Иван Д. Христов

Стихосбирката на Надежда Бонева „Нежността на утрото”/2015/ излиза с емблемата на Издателска къща „Екобелан” - Асеновград, където през последните години издадоха свои книги много талантливи пловдивски автори. Родената в град Радомир поетеса е автор преди това на дисертационен труд „Константин Величков и италианската литература”, на стихосбирките: „Страхът от самотата на щурците” /2006/, „Любовен дует” /2009/, на още две стихосбирки издадени в Италия, както и на романа „Едно лято в Париж” /2014/.

Стиховете в книгата са обособени в три тематично свързани поетични цикъла: „Пътуване към себе си без страха от самотата на щурците”, „Пътуване към теб с нежността на утрото” и „Пътуване към другите с гняв и любов”. Лексикалната връзка и при трите цикъла е думата пътуване.

Пътуването като философско измерение на преоткриването на вътрешния свят на човека и духовното общуване. Пътуването като предизвикателство за откриване на непознати светове, на неочакваните срещи и разлъки, на най-радостният момент от пътуването - завръщането, там откъдето си тръгнал.

Участта на истинския творец е в сърцето си да носи Вселената, но да живее с радостите и болките на обикновените хора. За щастие тази участ е споходила и Надежда Бонева. В нейната поезия на пръв поглед разума, рационалното надделява над чувството. Това е повече привидно, защото авторката е намерила онзи баланс между двете, който създава добрата, стойностната поезия.

Поетесата е пристрастна към литературата, към словото. При нея всяка дума е примерена. Стиховете й са съдържателни, лаконични, без излишно многословие. Те носят своите нравствени послания за повече доброта, любов, честност в отношенията между хората, надежда за един по - хуманен и справедлив свят. Нейната поезия, написана в свободен, бял стих е синтез - сплав от мисъл и емоция.

От поетичните откровения и съкровените изповеди в книгата: „Нощен монолог на един изгнаник”, „Завещание”, „Чужденец”, „Със смъртта на пеперудите”, „Писмо от Вавилон”, „Възвисяване” и други се откроява образът на авторката - земна,отзивчива към болките и радостите на хората. Пътувала по света и живяла в чужбина тя има много впечатления, които художествено пресътворява в творчеството си.

Надежда Бонева умее да разкрие, емоционално и рационално чрез богатата си образна система, чрез философски промисли и прозрения, стойностните неща в живота, човешките въжделения и надежди. Умело използва детайли от природата и нейни определени
състояния като лирична съставка на творбите си. Особено показателно е това в стихотворението „Нощен монолог на един изгнаник”, където поетесата е изваяла запомнящ се метафоричен образ: „Да се завърнеш там,/където ожаднелите коне/ все още пият/ залеза в бялата река…”

Повече от стиховете навяват тъжно и песимистично настроение. Вътрешните духовни нагласи са продиктувани от обективни външни промени и преживявания на „сърце на чужденец/ без корени”, но „оцеляло от куршумите на времето” и най - важното „което не престава да обича”. Това са детайли от характеристика на един и същ поетичен образ - сърцето на поетесата, взети от три различни стихотворения.

Авторката осмисля света чрез болката, загубата на близки хора, страданието, неказаните и премълчани думи, заради които с тъга възкликва: „Дължа любов/ на тези,/ които ме обичаха”. Стихотворенията, които е посветила на тази тема са измежду най-доброто в книгата: „На баща ми”, „Като Дон Кихот”, „Прошка”, „Обещание”, „За да не крещят сърцата ни”, „Задушница”, „Разговор с мъртвите”. Материализира духа и одухотворява материята. Може би преживяното страдание я кара да обърне вътрешния взор към тази страна от живота.

Поетеса с изострена сетивност и носталгична изразност, при която и любовните й стихове са също в унисон с останалите поетични откровения: „Ела”, „Изгубена в теб”, „Магия”, „Ще дойда”, „В други измерения”, за да повярваме, „че в любовта може всичко/ да е хубаво,/ дори плача”. Авторката успява да превърне страданието в житейска мъдрост и поука. Това е поезия, която ни прави по - чувствени, духовно по-извисени.

Надежда Бонева следва една все още запазена традиция в съвременната ни поезия - чувството към родината. Нейният образ е възпят от поетите с различни изразни средства - декларативни, патосни, клетвени, пейзажни. При нея има свой поетичен почерк. Тя проповядва „да обичаме България/ като Апостола”. С граждански патос и родолюбиво чувство, с болка от безродието и равнодушието звучи гласът на поетесата в най - искреното й стихотворение посветено на родината: „Превърнахме България/ в разпятие/ от алчност, страх и омерзение”.

Някои от стихотворенията на същата тема звучат гротесково и алегорично, в други се прокрадват етични и хуманни тревоги за еснафското в душите на хората и отчуждението:
„Предателство”, „Просякът от Перу”, а социално ангажирани стихове като финалното „Възвисяване” звучат трогателно чисто и вълнуващо: „Небето ще заплаче,/ когато синове, забравили бащите си,/ се върнат да целунат/ браздите на ръцете им”.

Искрено се надявам, че стихосбирката „Нежността на утрото” ще открие своите читатели, а те ще открият талантливата авторка. Убеден съм, че ехото от поетичните творби на Надежда Бонева няма да заглъхне, а ще продължава да ни вълнува и кара да вярваме, че в света освен болка и страдание има и любов, красота, светлина, която ни мотивира да се чувстваме живи и потребни, защото нежното утро предвещава хубав ден.

Надежда Бонева - „Нежността на утрото”, ИК „Екобелан”, 2015 г.