Тотьо Нерезов

Красива като перчема на момата - високата могила северно от селото се казва Перчемлийската. В миналото обрасла с вековни дървета, днес е оцелял само един - да напомня за миналото на тази местност.

Тук някога са били поселени пазачите на златните мини на древния град СКАПТИЛХИЛЕ, с. Радомир, днешно Кольо Мариново. Качите ли се на самата могила, пред вас се открива прекрасна гледка - виждат се полите на Средна гора и селата Малко Дряново, Найденово, Съединение, белите стени на горнобелевските къщи, Братя Даскалови, Тюркменските възвишения, Белозем, Чоба, Медово, Кольо Мариново, част от Чехларе… На всеки кладенец в село, на всяка чешма, на Азмака, на Джиговия гьол водите идат от Перчемлийската могила.

През 1847 година в село се ражда Миньо Сарийчев, незнайно кога и от кого кръстен Бабанката. Буен, пъргав, набит, къс, юначен човек. Самонадеен и безстрашен. Мразел неправдите, защитник на местното население. Едва 25 годишен е принуден да забегне в Одеса, където прекарал 5 години. По време на освободителната война влиза в редиците на българското опълчение и тръгва за България. Особена смелост проявява в боевете на Шипка.

След Освобождението, когато турците отстъпили дълбоко из Тракия, неговите другари, които били грамотни, са произведени в офицерско звание и оставени на служба, а неграмотният Миньо Бабанката е върнат в нашето село като военен ръководител - да обучава младежите от 18 до 25 години и ги готви при необходимост да защитават селата от този край.

Изпълнявал с достойнство задълженията си. Рано сутрин събирал момчетата в църковния двор, вземали берданите и кримките от училищната стая, където ги съхранявали, и под строй в колона по един заминавали за поляната на Гергьов черква, където се водели занятията. Командвал ги гръмогласно, чувало се чак на селския мегдан. Командата му - кратка, но ясна и насърчителна, въодушевява старите хора. Гласът му ечал: „Внимание, калис скачок в двоен размер - вперьод, мушкай”, като добавял накрая и по една нецензурна дума…

Войната свършила, мирът бил сключен и след някоя година службата на Бабанката била отменена. Признателното Отечество му дало 5 лева месечна пенсия. Миньо Бабанката вече бил с голямо семейство и с недостатъчен доход за изхранването му. Тогава признателните нашенци решили да облекчат материално Бабанката и го назначили за селски говедар, длъжност, която изпълнявал съвестно, за пример. Запомнили го - набит, къс, червендалест, силен мъж, обут с гащи от волска кожа, с черни навуща, с черни връвти върху тях, с голям кожен калпак върху главата, нарамил на рамене новороденото теле и го носи на собственика. Той пък го дарява печена питка, намазана с мед, а на ухото прикачвал кърпа кенарлия.

Така запомнили нашенци Героя за освобождението ни от турско робство. Опълченеца.

През 1907 година дядо Миньо Сарийчев - Бабанката със семейството на синовете си Рад Сарийчев, Кольо Сарийчев, Сребрьо Сарийчев и семейството на Пеньо Станчев Чиликов и Стоян Пенев Чиликов се изселват от село Верен. Товарят на каруцата каквото имат и тръгват. Товарят и бурета с вода от извора под Перчемлий. Тръгват дотам, докъдето ще им стигне водата…

Заселват се в с. Ходжа мар - дн. Рудник, Бургаско. Там построяват чешма - Чиликовата. От потомците на тези изселници е известният футболист от близкото минало Георги Чиликов - на „Левски”, София, на националния ни отбор.

Гдето е текло - тече ли, тече…