Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

                                                “Nascontur poetoe, fiunt oratores”.
                                                 ”Поетите се раждат, ораторите се създават”.

Димчо Дебелянов е роден поет.
В едно от последните (ако не и последно стихотворение), писано през септември 1916 г., във войнишкия бивак край с. Просеник (дн. Моноклисия) и озаглавено “Сиротна песен”, той казва:

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Няколко дни след това, в понеделник, на 2 октомври 1916 г. между егейските села Християн, Камила и Горно Караджово подпоручик Дебелянов е пронизан от вражески куршум и малко след това умира.
Оказва се, че стихът “жал никого не ще попари” е невярно предсказание. Литературна поза? А може би и признак на ниско литературно самочувствие? Защото, скоро след това, когато се разбира за тази смърт, жал попари цяла България. Особено интелектуалната и част! И тази жал, вече почти век, още не е преминала. Няма и да премине, защото смъртта на Димчо Дебелянов е непрежалима загуба.

И колкото се отдалечаваме от фаталния ден - 2 октомври, толкова тази жал расте и се уголемява. И сигурно така ще бъде завинаги в бъдеще, защото това, което той ни остави като поезия е безценно. То ни показва, че в онзи злощастен понеделник сме загубили един изключителен поетичен талант.

Защо се стигна до тази смърт, след като управляващият военен елит на България беше осъзнал в предните две войни - Балканската и Междусъюзническата, че родните таланти не трябва да се изпращат на фронта и да се подлагат на риск.

Смъртта на големия артист от Народния театър Христо Ганчев, в една полева болница край Чаталджа през 1912 г., беше като обица върху ухото на България. Разбира се, Димчо Дебелянов нямаше известността и славата на артиста Христо Ганчев (съпруг на Адриана Будевска), но интелектуална София знаеше, че е поет от голяма класа.

Не трябваше да го изпращат на фронта, както направиха преди това с Елин Пелин, Симеон Радев, д-р Михаил Арнаудов, доц. Венелин Ганев и други интелектуалци, които служеха в Цензурната комисия, или в обоза, а художникът Константин Щъркелов (Щръклето) се водеше направо към Щаба на армията, където не витаеше смъртта. Поетът просто не трябваше да бъде мобилизиран.

Димчо Дебелянов е мобилизиран през януари 1916 г. и изпратен на Южния фронт във Втора армия, 7-ма Рилска дивизия, 22-ри пехотен полк, като командир на взвод. Преди това е завършил Школата за запасни подпоручици в Княжево.

Най-странното е, че той е мобилизиран и изпратен на фронта по негово желание. Като служител в Сметната палата (докладчик) той не подлежи на мобилизация. Знаел е това, но е решил, че трябва да отиде на фронта.

Защо?

Никой досега не е дал достоверен отговор на този въпрос. Предположението, че не е могъл да стои настрана, когато цяла България се бие за своя национален идеал, сигурно е вярно, но не е достатъчно обяснение.

Димчо Дебелянов не е бил запален националист и изявен патриот. Напротив, бил е възпитан от френската и руската поезия и не би тръгнал току тъй да се бие срещу французите на Солунския фронт.

Освен това, помним стихотворението му “Един убит”, с което изразява своята тъга за убития враг, вероятно французин. Изглежда има нещо друго, по-дълбоко и по-лично, което го кара да вземе съдбоносното решение, въпреки опасностите, които то крие.

Има предположение, че през тези години той търси литературно и обществено признание, поради което е сметнал, че офицерската професия, която е каймака на обществото, може да му даде такова признание и утвърждаване.

Затова отива във Школата за запасни подпоручици в Княжево през есента на 1915 г. , след като вече е отбил военната си служба преди това… След като става подпоручик, вече не е могъл да се крие в Сметната палата и да се надява, че ще стане герой и ще се утвърди.

Героите и славата идват само сред вихъра на битките и опасностите, а в топлите канцеларии на тила. Затова вероятно той приема рисковете на войната, с надеждата, че ще избегне вражеския куршум… Уви, несбъдната надежда!

След завършване на Школата, в края на 1915 г., подпоручик Дебелянов се явява във Военното министерство, среща се с представител на централната мобилизационна комисия, на когото заявява , че иска да бъде изпратен на фронта. Дежурният офицер записва името, чина и адреса и му казва, че скоро ще получи повиквателна.

Тогава той отива в Кюстендил, където се намира Генералния щаб на действащата армия и изразява същото желание. За разлика от София, тук нямало бюрокрация. За няколко часа съответната служба оформя зачисляването му в неговия 22-ри пехотен полк, който бил дислоциран край Вардар, някъде между Удово и Гевгели.

Когато подпоручик Дебелянов тръгва за фронта, първият етап на войната вече е приключил. Сърбия е смазана, а част от нейната разбита армия, начело с крал Петър, престолонаследникът Александър и главнокомандващият ген. Путник, успява да се измъкне през Албанаия и Черна гора на Адриатическото крайбрежие, откъдето съглашенските кораби я вземат и я откарват на остров Корфу за подготовка и превъоръжаване.

В началото на 1916 г. Сърбия и Македония са изцяло в ръцете на българските, германските и австро-унгарските войски. Затова на Балканския фронт настъпва затишие…

Новоназначеният поручик се явява в щаба на полка и е разпределен в 8-ма рота на 2-ра дружина. Командир на ротата е запасният поручик Цветинов, а на дружината - запасният майор Тома Томов. Вторият бил буен и припрян човек, със засукани едри мустаци, много честолюбив и никога не забравял нанесените му обиди.

А поручик Цветинов бил възпълничък мъж, с открито, румено лице, общителен и приятен събеседник. Той бил завършил Духовна академия в Русия и подхождал повече за проповедник от амвона, отколкото за командир на фронта. Тъй че Томов не харесвал Цветинов и го гонел и при най-малкия повод. А понякога и без повод.

При идването на подпоручик Дебелянов, взводът от 8-ма рота е командван от фелдфебела Ярловски, приятел на Димчо от службата му в Самоков. В него нямало нищо фелдфебелско, както във външния му вид, така и в характера. Той бил човек с голяма брада и привърженик на Лев Толстой. А “несъпротивлението на злото” била неговата основна и доминираща тема.

Освен него, Димчо намира в ротата и други познати и приятели. Най-близък му бил взводният подофицер Димитър Спасов - един интелигентен момък, с когото имали общ език и се разбирали от половин дума.

Отначало подпоручик Дебелянов е настанен с 8-ма рота в с. Мировче, което се намира на десния бряг на река Вардар, на няколко километра от Удово, а след седмица е прехвърлен в с. Давидово и назначен за комендант на същото. Задачата му била да изпраща хляба в с. Мировче, където е бивака на дружината и полка. Тук, в Давидово, Димчо пише стихотворението “Нощ във Солун”.

През пролетта и лятото на 1916 г. започва раздвижване на войските и военни сблъсъци отвъд демаркационната линия. С това приключва и военната идилия на подпоручик Дебелянов, както и писането на стихотворения. На 23-ти февруари 22-ри Тракийски полк, а така също и цялата 7-ма Рилска дивизия, към която се числи и той, напускат долината на Вардар и покрай Беласица планина се прехвърлят около р. Струма, на българо-гръцката граница.

Димчовата 8-ма рота се установява на бивак край с. Марикостиново, на левия бряг на реката. И тъй като поручик Цветинов отишъл в отпуска, подпоручик Дебелянов е назначен да го замества като командир на ротата.

Той ръководи окопаването на пехотинците и на артилерийските батареи на полка. Вместо гърмежите на пушки, картечници и оръдия, се чува само звънът на лопати и кирки. Неприятно, но абсолютно здравословно занимание…

Така се изнизват почти три мирни месеца.

През това време Димчо пише много писма и малко поезия. Дори може да се каже, че това е най-яловия период в неговото поетично творчество. Тук той замисля и започва да пише своето стихотворение “Сиротна песен”, което минава през много редакции и било завършено през месец септември същата година.

На 14 май полкът напуска бивака си край с. Марикостиново и се премества оттатък Струма, край гр. Петрич. И още същия ден поручик Цветинов сдава ротата на Дебелянов и поема нестроевата рота на полка.

Така Димчо става титулярен ротен командир. Тук, край с. Раджак, той завършва стихотворението “Старият бивак” и написва една хумористична хроника, озаглавена “От фронта” и отпечатана по-късно във в. “Българан”.

Но и тази Раджакска идилия свършва. На 26 май, в 9 часа полкът е вдигнат по тревога. Предстояла атака на Рупелското дефиле. Самата 8-ма рота, начело с новия си командир е определена за дружина поддръжка. Гърците откриват пушечен, картечен и артилерийски огън.

Българите им отговарят. Завързва се люта престрелка. Появяват се и първите ранени. Тук Димчо вижда как двама санитари отвеждат ранен войник от пионерната рота… Скоро от Драготинския фронт излиза войник с бял флаг в ръце и стрелбата утихва.

От Димчовата дружина има ранени четирима души, а от ротата няма засегнати. Няма и убити в тази кратка престрелка. Но сражението прави силно впечатление на поета. Тук, пред Рупелското дефиле, той разбира огромната разлика между поетичното описание на войната и нейната кървава реалност.

След рупелското сражение, гърците се оттеглят към Демир Хисар, а българите заемат техните позиции. Димчовата дружина се окопава при “Отсечената скала” на Сингерската планина. И остава тук още три месеца.

Тук Димчо работи над превода на книгата “Тъй рече Заратустра” от Фридрих Ницше, преведена от Пенчо-Славейковата приятелка Мара Белчева. Работи и над стихотворението “Тихата победа”, отпечатано на 15 август в кн. 30-31 на сп. “Отечество”.

Адютантът на втора дружина подпоручик х.Сотиров е изпратен в началото на м. август да води около 600 войници в отпуск, а подпоручик Дебелянов е назначен на неговото място. За командир на 8-ма рота е поставен подпоручик Александър Миленков.

С изпращането на сценографа на Народния театър Миленков на фронта е извършено още едно нарушение на приетия принцип да не се изпращат културни дейци и интелектуалци на първа бойна линия.

Известно оправдание за това нарушение е обстоятелството, че са изпращани само завършилите Школата за запасни офицери. Сценографът е завършил тази школа, но няма данни да е пожелал, подобно на Димчо, да отиде на фронта.

На 9 август(27 юли ст. стил) е празникът на Кирило-Методиевите ученици - светите Седмочисленици: Кирил, Методи, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, които след изгонването им от Моравия работят в България и в Македония, която от памтивека е била българска област.

И сега този празник е използван, за да се внуши на войниците, че Македония е изконна българска земя. Командването възлага на подпоручик Дебелянов да изнесе сказка във втора дружина на 22-ри пехотен Тракийски полк.

Димчо Дебелянов се справя блестящо с поставената задача. Преди фронта той е учил право, макар и да не го завършва, слушал е и лекции по литература в Университета и минава в полка за един от най-културните офицери.

А като патриотично настроен българин не пропуска да отбележи в сказката, че Македония е била българска и ще си остане такъв, въпреки апетитите на съседните държави.

Около седмица след това, в петък на 18 август, Рилската дивизия, а това означава и 22-ри пехотен Тракийски полк, започват настъпление на юг, към Демир Хисар и Сер. Като адютант на бригадния командир Димчо върви най-отзад с командира Майор Томов, което означава, че може да бъде убит само от случайно попадение на артилерийски снаряд.

Настъплението продължава през целия горещ августовски ден. Френската колониална бригада “Бротие”, съставена от два пехотни полка, едно артилерийско отделение и 8-ми сашорски конен полк, в която бригада влизат алжирци и савойци, оказват силна съпротива. Но българите, които се оказали по-мотивирани и устремени, преодоляват тази съпротива.

Подир пладне неприятелят отстъпва на юг към Демир Хисар и Сер, като оставя по пътя много ранени и убити. Димчо, следвайки своята дружина, минава покрай тези жертви, между които има и български войници.

Онова, което той вече бил видял в Рупелското дефиле, се оказва дребна работа в сравнение с Демирхисарската леш. Кръв, топла, алена, човешка кръв изтича от труповете и попива в нагорещената южна земя, като слага жертвен кръст върху много човешки съдби.

Видяното потресло поета и той веднага пише философски най-дълбокото си стихотворение “Един убит”.

Атаката на българските войски е успешна и разбитите френски дивизии се оттеглят на десния бряг на р. Струма. А Тракийският полк заема селата западно от Сер - гара Просеник (днес Моноклисия), Еникьой (днес Кумария), Християн камила, Долно Караджово (Бамбусусса) и Горно Караджово (Кулуклия).

Димчовата втора бригада се окопава в с. Християн камила.
Скоро френските войски са оттеглени оттатък Струма, а на тяхно място идват ирландски поделения, които се оказват по-дръзки и свирепи.

Те непрекъснато обстрелват с артилерийски снаряди, а след известно време започват да преминават реката и да атакуват българските предни постове. Дори завземат селата Долно и Горно Караджово и се окопават.

По това време, въпреки южните егейски горещини, Димчо се простудил и прекарал три дни на легло - от 20 до 23 септември. Тогава неочаквано пристига телефонограма от полковия командир, който разпорежда: “Командирът на 5-та рота поручик Узунов се командирова в 22-ра допълняюща дружина в Самоков, за обучение на 41 набор, а подпоручик Димчо Дебелянов се назначава на негово място.”

Лошо, много лошо! Защото едно е да си адютант на бригадния командир, а съвсем друго е да си командир на рота, която трябва да предвождаш при атака. Подпоручик Дебелянов отказва да приеме това назначение. И след намесата на майор Томов, телефонограмата е отменена.

За командир на 5-та рота е назначен подпоручик Банков. Но на 3-ти септември той е ранен и излиза от строя. Тогава началникът на полка, полковник Сапунов, се връща към първоначалната си идея като отново назначава Димчо Дебелянов за командир на фаталната рота.
Народът казва, че това, което има да става, то става! И то става в понеделник, на 2-ри октомври 1916 г.

Предният ден, в неделя - 1 октомври, Димчо Дебелянов и неговите войници от 5-та рота прекарват в окопите. Играят карти и пият ракия и коняк, закупени от Демир Хисар. По едно време ротният се унася в дрямка и заспива върху голата земя в блиндажа. И сънува… един красив сън, в който той, незнайно как и защо, е попаднал в една голяма вишнева градина с нацъфтели дървета.

А в края на тази безумно красива градина го чакала неговата някогашна любима Елена Петрунова, която незнайно защо е била застреляна в леглото от баща си - полковник Петрунов, командир на 6-ти пехотен Търновски полк. Като цвета на вишните и тя била облечена в бяла рокля. Протегнала му ръка и когато той я докоснал, тя му казала:
- Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихият двор, с белоцветните вишни?
- Помня го! - отвърнал той и се учудил, че тя знае неговите стихове, които е написал след нейната смърт и са посветени на друга жена.
- Искаш ли да се разходим в тази райска градина? - попитала Елена и като държала ръката му, го повела между цъфналите дървета. А когато навлезли дълбоко навътре, тя се спряла и отново го попитала: - Харесва ли ти тук?
- Много! - отвърнал той.
- Искаш ли да останеш тук, за да сме заедно?
- Как да сме заедно като ти отдавна си убита?
- Скоро и ти ще бъдеш убит! - казала му тя, той се стреснал и се събудил.

Вечерта била вече настъпила. През нощта валял силен дъжд. Сутринта, в понеделник, на 2 октомври, идва заповед да се атакува противника и да се възвърне с. Горно Караджово.

Подпоручик Дебелянов заповядва на войниците от ротата си да се приготвят за атака. И макар да усещал, че у тях няма никакъв настъпателен дух, той изважда револвера си и извиква: “Напред, момчета!”. И изскача от блиндажа, за да ги поведе към Горно Караджово…

След няколко крачки един вражески куршум го парва в лявата част на корема, взривява се, защото бил тип “дум-дум” и му отваря голяма рана. Удареният изтървава револвера си, пада по очи, без да усеща някаква болка… След минута-две той събира сили и се опитва да се изправи.

Но не успява. И отново забива лице в мократа от нощта земя…

Погребват го в Демирхисарската църква “Св. Богородица”, а след 15 години костите му са пренесени в родната Копривщица.