Димитър Аджеларов

С подвига на руските войни и българските опълченци завърши метежния летопис на борбите на нашия народ за независимост, като грандиозен и бляскав финал, който не остана в историята само за да се гордеем, а като урок по нравствена и духовна преданост за идните поколения.

Изключителната победа на Шипка на седем хиляди руси и българи над трийсетхилядната армия на Сюлейман паша беше ключова за целия ход на войната, която отбеляза своя ход с имената на Стара Загора, Плевен, София… На Шипка нашите опълченци сякаш идваха от незабравените стенания на робите, от първите стихийни бунтове против османската власт в продължение на няколко века, от романтичните подвизи на хайдутите до амбициите на белградските легисти на Раковски, от хъшовските блянове в Браила до саможертвата на Околчица…

Тяхната кръв сякаш идеше от пожарите в Тракия и кладите, на които загиваха българските светци… Затова невероятното - от хъшовете-емигранти, от чокойските ратаи, от бедни учители и общи работници, от подковачи, кожари и други, които се вляха в състава на опълчението, числящо се на 7500 души, за няколко месеца се създаде, от т.н. „почетен пеши конвой”, сиреч за охрана на обоза, една първостепенна армия.

Те потеглят в своя поход от гр. Плоещ под Самарското знаме, за да докажат, че българския народ няма да получи свободата си даром от руския император Александър II…

Те превръщат в пророчество думите, на генерал Й. В. Гурко, отправени към тях, когато стъпват на българска земя:

- Аз се надявам, маладци, че вие ще оправдаете на деждите на командването и ще изпълните своя свят дълг! Нека вашата кръв изкупи свободата на България!

…Когато в хода на войната турското командване разбира, че пътят към Северна България е отрязан, изпраща армията на Сюлейман паша, която се спуска като огнена лавина над плодородната Тунджанска долина, като я потопява в огън и кръв…

Руската армия, командвана от ген. Гурко напада на части турците, превзема Нова Загора… Най-голямото сражение става при Стара Загора на 19 /31/ юли 1877 г., когато то се превръща в апотеоз на саможертвата на руси и българи, за които то е достойно първо бойно кръщение, защото 4500 воини спират настъплението на 25 хилядна армия…

Дори и днес ние изтръпваме от представата за онази контраатака, за нажежената борба около Самарското знаме, главоломното втурване на подполковник Калитин, който грабва знамето от протегнатите вражи ръце с вик „Юнаци, дайте ми знамето!…” Един от тях, от спасителите на знамето, е и брациговецът Тодор Чомов… Руси и българи се оттеглят на билото на Стара планина, за да пресекат пътя на настъпващата турска армия.

Тогава пред сраженията генерал Столетов говори: „Помнете, юнаци, че цяла Русия се надява на вас да удържите Шипченската позиция, а България очаква от вашата помощ свободата си!”

Численото превъзходство на Сюлейман пашовата армия, което е близо шест срещу един, военните маньоври на нападателите, фанатичната вяра в „аллах”, не преодоляват железните мишци на опълченци и орловци… Защото „дружините наши, оплискани с кърви пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред… Щурмът е отчаян, отпорът е лют…”

И прогонват от склоновете на планината османлиите…

После допринасят за разгрома на трийсет хилядната армия на Вейсел паша при Шейново… За да чуят - те, българите във войнишки шинели с руски пушки в ръце, думите на генерал Скобелев: „Вие се бихте не по-зле от вашите другари по оръжие - войниците от руската армия, която съществува вече двеста години!…”

Този връх - Шипка, от август 1877 г., беше началото на историята на военните победи на Третата българска държава на полуострова.

Този връх - Шипка - е мярата за мъжество, за чест, за българска гордост!

Защото (по Л. Левчев)
„Всеки има своя връх
свещен,
който трябва да бъде
докрай защитен…”