да бъда и нищо да не чакам.

Нима не съм копнял напразно винаги?
Небето е разтворено и празно,
а между всички часове, които са преминали,
не мога да си спомня един, едничък празник.

ПЕСЕН

Коня яздя, препускам пред вятъра
посред облак от букова шума.
Защо ми е бледен месец да свети?
Защо ми са тия равни друмове?

Искам в тъмните нощи през буря
да кръстосвам полята безкрайни,
край селата, потънали в бурени,
да премина за никой незнаен.

Да се спусна в застоите мътни
и край брястови клони зелени
да послушам унесен по пътя
неспокойните стъпки след мене.

Да прехвърля юздите през клоните
и над стръмните светнали сипеи
със уста да подсвирна на коня
и искри в своя път да разсипя.

Коня яздя, препускам пред вятъра
посред облак от букова шума.
Защо ми е бледен месец да свети?
Защо ми са тия равни друмове?

ВИДЕНИЯ

И всеки ден са празни пак ръцете
и ний се връщаме във свойте тъмни хижи,
където дни мъчителни се нижат
и отминават тихо през полето.

Къде се скитаме по цяла нощ - безумни?
Чий рог ни мами вечер в планините?
Нощта превръща в бездни равнините
и вилите в горите шъпнат тихи думи.

Ще ни останат в призори стъмени
надеждите разбити сред полето
и малката утеха на сърцето,
което е богато със видения.

Но вечер загори ли морав пламък
далече в планините - пламват и очите ни:
ний хвърляме в горите тежък камък
и яхваме конете и политаме.

И спираме сред призрачни полета
край бели кладенци и пиеме умората,
но там мълчим, безсилни да отвориме
заключените порти на небето.

РАЗБУЖДАНЕ

Преминаха през двора светлини,
завесите полека побледняха
и часове, изпълнени с злини,
отново пред очите ми се спряха.

Небето ми изпраща тоя ден -
ще трябва пак смирено да го срещна
и да пошъпна - тих и наскърбен,
че да проклинаш дните си е грешно.

И цял ден да очаквам вечерта
да разплете косите си над хижата,
за да ме скрие в нея от света,
от мъката, от горестта, от грижата.

А вън на двора мъртво се люлеят
развързаните люлки на съня
и пак забива като нож денят
светъл лъч дълбоко в стаята.

Кому да се оплача? Да тъжа -
годините не стигат, а нощите
се губят в сладката лъжа
на сънищата и молитвите.

И трябва като всеки Божи ден -
че дните все тъй същи са и стари -
да скрия своя поглед просълзен
и дълго с грижите да разговарям.

САНТИМЕНТАЛНА ПЕСЕН

Пак малкият прозорец свети
като замислена звезда
и сякаш песен недопята
в градините шуми дъжда.

Аз зная, малка Елуиза,
че щом се спусне вечерта,
ти в свойта бяла стая влизаш
със стария роман в ръка.

И свети малкият прозорец
до много късно през нощта,
и ти с печалните герои
на книгите делиш скръбта.

Аз зная, мъничко момиче,
почти така е всеки път -
над твойте книги ти въздищаш,
когато всички други спят.

Тече във стаята ти тоя
живот, от никой неразбран
и никой не написа твоя
самотно изживян роман.

Но аз се спирам всяка вечер
пред стария ви дом за миг
и после дълго във душата
ми златен, златен дъжд ръми…