Иван Митев

Убеден съм - първите седем години в живота на човека са тема, благодатна за описване.
През този период детето не носи отговорност за постъпките си и слушателят би могъл да бъде заинтригуван с какви ли не пикантни историйки - особено ако става дума за детство, преминало сред гувернантки, лели и конюшни! Но в нашата кръстопътна земя са останали само руини от сгради, достойни за декор на такова порастване; описанията най-често рисуват селска къща с огнище; още - бъчвички с вино, тенекии с рачел и петмез, газена лампа с оранжев пламък и най-малко шест ближещи се котки. Естествено - дядо и баба, и сезони - пътуващи като хората един след друг. Пролетес дворът е пълен с лайкучка, дори коминът на къщата е закичен с нея. През лятото навсякъде кудкудякат квачки с пиленца. Есента е затрупана с дъхави жълти дюлички. Зиме снегът е толкова голям, че като се приплъзне, отнася калъпа на къщата и плевнята у съседите, а на негово място докарва друг - с пепел и лилави петна по него. Над всичко това - неизменният мирис на хляб, лаят на кучета, както и постоянното квакане на жаби от близкото дере през летните вечери.
Казаното дотук би могло да се отнася за същия период от моето детство. Би могло, но истината е, че аз самият не помня нищо подобно.
Въпреки че всичко това сигурно го е имало.
От тези седем години си спомням три неща.
Баба ме завива с чула много бързо и силно, направо ме опакова, после ме грабва и хуква с мен към гората.
Тук може да се опише как треперим от студ, свити в дълбок войнишки окоп, върху нас се отцеждат студени дъждовни капки, тя топли с дъха си лицето ми, а от съвсем наблизо заедно с воя на вятъра пристига и пронизващ вълчи вой.
Но това, дори и да е било тъй, не го помня.
Един висок, слаб, тъмен човек отваря разхлопаната порта, една мрачна сянка влиза в двора и зиме, и лете, и в прах, сняг и кал, скупчва се до стената на къщата и остава там. Кога излиза - не съм забелязвал.
Може да се каже, че е скитник, който обикаля околните села и се прислонява в нашия двор, изпросва шепа тютюн и докато свива цигара, разказва истории, които ме карат да натискам шапката си, защото косата ми я повдига. Или вади нож със засъхнала кръв по него и си реже от паднала наблизо дюля.
Нищо такова не съм чувал.
И един сън: жълт път от глинеста пръст, който върви край хребет и река; нататък се губи в гората. Майка ми - слаба, с дълго палто, сред група хора. Всички стоят на тоя път, обърнати насам, вгледани насам и чакат - нещо или някого - болезнено чакат и не помръдват. Никакво движение няма в тоя сън, а всички са живи и лицата им изразяват само очакване - това е точно мигът, в който някой от група вървящи хора се сеща за нещо, спира, обръща се да погледне и всички следват това движение. Отвъд него няма никакво развитие - тая секунда се повтаря хиляди пъти. Накъде води тоя път, при кого отиват - нито враждебност, нито приятелство има на тия лица - само мълчаливо очакване.
Би могло да се предположи, че ровейки в купчина стари снимки, съм открил лицата на хората и съм получил отговор на тоя въпрос.
Не.
За добро или друго - това е всичко от онова време.

Наближаваше обедът на мек септемврийски ден, когато осъзнах, че навършвам седем години. В този миг чух глъч откъм пътя, на десет крачки от нашата къща. Минаваха волски коли - високи като планини и пълни с пити слънчоглед.
Те се движеха бавно и тежко, слънцето не бързаше за никъде, селото си мълчеше и нищо друго не се случваше.
Изведнъж проумях, че част от мен изчезва заедно с колите зад завоя.
Почувствах се сам и изоставен - страхът надвисна отгоре като облак. Идеше ми да изтичам и да се шмугна вкъщи.
Но неочаквано тръгнах към гората. Не знам какво ме притегли натам. Влязох сред дърветата и усетих, че ми се ще да се развикам. Не го направих. Вместо това хукнах навътре, към неизвестното и страшното. Тичах, без да мисля накъде и дали ще мога да се върна - спирах за миг, отглеждах се - около мен всичко пукаше, движеше се тайно и се надигаше, някаква сила струеше отвсякъде и правеше въздуха силен, свеж и тръпчив - прескачах храсталаци, прекосявах полянки и пътчета, търкалях се по стръмните склонове на дерета, опасани с бръшлян, докато накрая се уморих, спрях, свалих шапката си и се ослушах. Очаквах да чуя глас, който всеки миг да ми разкрие тайната.
Закрещяха свраки. Вдигнах глава и видях къщичка - обляна в светлина и безмълвно тайнствена под огромните дъбове. Зад нея стърчеше хамбар с плетени от клони стени и покрив от слама, а по-нататък - кошари.
Наоколо нямаше никого.
Приближих се полека и надникнах през открехнатата врата.
Целият свят беше събран върху четирите стени на стаичката. Там пъстрееха рицари, крале, призраци, замъци, морета, градове и всичката необят, до която можеше да се докосне човешкото око. `
Погледът ми не смееше да мръдне, за да не изчезне тоя вълшебен калейдоскоп. Когато го преместих, той се закова в ъгъла и дишането ми спря.
Оттам ме гледаше лице на жена. Не знаех нито каква е тя, нито коя е, но очите й в този миг ми казаха повече от всичко, което щях да науча през живота си. Сигурен съм, че те ме виждаха, че изпращаха топлина към мен, че ме чакаха. Никой не можеше да ме убеди, че това не е така, тя беше пред мен. Пристъпих към леглото, качих се на него и коленичих пред нея.
В този миг се чу дълъг и пронизителен писък, който заглъхна отвъд гората. И после - далечно боботене. Усилието да схвана този ритъм и да го запомня ме смали върху прашния дюшек.
Смътно долавях, че това са две от великите тайни в живота. И докато едната в момента бе само звук, другата грееше срещу мен и можех да я докосна.
Протегнах ръка към лицето, устните, очите.
Но пръстите ми не стигнаха дотам.
Страшно ръмжене се разнесе зад гърба ми. Глутница рунтави кучета - бели, жълти и черни- се бяха събрали зад вратата и показваха зъбите си.

В началото на гората намерих гнездо на чучулига. Това беше добре изваяна паничка в земята. Всеки ден ходех да я гледам. Чучулигата се опитваше да отвлече вниманието ми, но аз безпогрешно я откривах и се вглеждах в дъното й, за да видя има ли яйца.
Появиха се и те - четири на брой.
Един ден видях, че яйцата ги няма - някаква космата гъсеница се гърчеше там. Разтреперан се наведох над нея. Не беше гъсеница, а четири мъхести пиленца.
Радостта ми беше неописуема. Над нашата къща винаги пееха две чучулиги. Сега щяха да пеят шест.
Възторгът ме накара да споделя щастливото си откритие с по-големия от мен Б. На следващия ден го видях да притичва от поляната към тяхната къща. В ръцете му писукаха малките пиленца. Нямаше никакъв смисъл да ходя да го моля да ги върне в гнездото. Беше по-силен от мен.
Както си стоях умърлушен, си помислих, че непременно ще му се случат много лоши неща. Не му го пожелах, само си го помислих.
Случиха му се.
И на мен ми се случиха.
Но ме боля сто пъти повече от него - толкова пъти се питах защо.

Пак през лятото - в късния следобед видях, че поляната пред гората гореше. Сухата трева, тръните - всичко пукаше, светеше и се превръщаше на въглен. Пламъкът трептеше от пътя докъдето погледът стига и постепенно се приближаваше към дърветата. Помислих, че баба я е запалила, защото тя често палеше разни парцалчета и ги оставяше да догорят. Мисълта, че гората може да пламне и баба да влезе в затвора, ме накара да грабна една тояга и да хукна натам. Заудрях огъня така, както си бях - с бялата ризка и бос. Блъсках земята, а тя ме заплюваше с искри и сажди.
След около час на поляната останаха да се вият само сини стълбчета дим.
Прибрах се вкъщи черен като въглищар и казах на баба:
- Поляната гореше, огънят отиваше към гората. Всичко угасих. Иначе ти щеше да влезеш в затвора.
Отначало тя не ми обърна внимание.
- Тя щеше да си угасне, чедо - рече после.
- Нямаше да угасне - обясних задъхан. - Гореше отвсякъде.
Тя се приближи към мен, огледа ме, сетне каза:
- Не можеше да не го угаси някой. Баба ти цял живот добро е вършила, цялата тая гора и цялото това село с гробището заедно, е пълно с него. Ето, виждаш, тебе е пратило…
Още не мога да разбера какво искаше да ми обясни.

Като всички деца много исках да ми купят колело и непрекъснато молех за това.
Един ден дядо и баба заминаха за Хасково да получат парите от тютюна. Претръпнах от очакване, когато ги видях късно следобед да отварят портата. Баба носеше нещо завито. Измъкна продълговата кутия и рече:
- Ето ти колелото.
Едновременно разочарован и озадачен, отворих кутията. Вътре имаше червено багерче - с гуми, които се въртяха, кука, стрела и кофа. Стрелата можеше да се движи в различни посоки, а кофичката - да загребва.
От тоя ден нататък се пренесох в задния двор, който си беше част от гората. Само един плет го делеше от последната поляна.
За около седмица успях да прокарам пътища за багерчето, да построя подлези и мостове - там, където моите пътища пресичаха мравешките. Придвижвах го бавно по тези магистрали, докато стигне кариерата - един куп пясък в дъното на двора и с голямо удоволствие пълнех камиончетата си, които пък разнасяха пясъка за ново строителство.
Веднъж, тъкмо коленичих над багерчето - видях непознато същество пред него, точно под стрелата. То беше колкото цигара, зеленикаво и с големи очи.
Както си стоеше, лесно можех да го прищипя с кофата точно през шията. Трябваше само да натисна копчето. Но не го направих, защото ме поразиха неговите ръчици, вдигнати към мен с долепени една към друга мънички длани. Това ме изуми и аз се наведох още. В този миг то подскочи, сграбчи шията ми и като вампир се впи в нея.
Изкрещях, откъснах го оттам и го смачках с все сила. Когато отворих шепата си, сред зелената пихтия трепереха двете тънки пожълтели ръчици с длани, долепени една до друга.
Години по-късно научих името му.

По времето, когато аз растях на село, майка ми и баща ми живееха в Хасково. Обикновено те пристигаха всяка неделя малко преди обед и си тръгваха привечер. Автобусът стигаше до голямата река Улудере, на няколко километра от селото, оставяше ги там, после те идваха пеша. И двамата бяха с шлифери с големи копчета и приличаха на граждани. Питах ги как са минали реката, а те казваха: с магаре.
Малко преди да завалят снеговете, те даваха дълги наставления на баба относно моето възпитание, от които, сигурен съм, тя най-малко се ръководеше и предупреждаваха, че ако е лошо времето, няма да си дойдат цял месец. Тръгваха си с чанта, пълна с ошаф от круши и с един плетен дамаджан, който носеше татко. Ходех да ги изпращам и стоях на билото на хребета, докато те се спускаха по стръмното към реката. Сетне дърветата ги скриваха от очите ми. Представях си татко с дамаджана върху магарето сред дълбоката вода и седмица след седмица ме изпълваше непреодолимото желание и аз да я премина така.
Затова, когато майка ме попита къде искам да уча - на село или в града, веднага отговорих: там, в Хасково.
И шест нощи не спах, защото бях сигурен, че ще ми дадат да държа дамаджана, докато магарето се клатушка над водата.
На седмия ден сутринта поставиха спирка точно срещу нашата къща. Били построили мост и автобусите щели да идват до село и зиме, и лете.
Този мост беше първото нещо, което намразих истински през живота си.

Баба беше силна духом и яка жена. Но съм запомнил, че с дядо никак не живееха добре. Докато той пасеше овцете, тя береше тютюн, през деня заедно го нижехме, а привечер ходеше в гората да събира съчки - не клони, а сухи жилави съчки от храсталаците. Откъртваше ги с малка брадвичка, купчеше ги на поляната, провираше дълго въже под тях, направено два ката, сетне кукваше и се задяваше. Аз трябваше само да я бутна отзад да се изправи. Не съм виждал друга гледка, от която да се изтръпва така - дребната ми баба не се забелязва под огромната камара дърва, която, полюлявайки се, неотменно се придвижва към къщи.
С тези дърва тя правеше отделен, неин си дръвник и ги гореше само за топло. От другия дръвник - донесените с каруцата дърва, вземаше за готвене. Като сготвеше, отваряше вратата да влезе студен въздух, изчистваше печката, запалваше я с ония съчки и сядаше да разказва разни неща.
С дядо живееха в отделни стаи и когато по-късно се връщах от града, на мен ми беше много трудно да избера къде по-напред да вляза. И двамата беснееха един срещу друг и понякога яростта им стигаше почти до изстъпления. Години наред се опитвах да разбера какво ги беше разделило. Ни майка, ни татко отваряха дума за това.
Докато един ден баба сама ми разказа, ей тъй, както си седеше на леглото.
Били бедни, но един до друг в мислите си. Разбирали се без думи. Не знаели отдих. Но баба се разболяла. Оперирали я. И оттогава не легнала повече до дядо.
- Белег, чедо - рече тя - И не от друго, ами от чужда ръка. Това ли заслужаваше той, баба, това ли - дето толкова се е трепал, толкова е ходил и служил, и къде ли не…
Още мълча след тези думи.

Ловецът Ницо живееше в съседна на нашата къща. Никога не бях го чул да проговори дума. Поздравяваше с късо махване с ръка и толкоз. Когато играехме на поляната, виждахме слабата му приведена фигура с наметната през рамо пушка с бляскави цеви да се измъква от портичката и да се отправя към гората. Ако беше с подпетени цървули, знаехме, че ще се върне след малко. И наистина - след има-няма десетина минути се чуваше едно глухо пук! зад кошарите и той се прибираше със заек, който носеше, хванат за ушите. Убиваше повече за хората, отколкото за техния си дом - я за някоя баба, на която лисицата отнесла кокошчица - да има какво да сготви за празника; я за съседите - да нагостят майстори, дето им вършат нещо, я за наминал случайно далечен роднина.
Имаше дни, в които излизаше рано и сигур се прибираше късно, защото не го дочаквахме. Носеше ли нещо, не носеше ли, не знаехме. Тогава беше стегнат в брич и ловджийска куртка, с патрондаш и здрави обувки, без куче.
И беше избръснат.
Веднъж ходих да нося храна на дядо в гората, търсих го дълго, беше откарал овцете далеко. Когато се връщах, тръгнах напряко и излязох на малка полянка. Нещо блесна пред очите ми. Спрях - на пет-шест крачки, на чепа на стара круша висеше пушка с патрондаш. Не бих я сбъркал с никоя друга; затаих дъх и се огледах. Чух тих говор - идеше иззад близката могилка. Полекичка се приближих и надзърнах.
Ловецът Ницо седеше гърбом към мен, облечен с дрехите си за тежък лов и говореше нещо на някого. Гласът му звучеше успокояващо. От време на време лицето му се забулваше в облаче син дим, който се възнасяше като нимб над главата му.
Не смеех да мръдна.
В един миг ловецът Ницо спря да говори, посегна към едно оставено до крака му шишенце и го надигна.
Върнах се полека, минах край пушката и патрондаша, в който светеха лъскавите главички на патроните и продължих към село, безкрайно озадачен.
Ден или два след това отидох на същото място.
Там имаше лисиче леговище, съвсем прясно изкопано. Личеше и къде е седял ловецът Ницо - до самата дупка.
Вечерта попитах дядо:
- Защо Ницо не говори никога с хора?
- Сигур няма какво да каже - рече той между две глътки ракия. - Или пък…
- Какво?
- Ами… знам ли?

Веднъж дядо се върна от кръчмата унил и мрачен. Това не беше по реда си, щото той винаги си разреждаше ракията с водичка, знаеше си мярката и не се поддаваше на хорски кандърми да си допива.
Като се помота насам-натам из двора, той се тръшна на един стол в средата на стаята и без да го пита някой, разказа какво се е случило.
Отбил се някакъв пазарджия да пие едно и почерпил всички с мастика. Извадил и две кила телешки дроб от торбата си, дал го на кръчмаря да го опече. Някой взел, та попитал: откъде-накъде? Оня човек си изпил спокойно чашата и разказал такова нещо:
Един от неговото село имал да взема пари от кооперацията за свършена работа. Веднъж ходил при касиера, втори път - оня все го връщал. Накрая, когато човекът съвсем се отчаял, дал му парите. Много лош бил тоя касиер, все подпитвал за това и онова, закръглял суми за щяло и нещяло и гледал под очи, като от бащините си пари да давал. Цепел стотинката на две. Но тоя път се объркал и отброил много повече. Човекът видял тая работа, но си помълчал. Като взел парите и тръгнал по пътя, той отделил неговите си, а с другите - нали били чужд труд - решил да почерпи когото срещне. Влязъл в една кръчма и поръчал на всички кой каквото пие. Поръчал и ядене. Хората отначало се спогледали, сетне се развеселили и взели да хвалят човека. Той им поръчал още за пиене. Те се заприказвали за свои си работи, все на по-висок глас, човекът им поръчал пак. И така - докато слънцето си снишило. По някое време един по един се нахвърлили върху него: ти какъв си, откъде си, защо ни почерпи, провали ни деня, ние имахме толкова работа да вършим!
Оня човек излязъл оттам страшно огорчен, тръгнал по пътя, дълго вървял и стигнал едни гробища. Видял там забравен копач, взел го, влязъл под дъбовете в гробището и тъй като душата му парела, взел да копае. Копал, копал, изкопал един трап. Хвърлил кирката вътре и тъкмо тръгвал да си върви пак по пътя, видял го някакъв, който отивал към хана. Чий е този гроб, попитал той. Той е за оня, който едно мисли, а друго говори - отвърнал му човекът.
Пътникът стигнал в кръчмата и предал думите му, както ги чул. И какво станало? Разнесло се това още на другия ден навсякъде и селото се разбягало. Кой знае къде отишли хората - останали само двама-трима старци.
Та такива работи.
Това е приказка - казах на дядо. - Какво толкова.
Приказка, приказка, рече дядо, ама докато оня разправял, някой дошъл и казал, че и в нашите гробища се появил празен гроб.
- Че нали не е за тебе, ти защо се притесняваш? - попитах аз.
Дядо мълча, мълча. Накрая рече:
- Я питай баба си има ли още от оная ракия, най-силната, дето я отделя за лек?

Идеше ми да строша и стрия на прах продълговатия синкав камък или да го метна в най-дълбокото на реката.
Защото не трябваше да правя нищо цял ден, а само да седя под сянката на крушата и да пазя бруса.
След като провисваше торбата над мене, дядо потъваше в ливадата и започваше да коси. Отначало се чуваше хрущенето на тревата след всеки откос, но полека той нагазваше все по-навътре и по-навътре и вече нищо не се чуваше, а само се виждаше как замахва. Седях под крушата и наблюдавах полето. Жива душа нямаше наоколо. Дядо крачеше като щъркел в жегата и размяташе острието. Понякога спираше, избърсваше челото си и надаваше нечовешки крясък - все едно, че селото гори от четирите края и всички са заспали. Грабвах камъка и затичвах по окосените меки пътеки към него. Дядо го вземаше, обръщаше косата и започваше да точи. Брусът лижеше острието, съскаше, някъде отчаяно кукаше кукувица, на две крачки от нас се обаждаше пъдпъдък, а на мен ми идеше да вия като вълче. Но само гледах как се издуваха жилите по зачервените ръце на дядо, гледах мокрите кръгове по шарената риза и чаках да свърши точенето. После прибирах камъка и се понасях обратно към сянката, а дядо продължаваше да коси. Имаше сено за най-малко още седмица. Беше пазарил цялата ливада да я окоси сам. Още седем дни трябваше да пазя проклетия брус, който можеше да мушне в джоба си или да го пъхне в някоя торбичка, закачена на колана.
След няколко дни вече бях свикнал да определям приблизително кога дядо ще нададе зловещия си крясък. Това означаваше, че мога да се поразходя и да се върна, когато наближи времето за точенето.
На пет крачки от крушата, в гъсталака, течеше реката. Между окичените с хмел върби имаше вир. В единия му край стърчеше дънер. Много ми се щеше да опипам около него, защото оттам миришеше на риба. Който е ходил по реките, винаги може по въздуха да усети къде има риба и къде не.
Нагазих във вира и приведен под върбовите клони, тръгнах полека към дънера. Малко преди да стигна до него, нещо тежко пльосна върху гърба ми и тлъста змия се заизвива пред мен по водата. Хвърлих се на другата страна и потънах в коприва, висока човешки бой. Нададох рев, несравним по нищо с дядовия, който проеча след малко. Трябваше да изпълзя на брега и да му занеса проклетия брус.
На следващия ден успях да стигна до дънера. Хванах се за прогнилата кора и зашарих с ръка под водата. Открих цепнатина, която навътре се разширяваше. Хралупата бе натъпкана с риба.Толкова риба на едно място не бях срещал. Пипах муцуните им, опашките, а те почти не шаваха. Ръката ми бе затулила отвора и нямаше къде да идат. Как ми се щеше да ги изловя, да ги нанижа на върбов шиш, да мина с него по най-дългия път към къщи… Нямаше, нямаше да стане, защото там, в торбата под крушата, лежеше онова синкаво парче, което отравяше дните от лятото ми.
Оставих дънера, върнах се и видях, че дядо е спрял да коси. Знаех, че спираше само за да хапне на обед и разбрах, че се е случило нещо.
Взех бруса и затичах към него.
Дядо гледаше към съседното село, натам, откъдето идеше реката.
- Хайде! - каза той, щом стигнах до него. - Прибирай бруса и да вървим.
Погледнах: имаше още за косене. Но не ми се щеше да питам нищо, грабнах торбата и си тръгнахме. Дядо крачеше бодро, в селото спираше тук-там, разменяше по няколко думи, които звучаха като тайнствено заклинание, от което нищо не разбрах.
Когато се събудих на другия ден сутринта, разбрах, че се е случило нещо. Не се чуваха обичайните сутрешни шумове. Отвън идеше нещо друго - сякаш много гласове разказваха шепнешком приказки. Погледнах през прозорчето и видях как от небето падат безброй водни капки и под тях всички трепка и блести.
Дъждът не спря до вечерта, продължи и на следващата сутрин. На обед ме извика Данко да гледаме как реката щяла да обърне моста. Водата стигнала малко под него и големите казали, че най-малко след два часа ще го отнесе. Високият и толкова дълъг дървен мост, който свързваше двете махали!
Изхвърчахме натам и заварихме половината село там. Никой не се радваше. Всички гледаха и мълчаха. Толкова голяма река не бях виждал и на кино! Стана ми мъчно, че само тези хора са тук. Исках да дойдат още, да се съберат от другите села и градове, да видят колко голяма река имаме.
Попитах Тинчо, който ходеше на училище, колко голям е Дунав, и той ми каза, че бил десет пъти по-голям от нашата река. Зарекох се да му пусна гумите на колелото, задето ме излъга. По-голяма от тая река не можеше да има, сигурен бях. По-страшни от тия въртопи, такава мътилка, засилена надолу, без да признава завоите!
- Защо не се радват? - попитах Данко.
- Биволите са оттатък. Чакат ги да си дойдат. Ще гледаме как плуват.
- И фурната е оттатък. Няма да можем да си вземаме хляб - каза Тинчо.
Ей, вярно! Щяхме да останем без хляб!
Стоях там до вечерта. Прогизнах от дъжд. Биволите не си дойдоха. Казаха, че ги затворили някъде. А мостът издържа до тъмно. Водата го покри и не се видя отнесе ли го или си стои отдолу.
Прибрах се вкъщи да разкажа какво съм видял. Не ми дадоха да разказвам нищо, караха ми се, че съм стоял толкова време мокър. Сетне, докато си топлех краката на гореща тухла, чух баба да казва на дядо в пруста:
- Напразно се трепа.
Изведнъж забравих всичко, което бях видял през деня. Представих си с каква сила водата измива ливадата, поръсена с прах от бруса и как пукат крушовите клони под нея. Вече виждах дядо разболян след тия думи.
Станах и погледнах през ключалката. Той прибра острието на косата и я протегна върху гредите. Сетне извади бруса, претегли го на ръка, погали го и го пусна в торбата. Когато се обърна, не изглеждаше да е угрижен. Като че се радваше на нещо.
- Чуеш ли? - попита той, щом влезе в стаята и видя как го гледам.
На масата тракаше часовникът. Навън капките продължаваха да тупат по земята. Изпърха петелът. Баба изпусна някаква тенджера. Какво да чувам, какво?
Излязох навън и се ослушах. Дълго седях под дъжда. Яд ме беше, че не чувах онова, на което се радваше дядо.
Върнах се в салончето и останах там.
Усещаше се нещо в полумрака. Сякаш идеше откъм торбата с бруса. Мушнах ръката си вътре полека, докоснах гладката му кожа. И тогава чух.
Не беше съскане на коса, не и хрущене; и не стъпките ми по вълнистите пътеки.
Друго чувах, друго.
Тревата събираше сили, за да порасте.

Когато дядо се зае отново да коси ливадата, аз успях да стигна пак до моя дънер. Пъхнах полека ръката си в хралупата му, опипах гърбовете на рибите - те кротуваха в своето скривалище. Опитах се да извадя една. Не успях - гърбът на рибата беше по-широк от отвора.
Докато дядо си почиваше, разказах му за откритието си. Те са влезли там през пролетта и когато е спаднала водата, не са могли да излязат - рече той. - Пораснали са вътре и са осъдени да живеят там.
Исках да го питам какво ще стане с тях, ако продължават да растат, но брусът зазвънтя в ръката му и аз го оставих да върши работата си.
Няколко дни след това по пътя мина с колело едно от големите момчета от нашата махала и ме попита защо по цял ден чумея на ливадата. Обясних му, че помагам на дядо и му разказах за дънера с рибите.
- Трябва да се извади и да се удари в земята - каза то и замина с колелото си.
Нямах желание дори да побутна хралупата, защото това беше единственото ми развлечение през деня. Киснех във водата с часове и галех рибите по муцуните, по коремите и опашките. Те отвръщаха с припряно мърдане между пръстите ми.
В първия ден на септември дядо си свърши работата. На следващата утрин трябваше само да отидем и да измерим колко е окосил.
Още отдалече, много отдалече видяхме дънера, който чернееше на брега на реката. Когато дойдохме при него, разбрахме и че беше удрян много пъти в земята.
- Били са двама-трима - установи дядо. - Е, дано им е сладък рибникът.
На мен ми беше тъмно пред очите. Нито виждах, нито чувах.
На тръгване натоварихме дънера на каруцата. Тежи като олово, пълен е с кал и пясък, установи дядо.
Дойдохме си вкъщи и го съборихме под стряхата, да му тече от дъждовете отгоре, да се измие.
Сетне аз заминах за града.
Като паднали снеговете, към Коледа някъде, дядо повикал ловеца Ницо да му помогне да сварят ракия. Правили каквото правили, стигнали до дървата. И тогава дядо се сетил за дънера.
- Таман ще изкара един казан - рекъл той и го изтърколил насред двора. Сетне измъкнал големия лом и тежкия чук. Като го ударили яко десетина пъти, дънерът се пукнал и в снега изхвърчала голяма зелена риба. Рибата си била жива, само дето изглеждала замръзнала.
Ловецът Ницо предложил да я пуснат в кладенеца, но дядо не дал и дума да се издума. Изстъргал й люспите, изчистил я и я дал на баба да я изпържи, искал да замезят, преди да се захванат за работа.
- Ще бъдем наказани за това - рекъл само ловецът Ницо.
Двамата седнали с едно шише до печката да се сгреят. Олиото зацвъртяло. В мига, в който вдигнали чашите си, преди да успеят да се погледнат в очите, рибата изхвръкнала от тигана, тупнала в краката им и се запремятала.
- Ето го наказанието - казал ловецът Ницо. - Страшно! Никой няма да повярва за това, да му се кълнеш даже.

В Хасково живеехме в мазето на хазаина Кочо. Светлина влизаше от половината прозорец на мазето, а другата половина беше в земята. От ранна утрин до късно през нощта, даже и когато бяха пуснати резедавите перденца, там преминаваха крака - на всички от махалата, които отиваха на работа, връщаха се и пак отиваха. И на цялото училище, до което беше къщата. Някои минаваха винаги по едно и също време. Тропотът от тези крака ни будеше, с него заспивахме, с него закусвахме, обядвахме и вечеряхме. Крака и гласове, без никой да подозира за нашето съществуване.
В това мазе беше сбутано всичко, което имахме - маса, два стола и две легла. Бюфетът беше в коридора, защото за него нямаше място. Там зиме беше и червеният мотор на хазаина, чиито бензинов аромат се вмъкваше и в стаята, където вечер аз четях, майка плетеше, а татко пушеше и поправяше стари радиоапарати.
Най-интересното в тази квартира беше моето очакване. Очакването, че един ден някой ще почука на нашия прозорец. Живеех за този ден, за този час, за този миг. Сигурен бях, че ще стане.
И една вечер, в полунощ, го чух. Три пъти - трак, трак, трак.
- Ставам - каза татко.
Майка въздъхна.
- Дойде ли? - попита.
- Дойде - каза той. - Нали чу.
Завит презглава започнах да гадая къде ще ходи татко. Какво ли не мина през ума ми. Накрая бях стигнал дотам, че с онзи, другия, ще разкопават имане.
Сутринта видях баща си да закусва на масата.
- Защо си тук? - попитах.
- Този път се размина - отговори той спокойно.
- Извадихте ли златото? - продължих аз.
Той се сети нещо, пребърка джоба си, извади един патрон, подаде ми го и рече:
- Някой път е повече от злато. Инак - тежи и за нищо не става.

През една ваканция, когато бях на село, излязох с приятели рано сутринта и не се прибрах за обяд. Майка ми чакала докъм два часа и тръгнала по стъпките ни в прахоляка да ни намери. Бяхме поели към полето, към житата, искахме да погледнем селото от голямата могила и да извикаме оттам. По пътя минахме край най-стария кладенец по тия места. Надвесихме се да погледнем и много се учудихме, като видяхме, че е пресъхнал. Докато гледахме дъното му, няколко врабчета изхвърчаха от камъните. Аз събух сандалите си и се спуснах да видя дали не са останали още.
Нямаше.
След това продължихме, но сандалите ми останаха там, край каменния кръг.
Когато майка приближила кладенеца, тя видяла моите сандали, които свалях само за да се катеря по дървета или да се спускам в кладенци, видяла и че наоколо няма никого. Приближила бавно и погледнала вътре. Изминала е сигурно десетина крачки, откакто е съзряла сандалите, докато види спечената пръст на дъното.
После ни намери. Не ми се кара. Само каза: Докато приближа…
Помня, че през целия път към къщи й повтарях: Ама защо е трябвало да се притесняваш, та той е сух, сух е, разбираш ли? Нищо не може да се случи. А пък аз ги забравих там, и през това време бяхме на могилата, горе, не ни ли чу като викахме. Горе бях, а ти си гледала надолу, сандалите си гледала и не си ме видяла. Защо?…
Тя не ми обясни. Нямаше сили от дългия път сигурно.
И сега ми се случва да минавам край тоя кладенец. Знам колко са тежки стъпките ми към него, знам и че не мога никога да направя последната и да погледна вътре. Макар че няма сандали наблизо.
А когато се кача на могилата, се страхувам да извикам. Защото съм сигурен, че всички наоколо ще погледнат нагоре.

В края на август язовирът почти пресъхваше. Тогава изораваха дъното му и засаждаха царевица. През нея минаваше пътят за старите лозя - от коритото той се мушваше в тунел от сплетени клони, обрасли с бръшлян. Този път беше много тесен и затова когато се прибираха лук, леща, тикви и картофи от лозята, както и по гроздобер, всички отиваха рано сутрин и се връщаха следобед.
Там не можеха да се разминат две коли, но всяка година се намираше някой да окъснее и да тръгне, когато другите започваха да се връщат. Тогава животните и хората се срещаха в тъмния тунел и започваха страшни кавги, които продължаваха с часове. И макар че беше невъзможно да се обърнат или изтеглят обратно колите, всичко се оправяше някак. Как - ние не можехме да разберем, защото по това време бъркахме в батака на язовира и събирахме закачените по драките кукички. Тия кукички ги продавахме на рибарите, скупчени на самата стена, наредени един до друг, като на състезание. От язовира беше останал само вир и всички те ловяха на плувка. Бяха неизменно там дни наред и ние ги познавахме отдалече. Когато намирахме кукичка, знаехме кой ще я предпочете. За една бройка рибарите ни даваха по две стотинки, за олово и плувка - по пет. Ако някой извадеше късмет, можеше да изкара на ден пари за цели две вафли.
В средата на септември преброих трийсет кукички “орлов нокът” в кутийката, където ги пусках. Почистени и излъскани, те бяха цяло съкровище. Не бях се излъгал - след като ги огледа, рибарят, когото бяхме кръстили Дайвата, ми даде за тях шепа стотинки, с които аз, окалян и издран, хукнах към селото.
Можех да си купя цяла кутия вафли. Или два килограма бонбони. Но не затова тичах като хала. Там, на най-високия рафт, зад гърба на магазинера, ухаеше мечтата на всяко дете - най-големият в света шоколад “Крава”. Вечер след вечер заспивахме с мисълта за него и не един път се будехме с протегнати в съня си ръце към лъскавата му опаковка. Но той беше прекалено скъп, и никой, даже от големите, не беше го и опитвал.
Стигнах до магазина, погледнах през прозореца и сърцето ми се разтуптя. Стори ми се, че усещам аромата на шоколада и през стъклото. Погледът ми премина по сиренето, салама, газта - всичко ухаеше на шоколад.
Преброих пак парите. Не ми стигаха само пет стотинки.
Наоколо нямаше жива душа.
Дойде ми на ум да отида на сметището зад ресторанта - понякога сред лимонадените капачки там намирахме монети.
Изтичах. Дълго рових сред разноцветни станиолчета, капачки от кола, алтай и кибритени кутийки, но не открих нищо.
Бях почти отчаян, когато чух да бие училищният звънец.
Събрах парчета стиропор, станиолови обвивки, тапи, етикети и телчета и отидох при чешмата под училището. Беше стара чешма, със силна струя студена вода, която пълнеше дванайсет дялани от камък корита, позеленели от водорасли.
След половин час имах десетина корабчета с разноцветни платна и няколко подводници, скрити в тинята.
От двете страни на улея, който щеше да служи за провлак, разположих цяла батарея оръдия. Приготвих укрития от мъх, мини и сухопътни армии от корк.
Битката можеше да започне.
Когато децата се изсипаха на чешмата през междучасието да пускат лодки, удивени се спряха пред декора.
- Играйте си, играйте си - им казах - Ей колко място има там.
- А ти какво ще правиш? - запита едно от тях.
- Аз ще участвам в тази война - казах.
- Ама и ние искаме да гледаме - скупчиха се около мене те.
- Като искате, съберете по една стотинка - рекох им, - да направим съкровище, за което ще се бият армиите.
Те пребъркаха джобовете си и дадоха цели седем монети по една. Завих ги в станиол и ги поставих в кибритена кутийка. Започнах, като надълго и нашироко им разказвах всичко, което знаех за кораби, морета и битки. Когато Палата удари звънеца пак, те не се помръднаха.
- Хайде, отивайте да учите сега, после - пак.
Те се прибраха в училището, аз извадих пет от седемте монети и ги пъхнах в джоба си.
След края на часовете около чешмата се събра цялото училище и битката продължи. После дойде някаква жена за вода и повика едно от децата. Детето, почти разплакано, че трябва да си ходи, поиска монетата си. На всичкото отгоре баба му остави стомните и се изправи отстрани.
- Добре. Щом я искаш, ще ти я дадем - казах и развих станиола.
- Яааа, има само две стотинки - развикаха се децата.
- Виждате ли, в тази армия има шпионин, той е отвлякъл златото и го е скрил. Сега ще трябва да го търсим с подводниците.
Детето си тръгна със своята монета, а другите, още по-въодушевени, се скупчиха около коритата и ме заслушаха, така както не бяха слушали в никой от часовете си. Докато по някое време Палата връхлетя като вихър и с няколко шамара разпръсна стълпотворението.
- Утре - отново - успокоих децата, докато вървяхме към центъра - За днес стига.
Срещна ни едно от по-големите момчета и попита какво става.
- Той ни разказваше за шпиони - посочиха ме те. - Но съкровището изчезна.
Момчето се обърна към мен, изгледа ме и рече едно: Ей! От това негово ей! сърцето ми отмаля. В този звук усетих примесени в едно изненада, учудване, закана и малко страх. Това ей! бях аз. Не в този миг. Знаех, сигурен бях, ще го чуя един ден и много исках да съм готов за него. Но то дойде, мина като мълния през мене и ме освети целия.
Това, което усетих, беше, че в миналото, настоящето и бъдещето си съм напълно беззащитен.

Магазинерът Лозко ухаеше целият на бонбони.
Изсипах пред него шепата стотинки, той започна да ги брои, а аз със свито сърце очаквах края на това действие. Вдигна глава и рече: Е?
- Шоколад - промълвих.
- Ааа, шоколадчето. Ей го шоколадчето - обърна се, свали един огромен шоколад и го постави пред мен.
Разпечатах го още в магазина. След първата хапка през тялото ми преминаха изненадата, учудването, заканата и малко страх.
Излязох навън и хукнах по улицата. Децата закрещяха и затичаха след мене. Знаех, че не могат да ме стигнат, нито да ми направят нещо.
Тичах и повтарях онова: Ей! Ей! Еееей!

На улицата, на която се преместихме, нямаше нищо интересно, освен една къща, която наричахме “къщата на ония от Тунис”. Собствениците й не бяха от Тунис, те работеха там, но така го чух за пръв път и така го запомних: къщата на ония от Тунис. Звучеше едновременно странно, страшно и примамливо.
Много години след това тя си беше същата - двуетажна, с тесен двор, с прозорци, скрити зад дървени капаци и цялата в бръшлян. Оградата не беше висока, напротив - нисък зид с декоративни решетки от ковано желязо, много удобни за прескачане. Но никой не смееше да влезе там. Самото име Тунис действаше като непреодолима преграда. Минавайки край нея, го повтаряхме непрекъснато: Тунис, Тунис, Тунис - страшно, тъмно и непознато като тунис.
Лете по стените на къщата пълзяха гущерчета, покрити с шипове; зиме снегът в двора беше нашарен с непознати за нас следи - бяхме готови да се закълнем, че къщата е пълна с живи същества, които нощем бродят из махалата. През есента нито едно листо не пожълтяваше в тоя двор - и ниските храсти, и кипарисите, и бръшлянът си бяха такива, каквито и през пролетта - зелени, вкопчени или възправени сред сивата мазилка на стените и оградата.
Една сутрин видях, че капакът на долния прозорец е леко разместен и през него може да се надникне.
Цяла седмица ми трябваше, докато се престраша да вляза в двора и да погледна.
В стаята беше светло. Нищо друго освен ръба на ниска масичка не се виждаше. На масичката имаше разтворена книга, обърната към прозореца, а до нея - круша. Уж нямаше никого в къщата, пък крушата беше толкова свежа - сякаш току-що откъсната.
С разтуптяно сърце повдигнах още малко капака и се вгледах в книгата.
Буквите полека се подредиха пред очите ми.

Тя във дреха с чудна багра
от сафлор и от шафран
с дъх на амбра и на мускус
иде гордо с кръшен стан.
Младостта я увещава:
- С царствен вид ги отмини!
Но бедрата трептят и шепнат:
- Чакай, спри за малко, поседни.

Не помня как съм излязъл, как съм се прибрал. В главата ми се блъскаха тия думи и тялото ми гореше.
Когато отново погледнах през нашия прозорец, видях, че по улицата минава тънко и русо момиче. То живееше малко по-надолу. Всяка сутрин тръгваше нанякъде от своя дом и се връщаше вечер. И може би пак излизаше - тайно, за да отиде в къщата на ония от Тунис. И да се разхожда из нея с червен елек и златни пантофки.
Прекарах много безсънни нощи, но не успях да уловя силуета на Павлинка - нито в градината, нито зад прозореца с разкривения капак.
Не знам какво щеше да се случи, ако изведнъж не бяхме се преместили в нова квартира. Защо, не разбрах.
Когато след много лета, есени и зими срещнах момичето - и то не живееше вече там, аз го попитах за тая къща.
Не си спомни нищо. Като била малка, за Павлинка най-чудното било как дядо й Пейо си пали лулата.

Една от най-интересните ни квартири беше тая до парка. Паркът - с бухналите храсталаци, елшите, белия люляк и посипаните с жълт пясък алеи беше като царска градина. С часове седях на някоя пейка и наблюдавах минаващите хора. Те вървяха като на екран, правеха един огромен S и през всичкото това време бяха във владението на погледа ми. След като се изгубеха, затварях очи и мислено продължавах техния път - представях си дворовете, в които влизаха, вратите, които отваряха, стълбищата и стаите след тях. Всеки ден през главата ми преминаваха филм след филм. Никога не оставях когото и да е насред пътя - завеждах всеки до неговия любим фотьойл. Понякога замръквах, играейки тази измислена от мен самия игра, за която никой не знаеше.
Но не само затова тази квартира беше интересна.
Около нея се намираха още магазинът на Постол, кръчмата на Андрей и фурната на Руска.
Най-обичах да ме пращат да пазарувам в кварталния магазин. В него имаше всичко, което можеше да дойде на ума и на най-капризната бабичка от махалата.
Виждал съм и по-достолепни от Постол, и по-просторни магазини от неговия, но магазинер като него никога не съм срещал и надали ще срещна.
Някои продавачи обичат да държат нож в ръката, и даже когато не им е нужен, пак го размятат; други са с окървавени престилки или пък със запретнати ръкави и ръце, умирисани на риба.
Постол беше възнисък, плешив и с молив зад ухото. Освен това той беше целият бял - ръцете, веждите, даже очите му бяха бели. И непрекъснато от него се носеше ухание на захаросани фурми или смокини. Всичко, купено оттам, имаше невероятен вкус - фасулът бързо увираше, брашното бухваше в тесто като сняг, захарта беше суха и бяла, а когато пържехме салам, цялата махала ухаеше на празник.
Когато пък някоя жена поискаше назаем чаша олио или друго, съседките й казваха: Постолово ти давам, Постолово да ми върнеш.
Веднъж попитах майка:
- Какво ще стане, когато Постол умре?
- Не знам, сине - отговори тя и с цялата си детска душа почувствах, че има думи, които не бива да се изричат никога.

Фурната на Руска се намираше под парка и изпълваше тази част от квартала с аромат на чудни гозби. Сутрин цяла върволица хора носеха натам малки и големи тави, гювечи, подноси и гърнета, пълни с какви ли не вкусотии. Без да записва нищо, Руска - съвсем естествено беше да е едра жена - знаеше кой какво е донесъл, макар че огромната й маса побираше десетки съдове; тя слагаше всички едновременно в опалената с брезови клони пещ - тия, които трябваше да врат повече - по-навътре, другите - пред тях. Към обед започваше да вади гозбите една по една, а някои изваждаше чак привечер.
Всяка седмица майка ми приготвяше тава с гювеч и аз го отнасях във фурната. Още по-вълнуващо беше, когато отивах да го взема и извървявах с него пътя до вкъщи, а той изпускаше ароматна пара под носа ми.
Вечерта сядахме с майка и татко и поставяхме тавата в средата на масата.
Ядяхме гювеча, опечен във фурната на Руска, говорехме си за нея и чакахме аз да порасна.

Кръчмата на Андрей беше залепена за фурната на Руска, разделяше ги една дебела лоза, която се кипреше над тях. Запомнил съм я като тясно помещение с ламаринен тезгях и пет-шест маси. Почти всяка вечер ходех в нея, защото татко замръкваше там. Пиеше винаги прав, все на едно и също място - до мокрия тезгях, пълен с лъскави монети и бутилки ракия.
Още щом отворех вратата, го зървах - с кожух, какъвто носеха шофьорите, облакътен с лявата ръка, подпира челото си - между пръстите му дими ардата, а с другата държи шишето с вино. Усмихваше се, щом ме видеше и ми купуваше шоколадово десертче в бял или зелен станиол. Веднъж ми поръча ментовка и рече на човека до себе си:
- Казал съм: ако му се пие или пуши, пред мене да го прави, не скришом.
Оня поклати глава. Татко нищо подобно не беше казвал дотогава.
После, както винаги, си тръгвахме. Той мълчеше, докато вървяхме към къщи; събуваше се, сядаше на масата с кожуха и пушеше. По някое време започваше да кашля. От тази кашлица по-страшна никога не съм виждал - без звук, диво усилие да вкара въздух в дробовете си. Ние с майка стояхме изтръпнали и се молехме това най-после да се случи. Струваше ни се, че всяка следваща секунда е фатална. Но той поемаше дъх със страшен вопъл, събличаше кожуха и си лягаше.
- Майко, защо пие татко? - питах често.
- Защото му е мъчно - получавах все един и същ отговор.
Спомням си, че идваха много хора да го убеждават да не пие - някакви лели и не знам кой още. Но татко си пиеше, довършваше се в кръчмата на Андрей и двамата се прибирахме вкъщи. След което историята се повтаряше.
Всички казваха, че повече нищо не може да се направи.
Така ще е - повтаряха на майка ми - язък ви за младостта.
Веднъж отворих вратата на кръчмата, но не зърнах татко вътре. Влязох и погледнах с безпокойство ония, с които пиеше всяка вечер, те вдигнаха рамене. Прибрах се вкъщи.
Малко след това той си дойде и двамата с майка се стреснахме - сякаш непознат човек влезе в стаята. Аз поне никога не бях го виждал такъв - разглеждах го със свито сърце и не вярвах на очите си. Съзрях лицето на майка ми да просветлява; тя се усмихна, а татко приближи до мен и ми подаде едно книжно левче - толкова струваше бутилка и половина вино, цяло състояние. Държах го в ръка и не смеех да мръдна; майка се приближи към мен и ми каза:
- Речи му, мама: татко, искаме да те виждаме все така.
Не можах да отроня звук.
- Кажи му, мама. Ама не да дава по толкова пари наведнъж, ами да си идва трезвен.
Чак сега разбрах защо баща ми изглеждаше страшен.
- Татко…искаме… - започнах аз.
- Добре, синко - погали ме той, преди да свали кожуха си.
После поговориха с майка, вечеря и си легна.
На другата вечер се върна по-пиян от всякога и цяла нощ не мигнахме.
На следващия ден спря да пие. Завинаги.
На още по-следващия спря да пуши. Завинаги.
Един ден спря и да диша. Пак завинаги.

Веднъж, в средата на лятото, се върнах вкъщи и още щом пристъпих прага, усетих как ме прониза хлад. Кой знае защо, влязох направо в кухнята - нещо ме повлече натам. Всичко си беше на мястото - мивката светеше като полирана, от кърпите ухаеше на сапун, в шкафа блестяха чаши и купички. Но две неща ми подсказаха, че се е случило нещо, за което не бях още дорасъл - нещо страшно и непоправимо. Пръстта в саксията на цветето - майка ми го наричаше “мъката на художника”, беше суха и то бе някак странно потъмняло - зеленото му почти синееше. А на масата, в една шарена чинийка имаше парченце хляб, твърдо като камък.
Стоях и не смеех да мръдна, когато изведнъж видях татко.
Вървеше долу, между блоковете, по една пътека, идваща косо към входа. Друг път никога не минаваше оттам. Но не това беше, което ми подсказа, че случилото се е непоправимо. Не това.
Носеше платнена торбичка, пълна с нещо. В нея можеше да има какво ли не, но аз се сетих, че там е храната му за обед, до която не беше се докоснал.
Вперих поглед нататък и разбрах: татко, съвсем мъничък и сам, вървеше към дома, който беше мечтал цял живот, в ръката му се полюляваше една платнена торбичка със сирене в бурканче, парченце масло и две филийки хляб. Вървеше той и знаеше, че вече нищо няма да е същото.
Миг преди мракът да скрие света от мен, го знаех и аз.
Отидохме до болницата и той ми показа прозореца на стаята, в която лежеше майка ми. Загледа се натам и рече тихо: Виждаш ли тая кърпа на рамката на леглото? Занесох я преди три дни и все си стои така, не е помръдната.
- Аз трябва да я видя - казах.
- Там не пускат никого, синко.
- Аз трябва да я видя - повторих, влязох в тая болница и тръгнах към стаята с кърпата.
Отворих вратата и спрях. Майка ми лежеше точно срещу мен. Просто си лежеше. Сетне вдигна глава и погледна.
Трябваше да направя само две крачки, за да я докосна. Но не помръднах. Погледът й - и досега го помня, ме спря.
Това беше същият, същият поглед от онзи сън - от оня жълт път край реката, край гората, сред онези хора.

1991 г.