Недялко Месечков

Почина и Иван Буюклийски. Едно вдъхновено сърце, един нежен поет, който като пролетен вятър прошумя в градината на живота, отмина и остави своите поетични цветя. Няколкото стихосбирки и пръснатите по списания и вестници стихотворения говорят за неговото сърце, изпълнено с обич и любов към живота, към света.

*
Иван Буюклийски е роден във Враца на 24.09.1903 г. Основно и средно образование завършва в родния си град, а висше юридическо и висше финансово в София. Адвокатства, бе съдия и през август 1943 г. почина от коварна болест във Враца.

Житейският път на поета не бе изпълнен с големи събития. Той бе чужд на шума и нарочно го избягваше, затворен в шепота на своите поетични видения.

Той обичаше живота, с онова непринудено чувство на човек, който иска да вкуси от чистите радости на света. Мургав, с живи и искрящи очи, той винаги бе засмян, с лек хумор, който много често се отнасяше дори и към собствените недъзи.

Незлоблив, с усмихнато лице, той разказва някаква случка, заговори за някое хубаво момиче, приказлив, добър събеседник и когато се разделиш с него, искаш пак да го срещнеш.

Иван Буюклийски бе обичан от всеки. Той не мразеше никого и вярвам, никой не го мразеше. Той носеше едно обичливо и нежно сърце.

*
Творческият път на поета датира още отпреди двадесет години. Той пише стихотворения и печати в разни списания и вестници, които сочеха едно истинско поетично дарование. През 1926 г. публикува първата си книга стихотворения - „Лесове”, през 1932 г. - „Дом в планината”, през 1938 г. - „Пламнала земя”.

Характерният белег на неговото творчество е тихата резигнация, миньорната нотка на любовта, която преминава ту в нежна романтика, ту в сподавена скръб по любимата, по миражите на живота. В последната му книга „Пламнала земя” се примесва и нотката на социална романтика:

„Аз искам с песни да разкажа
несгодите на тоз народ,
а не безумните миражи
на собствения си живот.”

Отвърнал поглед от миражите на своя живот, той вярва в едно здраво бъдно време на света:

„И аз се радвам, че светът
към по-прекрасни дни поема
и тихо сливам своя път
със пътя на туй ново време.”

Стихът на Иван Буюклийски е звучен, езикът му е емоционален, образен и чужд на маниерност и шарж.

Всяко негово стихотворение е малка изповед, която говори направо на сърцето, която подкупва и подчинява четеца със своята искреност и топлота.

*
Иван Буюклийски си отиде още млад, преди да смогне да даде всичките богатства на своя поетичен дар. С неговата смърт българската лирика загуби един вдъхновен поет, а неговите приятели - добрия, сърдечен Ваню.

в. „Литературен глас”, г. 16, бр. 601, 15.09.1943 г.