Павлина Павлова

В ПАРКА

Пуста пейка в дъжда и до нея - забравен чадър.
Но защо е разтворен, а после - захвърлен?
Дали страстна любов тук е срещнала своята смърт?
Дали Той или Тя е злощастно отхвърлен?

Или, не! Двама възрастни бавно в дъждовния ден
са вървели ръка за ръка с нежност скрита.
По чадъра дъждовните капки звучали в рефрен…
Още крачка…
Душа към небето полита…

Или може момче и момиче сред пустия парк
свойте чувства взаимни да са си признали.
Те захвърлят чадъра и хукват в щастливия мрак,
всяка казана дума ушите им гали…

Пуста пейка в дъжда и до нея - забравен чадър.
Няма кой да разказва, свидетели няма.
Май че вятър самотен със порив лудешки добър
е захвърлил чадъра край пейка за двама.

ЕСЕННО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Отново аз и Вятърът се срещаме във парка.
По пустите пътеки се разхождат сухите листа.
Онази, многоцветна, в клоните дървесни, арка
сега се стеле по земята с мириса на есента.

Наоколо е тъжно и самотно: голи клони,
напуснати гнезда и тишина бездънна като в храм.
Въздишка скръбна някоя хралупа ще отрони,
но бързо глъхне в тънката мъгла, промъкнала се там.

И аз, като принцеса в омагьосаното царство,
озъртам се със страх - да не изгубя пътя към дома.
Той, Вятърът, е ту добър, ту зареден с коварства.
И уж сме заедно, но, всъщност, съм останала сама.

Едва когато зървам светлините на града ни,
си връщам храбростта и бързам към уюта подреден.
Защото есенните срещи в парка са мечтани,
но твърде къс е, ненадейно свършва есенният ден.

ПЪРВИЯТ СНЯГ

Над тъмните алеи на пустеещия парк
валеше мокър сняг.
Бе тихо и вълшебно.
И кацаха снежинките като по даден знак
по клони, пейки и треви -
сред свят враждебен.

Едва когато оковат земята студ и скреж,
а вятър заснове като подплашен конник,
лапавицата снежна се превръща във копнеж
за пухена завивка в дните монотонни.

Застанала под уличната лампа гледах как
снежинките валсират, после чезнат бързо.
Докосвах красотата им,
но не допуснах сняг
да се промъкне и смрази сърцето дръзко.

ЗИМА

Под бял дебел кожух земята
притихнала е в снежен сън.
Щом завали, сред тишината,
снежинките разнасят звън.
И обещания нашепват
как в свечеряващия ден
в душите пламъчета трепват
и падат в онзи сладък плен,
наречен простичко “любовен” -
взривоопасен и красив,
греховен, многолик, съдбовен,
при който чувстваш, че си жив.
Поспри под уличните лампи,
погледай снежния рояк
и прошепни позната щампа:
“Обичам те! Очаквам знак!…”

РАЗДЯЛА

Делим децата и апартамента.
Колата - ти, компютърът - за мен.
Какъв позорен спомен за момента
от края на любовния тандем.

Спри, моля те, отказвам се, за Бога,
отказвам се от вещи и пари.
Една торба със спомени ще мога
да събера. Но спомени добри.

И ще разлиствам старите албуми,
ще възкресявам влюбените дни,
ще си припомням твои мили думи
как ще сме заедно до старини…

Изправен между куфарите прашни,
погледна ме като преди, с любов:
“Ти беше мойта малка Пепеляшка!”…
“А ти бе Принцът, нежен и суров!”…

Припомнихме събития и дати -
ту плачехме, ту смеехме се пак.
И осъзнахме, че в живота кратък
Съдбата сякаш ни изпраща знак

да си простим и да потърсим пътя
към своите изгубени мечти.
… Притихнала съм в твоята прегръдка.
Нощ. Тъмнина, в която аз и ти…

ИЗПИТАНИЕ

Сред снежната фъртуна бавно
очи притворила, вървях.
Фучеше вятърът. И жално
простенваше сред леден прах.

През уморените клепачи
съзрях до себе си Смъртта.
Но щом във нея се вторачих,
съвсем не беше “бяла” тя.

Фиксираше ме с поглед злобен,
чак потрепервах. Но не спрях.
И свечери, за зла прокоба,
ала не се разколебах.

Тогава зърнах как пораства,
заема хоризонта бял
прозорецът на къща, с блясък,
от огън топло засиял…

Това е спомен. Сняг вали ли,
възкръсва подвигът студен.
С фъртуната премерих сили,
спечелих в боя предрешен.

АКО МОЖЕХ

Ако времето можех да върна назад,
първо бих възкресила онези, които
уж са мъртви, а редом вървят, с мене спят
и дори от отвъдното пазят ме скрито…

Ако времето можех да върна назад,
бих им казвала често: “Обичам те много!”
Бих пътувала с радост по целия свят…
Бих потърсила връзка свещена със Бога…

Ако времето можех да върна назад,
щях да гледам красивия танц на звездите
до зората, до изгрева, с багри богат,
и деня многолик, хвърлил блясък в очите…

Ако времето можех да върна назад…
Но не мога!
Започвам промяна веднага.
Подарявам усмивка… мечта… шоколад…
И със времето вече дори се надбягвам.