ЗА ХЛЯБА И НАЙ-ПОТРЕБНИТЕ НЕЩА

Недялко Чалъков

През живота си срещах всякакви хора - от подлеци, мошеници, подлизурковци до най-опасните - алчни за пари, власт и богатство. Те могат да те прегазят на улицата, да те унищожат, без „окото им да мигне”. Готови са на всичко, за да постигнат целта си.

Колко пъти съм размишлявал за човешкото страдание. Всяко дете се ражда чисто, с невинна душичка. А по-късно, при своето израстване, някои от хората се променят - стават престъпници, убийци, ненавиждащи обществото, в което живеят, без да осъзнават своята жестокост и насилие.

Изроди ли се човекът, или ние всички го създадохме такъв? Къде изчезнаха човешките добродетели? Ония изконни български черти, които създаваха радост и обич и крепяха семейството? Къде е то сега? Разпиляно по чужбина. А децата - оставени на улицата, която ги възпитава. Какво да очакваме след години? Една унищожена нация, болна, немощна страдалница…

След две десетилетия, в прехода на тъй наречената демокрация, започнаха изказвания, че след еди колко си години българите ще станат малцинство, а след половин век няма да има жива душа в нашите села. Трагична констатация. Вероятно така ще бъде, ако не се промени животът ни. Ако не осигурим хляб, работа и най-потребните неща за хората, които биха ги направили щастливи.

Да им върнем самочувствието и усмивката на лицата, да им осигурим спокойни дни и старини. Стига вече сме промивали мозъците им с жълти вестници и пошли телевизионни предавания! Всеки ден слушаме за убийства, за грабежи, за изнасилвания… Някога Радио София започваше ранните новини с песента: „Откак се е мила моя майно льо, зора зазорила…” Прогонете мрачните облаци, за да вижда човек повече светлина! Кажете топли думи и се усмихнете на хората до вас!

Вярно е, че страданието ни смазва и убива. И трудно го превъзмогваме. Но трябва ли да губим изцяло духа си, да се поддадем на отчаянието?… „Само борбата има смисъл в живота”, казва Е. Телман. Трябва да се съпротивляваме на злото, за да възтържествува истината, правдата.

Може много неща да казваме от трибуната на парламента, в много случаи безсмислени, глупави и ненужни, но трябва да осъзнаем: не се ли обединим всички в името на България, нищо добро не ни очаква. Подценяваме ли, отричаме ли се от миналото, губим настоящето и пътя към бъдещето.

Животът е най-голямото училище. Всеки, който го е изпитал и изстрадал, знае цената му. Той чува плача на гладните, на бедните и живее с тяхната болка и страдание.

България е малка, но красива страна. Тя се нуждае от нашата обич. Ще осигурим ли бъдещето на децата и внуците, за да повярват те в своите мечти? И в един по-добър и справедлив живот.