ДАРЕНИЕТО
На сърце ми черква направете,
кога минат честни християни,
богу да се у черква помолят,
и да кажат сговорна дружина:
- Бог да прости Вълка
байрактаря!”
(народна песен)
Думите на Аглика, вдовицата на хайдут Деян, сякаш вдигаха пред очите на руския капитан Сафонов само бледи сенки, но той виждаше ясно картините на премеждията…
… И заскърцал бе със зъби хаджи Явер бей, че стари вересии имаха те с Деян още от времето, когато българите от този край решиха да възобновят черквата сред селото. От Стамбул бяха извадили чак тапия с туграта на падишаха!
Тогава дойдоха дюлгери от Костурския край. Доведе ги Деян - твърде рано за възрастта си повел тайфа с благоволението на еснафа… Бяха вдигнали вече стените, когато младият майстор видя един ден край църквата да минава Аглика, дъщерята на вдовицата Неда, понесла с кобилица бели котли с вода от Кушбунар… И почна да слиза уста Деян да напива водата й… Пиеше и надничаше в синьозелените и очи!
После се качваше отново на скелето, сподирян от погледа на Тодора, голямата дъщеря на богатия бегликчия чорбаджи Мишо, застанала на прозореца на трикатната къща… Седеше тя до прозореца, гледаше как се вдигат стените на църквата, уж везеше с костен гергеф в ръце, а не сваляше очи от младия майстор. И пееше:
„Кърши, Тодора люляка…
беним, бяла Тодоро,
беним, бяла българко…”
… Докато зографът изпише отвътре църквата, Деян донесе от Киево-Печерската лавра църковни книги и утвар от времето на Екатерина Велика, дар от богат българин… Едва дочака Тодора освещаването на църквата по Гергьовден, за да се пусне на хорото с три реда пендари на гърдите, отметнала назад две дебели плитки като две люти змии… Хвана се до майстора, ала не сваляше очи от Аглика, потопила погледа си до майка си, пред грейналата усмивка на младия уста…
Що ли не стори Тодора - ту дюлгерите ще покани от името на баща си на глътка люта ракия под лозницата, ту тънки дари ще приготви за изпроводяк, ту с тепсия грозде ще пресрещне Деян, ала не би - момъкът не я поглеждаше тъй, както не вдигаше очи от Аглика! И когато чу, че е дал пръстен на бедната девойка, тръшна се да стане четвъртата жена на хаджи Явер бей - чифликчия и злодеец. Дигна сватба Явер бей, ала след няколко дни преглътна задавено - разбра, че Тодора е свела глава на настояванията му пред баща й, чорбаджи Мишо, не заради друго, а за да натрие носа на вироглавия дюлгерин!
Сякаш въглен бе внесъл в къщата си…
Когато на Великден Деян и Аглика излизаха от църква пременени и щастливи, Тодора дълго извиваше шия по тях, после подстори Явер бей да наклевети майстора, че е ходил в Русия да уговаря за руски войници… На заранта две заптиета подкараха между конете си Деян за разпит пред каймакамина в града… Но беше ли уста Деян човек, когото можеха да водят там, където той не искаше да отиде? Свари сгоден случай, когато едното заптие слезе от коня, за да набере череши близо до Райчов мост, а другото държеше юздите… Наведе се да завърже вървите на цървулите си, па сграбчи и хвърли от моста османлията. Оня под черешата хукна с изскокнали сякаш от страх очи. И Деян хвана гората!
Опря се на хаджи Явер бей и шестимата му акрани, които от доста години бяха разпасали поясите си, ту някоя мома ще отвлекат от нивата, ту закъснял гурбетчия ще ограбят и ще го заровят в реката… Дигна Явер суварии, катили и качаци от цялата каза - спеше на кончето си, крак не подвиваше да хапне… И ето, че дочака неумолимият войвода да се изсмее над главата му! Това вече плещестият османлия не можеше да понесе…
… Кой можеше да допусне, че легнал над Синия вир да пийне глътка студена водица, ще се окаже едва ли не припълзял под нозете на Деян? А той стоеше изправен на скалата над него, опрян на прочутото си теллия шишане, разгърден и килнал гуглата си назад!
Изпъшка Явер бей, защото ги деляха десетина метра широка бездънна пропаст на отвесния Бели бряг!
… Тази заран Деян наближи стария орех, под който на общ харман доскоро вършееше цялото село. И се сепна от унеса, съхранен от топлината на шестмесечния му син… Пред него стоеше приведен цял-целеничък Явер бей, дошъл да провери сламата след вчерашна та работа на ратаите си.
… Не се върна да вземе кончето си Явер бей, за да потегли на заранта за града, та Тодора, сега вече наречена Ялдъз, събудена в студена пот от лошия сън, излезе на чардака, после слезе по стълбата на двора, надникна в оборите, покатери се до плевнята дано съгледа мъжа си, но като не го видя, се сети, че все още ще е на хармана… Дива ревност я обзе…! Какво можеше да го забави толкова? Някъде зави с проточен вой куче… И се затърча като сринала бента си буйна пролетна вода… И видя двамата мъже вкопчени в стремителен смъртен двубой! Ето залитва Явер, ала усети зад гърба си стожера, притвори очи, зашепна молитва към аллаха… Ялдъз-Тодора се бе опряла на снопите с десница. Под ръката й се посипаха зърна грах… И когато Деян потръгна към бея с голи ръце, тя замахна с шепа зърна под нозете му! И притвори очи… Звездите премигнаха отгоре, разпилени…
На заранта завиха зурни и тъпани. Огласиха селото…
Главата на Деян, този „върл душманин на царщината”, стърчеше набучена на кол на мегдана пред църквата!
… Вдовицата Аглика стана, вдигна сина си, унесен, с глава положена на скута й, в първия си сън, отнесе го в леглото. Капитан Сафонов си припомни как предния ден войниците му водеха ранения Явер бей, заловен в къшлата му над селото с още димяща пушка в ръка, сякаш отново чу отчаяния писък на Ялдъз-Тодора, задраскала по портата на бащината си къща, отново срещна облекчения поглед на селяните…
На другия ден Сафонов взе широка липова дъска, останала още от Деян зад раклата, порови из раницата си, започна да дяла, седнал на прага… После завърза от четина четчици. Потърси брош и клончета от елша… Често се вглеждаше в сина на хайдутина, представяше си високото му чело, увисналите му черни мустаци…
След десетина дни, когато трябваше да замине с ескадрона си, подаде на раздяла в ръцете на вдовицата Аглика оградена с резба икона „Главата на Йоан Кръстител”. Вгледа се Аглика, жената на хайдут Деян, и изтръпна! Сред оградено с цветя пиршество, на възглавница седеше с бяла чалма хаджи Явер бей с чаша кафе в ръка, а срещу него пристъпяше потурчената Тодора, понесла на блюдо главата на Деян! Аглика не можеше да откъсне очи…
Сълзите скоро я задавиха, но тя с треперещи ръце остави иконата на раклата…
… И в параклиса, дигнат на мястото, дето бе издъхнал войводата, поставиха чудната икона…
Беше пролетта на 1878 година.
