Иван Митев

Студено е и вятърът ми го повтаря непрекъснато - студено е, студено е, и там, откъдето тръгна, е студено, и там, където отиваш, е студено, студено е и по това шосе, из полето нататък. … И в горичката до моста няма да намериш завет, и там ще се вмъкна да ти го пошепна…
Знам - извръщам обледенени устни от него, той спира да ми шушне и тогава чувам странен звук - тан, тан, тан, тан! - като че някой разлюлява стар, изпосталял хлопатар. Стигнал съм гъсталака край сухата рекичка, откъм него идва звукът, спирам, поемам дъх и се ослушвам: ето пак: - тан, тан, тан, тан! Като удар на чукче по врата… Глухо и задъхано удряне… Отбивам се от пътя и влизам между дърветата. Тан, тан, тан, тан! - отправям поглед нататък и го виждам - кълвач! Подпрян на опашката си, върти червената си глава с бляскави неспокойни очета, оглежда и забива клюна си бързо и отсечено… Но къде го забива? Не мога да повярвам - кълвачът отлетя, аз вече съм до мястото, където беше кацнал… толкова уродливо дърво не съм виждал. Това е дъб, най-здравото дърво по тия места, дебел като слонски крак, ширнал клони нагоре… А на височина един човешки бой от него е потекла и се е разляла на всички страни дървесна маса - сякаш огромно слонско ухо виси от дървото… Ухото е покрито с грапава кора, по нея удряше кълвачът и оттам изтръгваше оня звук. А по другите дървета наоколо - ни следа от кривина… мястото е ниско и те са теглили, теглили са нагоре към слънцето… Теглило е и това дърво, но сигур с по-малка сила, защото и слонското ухо е растяло през това време…
- Ехеей! - чувам силен и продран глас откъм пътя - човек ли си там, какво си?
Сред дърветата съзирам оранжева светлоотразителна куртка. Тръгвам към нея. Кантонерът е с лице като кората на дървото. Сухо, грапаво, белязано от крайпътните ветрове. На рамото му се полюлява платнена чанта.
- Здрасти - вдига ръка той, докосва козирката на шапката си - Отдалеко идеш - казва - много си е играл вятърът с косата ти. Ако не бързаш, ела да се сгреем.
- Можем ли го стъкна в тая фурия? - питам.
- Има едно местенце тука - той се провира напред в храсталака, води ме към полегата полянка. Здраво се е сплел клонакът край нея, скърца под напора на вятъра, но не се пуска. Кантонерът измъква от колана си брадвичка, отсича със силен замах няколко зашумени клона и ги скупчва на земята за сядане. Вади от джоба си шепа борови клечки, прави колибка от тях, пъха вестник отдолу. Навеждам се да събера дърва.
- От тия после, като се запали - казва той - Влага има в тях, пили са от земята. Само е одухал кората им. Счупи от дървото.
Обръща гръб, драсва клечка, пъха я отдолу. След миг огънят размахва опашка.
- Ще пуши докато пламъкът намери път - казва кантонерът. Разкопчава чантата си и вади хляб, сланина и нож. Прави няколко крачки навътре в гората, връща се с дрянова пръчка. Сяда на клоните и бавно я остри. Сетне реже сланината на ивици, ивиците - на кубчета. Нанизва ги без да бърза, парче по парче, откъм кожата. Забива шиша в пръстта, нагласява го дълго и търпеливо. Изтрива ножа, прибира го и хвърля няколко тресчици в огъня. Димът от треските е лют, извива се право в очите ми.
- Не мигай - казва кантонерът - и няма да го усетиш.
- Всичко знаеш - продумвам и аз.
- Всичко - отсича той - Двайсет и пет години съм по тоя път. Още от времето, когато го правиха.
Поглежда ме, вдига вежди и бърчи чело. Жълто-зелените му очи светват.
- Виждам го като днеска - голо поле. Мина инженер. Сетне стовариха купища камък. Пристигнаха циганите, пет семейства. Цяло лято чукаха и редяха на кубици. Премериха го, платиха им. Настлаха пътя. Тогава дойде валякът. Сам се дотъркаля. Два дена пътувал. Пуф-паф - та дотука. И почна - напред-назад, напред-назад. Докато камъкът си пусна млякото. Отгоре насипахме дребен чакъл. Поляхме го с дзифт и му хвърлихме пясък.
Той побутва главните на огъня.
- Огледах го ей оттам, от високото. Гол път, мъртъв път.
Кантонерът протяга крака и мачка колената с яката си лапа.
- Посях му орехи. И стана път. С душа.
Млъква и гледа как от сланината се отцеждат бисерни капки около жарта, димят, припламват и изпълват въздуха с аромат. Вейва вятър и току до нас се понасят гласове.
- Не ме стискай така, боли ме - казва жена.
- Затова те стискам - издумва мъж.
Гласовете са толкова силни, че се обръщам. Наоколо няма никого.
- Кой ги знае откъде идат - подхвърля кантонерът - Веднъж слушах как двама змияри се карат за една змия. Единият я бе хванал, забил зъбите й в брича си и ги изкъртил. Пуснал я в пазвата си. Другият си я искаше, защото цял месец се въртял там да я докопа. Казваше, че го познавала и го усещала отдалеч. Зарязал всичките други змии заради нея. Ако ти се свиди, рече накрая, продай ми я. А другият му рече: Айде да влезем да пием по едно при Татата и ще се спазарим. Значи са били пред кръчмата. А аз бях ей там, чоплех канавката. Вятърът изсипа думите им в краката ми. Татата го познавам, един е в тоя край, кръчмар е в едно село зад баира, на петнайсет километра оттука. Няколко дни след това ходих там по работа и го питах. Та това беше лани през лятото, ми казва той, стара работа. И като ме гледа как се зверя, ми вика: Това нищо не е. Да ударим по едно малко, ще почерпя и ще ти разкажа една работа. Нямаше никого в кръчмата, рано беше още, седнахме ние с него, опарихме си гърлата и той: Една година, може да има три лета оттогава, август беше, имах някаква работа в лозята. Правих, каквото правих, към обед отидох в дерето да пия вода. Горещ ден се случи. Разхладих се, умих си очите, осекнах се и седнах да ми се отпусне кръстът под една круша. И не щеш ли - какво да видя - в тревата пред мене се движи мравка. Горска мравка, от най-големите. Наваля през тревите тая мравка, като камила препуска. Ама каква мравка? Синя! Синя като небето, чак свети от синьо, и търчи ли, търчи! Скочих, огледах се - няма мравуняк наоколо! А мравката през това време издраска нагоре по пътеката. Реших да видя къде ще иде, тръгнах след нея. Хукна по пътя надолу. Аз нямах повече работа, едвам успях да мушна мотиката в един трънак - и пак след нея. Сега ще й хвана дирята, викам си. Само да не се мушне в някой къпинак. Но няма. Срещнах тоя-оня по пътя, и каруци минаха, косата ми се изправя да не я настъпи някое магаре. Спират хората, огънче искат, аз им оставям кибрита и пак - след мравката. Кой ме срещна, помисли сигур, че умът ми е изтекъл някъде. Пък аз, колкото вървя, по-интересно ми става. Да съм вървял така километър, километър и нещо. Изпречва се реката отпред. Заек съм гонил, не може да разбере откъде да мине и влиза във водата, а тая мравка - право към моста. Мина по него и търчи ли, търчи. Виждал си голяма червена мравка, знаеш как бяга - като танк е - пред нищо не се спира. Ама тая не е червена, а синя! Сви след моста и по тревата, по тревата - през ливадата, право при едни бостани ме изведе. Пазачът, като ме видял така прегърбен, крача и се спирам, крача и се спирам - отдалече излезе да ме посрещне. Да не си мръднал, вика, в това слънце без кърпа на главата да се печеш из поляната. Показвам му мравката. И той се сепна. Тръгнахме двамата след нея. А тя - право през бостаните, не избира път, и ние - подире й. Пазачът откъсна една диня пътем, все някъде ще спре, рече, и нея да почерпим! И спря, вярно излезе. Заведе ни през гората в едни гробища. Стари, изоставени гробища - само камъни стърчат и трева между тях. Влезе мравката под едно навесче, останало кой знае откога, миряса до един камък - ние още не сме се намъкнали вътре, като трясна една гръмотевица, и дъждът започна! Откъде се появи тоя облак, и двамата не разбрахме - по небето нямаше и петънце. Гледам мравката, кокоря се аз, а пазачът ми вика: Това нищо не е. Преди години - пет-шест може да има, улових едно лисиче. Три бяха, но това най ми хареса. И очите му светят, и опашката - къделя, и косъмът му чист. Постоя при мене у дома, взе да свиква, сложих му нашийник и на синджир го вързах, като куче го държах. Но се случи, дойде ми един приятел на гости. Стар другар, от фронта още. Спасявал ми е живота, и аз на него. Видя лисичето, хареса го, поиска го. Кръв ми прокапа от сърцето, но не можах да му откажа. Дадох му го. Сетне ударих много лисици, ама като това не се найде. И един ден, след три години, опушвам дупка, и в чувала влиза - какво мислиш? Същото лисиче. Същото, и с нашийника. Ама лисиче, не лисица. Дяволът да беше ми се показал, нямаше да се дивя така. Отвързвам нашийника - същия. Има цифра отдолу. Като му го слагах някога, му написах номерче - кое е поред за годината. И тая седмичка си стои. Вземам лисичето вкъщи и се обаждам на моя акран. Не може да бъде, казва, лисичето умря и аз го зарових заедно с нашийника. Иди провери, казвам, дали е там. Но той не щя. Не отиде да види дали си стои лисичето в земята. Сетне не го дадох никому вече, отвързах му нашийника и преди да го пусна, го показах на един овчар, той все върти овцете си в оная гора. Показах му го да го познава и ако го види, да ми обажда. Разказах му цялата история, а той вика: Това нищо не е. Сънувам, казва, една вечер моя татко, има-няма пет години след като си замина. Сънувам го ей така - аз малък, играя си на миндерчето, а той влиза през вратата, озърта се да види има ли някой в стаята и ми казва: Аз съм тръгнал на дълъг път и трябва да стигна на ранина, затова нямам много време. И ми издумва следното: Преди десет години майка ти беше скрила три пендара в една торбичка с парцали. Но на никого не казала и баба ти, като не знаела, дала торбичката на едни цигани, дето минавали оттука. Тия цигани по-рано са живели в селото, питай хората, ще ти кажат къде са отишли, намери ги и потърси торбичката. И тъкмо да ми каже още нещо, някой тропна навън, той излезе и изчезна. Събуждам се аз и си помня много добре съня. Сещам се, че имаше такива цигани в селото, ама оттам нататък - какво? Все пак питам къде са отишли тия цигани и научавам, че са се преселили в едно близко село. Случи се, че имах работа там и пак питам за тях. Отишли в друго, много далечно село, към Айтос. Къде да ги търся? И колкото повече време минава, тоя сън мира не ми дава. Казах и на мама. Питах я, пък тя като зина - ама как си научил? Да не ти е казала старата? Нейната майка наближаваше вече сто и още си беше с ума, ама къде да ми каже? Сънувах го, не те лъжа. Не може да бъде, казва. Аз пък един ден се вдигам и отивам в това айтоско село. Намирам къщата, каква къща - от картон и тенекия с осем циганета вътре, и питам. Старата циганка не била жива вече, ама дъщерята се сети за тая торбичка. Сещам се, казва, нали в това село се родих, оттогава не сме ходили там. Имаше в мамините дисаги такава торбичка и ние тия парцали ги сипахме в една възглавничка - червена с жълти цветчета, но къде я продадохме после, не знам. Връщам се аз вкъщи и - това е. Минават още две-три години, старата умира и като отваряме сандъка, гледаме - същата такава възглавничка. Дай да я разпорим, викам на мама, а тя - не! - грехота е, толкова време я е пазила, да я сложим в гроба. Тая възглавничка била купена от събора Света Троица в не знам кой си манастир преди трийсет години! Ама аз вземам ножа и я разпарям! И вътре - какво мислиш? - трите пендара…. И докато го слушах тоя пазач - казва Татата, за малко отделих очи от мравката - и като погледнах - няма я! Къде не я търсихме после тая мравка - няма и няма! Пет километра вървях подир нея и накрая я изпуснах! Виждаш ли? И досега си я търся… Някой път излизам нарочно за това…
Вейва пак вятър и донася звън на наковалня.
- Кове някой някъде - подхвърлям.
- Кълвачът кове - казва кантонерът - Ей там, на кривото дърво.
Поглеждам го право в котешките очи.
- Нищо чудно няма - продължава той - Чопли дупчици и удря по тенекията.
Усеща, че не го разбирам, разкършва рамене, гърдите му изпукват. Поглежда към дървото, после мене:
- Някога на това дъбче имаше табела. Какво пишеше на нея, вече не помня. Зачукана беше с две пирончета. Ама дървото не я ще, опитва се да я хвърли. И като не можа, прибра я в себе си. Ама виж на какво заприлича.
Спира дотук и пак разбутва огъня.
- Толкова години си го гледал? И не намери време да замахнеш с брадвата?
Завърта глава полека и разперва протегнатите си ръце. Миг преди да ги събере, виждам, че е обгърнал огъня, гората, пътя и света пред нас.
И се сещам.
Но няма как да му го кажа. Сланината е добила златист цвят, крайно време е да се извади.
Побутвам го и кимам към нея.

1986 г.