ГЕПИ

Красимир Бачков

Лисичето бе малко, черно-кафяво, с остра жълтеникава муцунка. Беше се приближило до двамата мъже край огъня и не сваляше очи от костите, които те гризяха. Единият мъж го забеляза, примигна учудено и посочи с пръст:
- Ей, Попе! Т’ва лисиче ли е, или ме хвана ракията?
Запитаният се обърна бавно, изтри омазаната си уста с ръкав и се изсмя:
- Неговата кожа лисича! Гле’й само колко е дребно! И как гледа, а?! Въобще не го е страх.
- Сигурно не е виждало хора.
- Възможно е. Жоре, я му хвърли един кренвирш от хладилната чанта!
Мъжът се надигна и приближи до палатката. Лисичето отстъпи малко назад, без да ги изпуска от очи. Когато кренвиршът полетя към него, то го лапна още във въздуха. Изви се светкавично, заметна пухкавата си кръгла опашка и се скри между храстите.
- Брей, че крадливо, ама! Като депутат. Гепи и бяга. Страшна работа! – захили се Попа. Жоро се отпусна пак в сгъваемия шезлонг, отпи направо от шишето с ракията и въздъхна:
- Така и ще го кръстим! “Гепи”! Какво ще кажеш?
- Става! – съгласи се Попа и на свой ред отпи от ракията. Леко се задави, изкашля се и посочи с ръка:
- Върна се!
Този път лисичето бе дошло по-близко. С червено остро езиче облизваше влажната си муцунка и макар вечерта да бе топла, то леко потреперваше. Жоро изсмука с наслада реброто, което глождеше, и внимателно го подхвърли към животното. То се стрелна и стръвно захапа костта. После пак се скри в храстите да яде. Двамата се разсмяха и продължиха да отпиват от шишето с ракия. Когато луната показа горния си край, нощта утихна и мъжете заспаха в палатката. Близо край тях, встрани, лисичето се бе свило и сякаш нещо чакаше. Така ги свари утрото.
Майската сутрин идва бързо и ведро. Слънцето пробива крехката тъма на нощта и денят започва властно и самоуверено, като новоназначен директор на хлебозавод.
Малкото лисиче отдавна се бе събудило и тръгнало на лов за мишки. Мъжете звучно хъркаха в палатката. По пътеката, събаряйки малки камъчета по склона над тях, хванала балните си обувки в ръка, се спусна разплакана абитуриентка. Тя спря на брега и внимателно подреди обувките и чантичката си на един голям камък.
Без да се съблича, нагази до колене във водата, наведе се и наплиска лицето си. В мътните и разплакани очи се отразяваше мъката на милион излъгани девойки, загубили честта, ума и сърцето си по неподходящо срещнат любим. Като не мислеше за нищо, водена единствено от болката си, красавицата продължи бавно навътре. В този момент брезентът на палатката се отметна и от там изпълзя тромаво единият от двамата мъже. Той сладко се прозя и протегна косматите си здрави ръце към слънцето. Тогава съзря момичето. Потърка очи, но то си бе все там. Като от детски филм за феи и русалки, то влизаше навътре в морето и водата вече бе стигнала до гърдите му. Само бялата панделка на вратлето му се поклащаше като крехко цвете. Мъжът се почеса неуверено по задника и едва сега забеляза подредените грижливо на камъка обувки и чантичка. На един затиснат под обувките лист, с червило бе написано: „Никой не е виновен! Аз сама се удавих!” Той подскочи като ужилен и силно извика:
- Ей, Попе! Ставай! Стани бързо, ти казвам!
Попа показа рошавата си глава през отвора на палатката и проследи накъде сочи с ръка приятелят му.
- Тръгнала да се дави пиклата!
- Бягай, бе! – примигна сънено мъжът и изскочи изведнъж навън. – И к’во ше правим сега?!
- Нали затуй те събудих! Ще я оставим ли…?!
- Я, хващай! – стреснато се спусна Попа към подпряната на палатката гумена лодка. Двамата ловко я пренесоха до водата и скочиха в нея.
- Давай! Давай, че глупачката потъна! – разкрещя се Попа, а Жоро загреба толкова силно, че лодката се сви през средата. И тъй като мъжът бе силен, а лодката лека, скоро стигнаха до потъналото момиче. В бистрата вода то се виждаше на дъното като бяло разлято петно и няколко въздушни мехура показаха, че все още е живо. Попа светкавично се гмурна и с няколко загребвания стигна до удавницата. Грубо я хвана за косата с една ръка, а с другата мощно загреба нагоре. За минута я изкараха на брега и започнаха да я съживяват. Сякаш насила, бълвайки вода, момичето се завърна към живота. Закашля се отмаляло и отпусна посинялото си лице на пясъка. Мъжете въздъхнаха успокоени. Попа не се сдържа и бръкна в хладилната чанта. Извади преполовеното шише с ракия и отпи жадно. После подаде бутилката на приятеля си. Седнал на единият борд на гумената лодка, Жоро преглътна и ядно тупна шишето в пясъка:
- Защо, бе моето момиче? Виж колко си хубава! Бива ли тъй?
Абитуриентката отвори потъмнелите си, почти загубили жизненост очи и бавно ги притвори. Унесена заспа.
- Остави я! – махна с ръка Попа. – Нали се размина!
До обяд мъжете се размотаваха край нея, изчаквайки я сама да се събуди. На газовия котлон си сготвиха боб с наденица и когато ароматът на готовото ядене се разнесе наоколо, лисичето се измъкна отнякъде и приближи към тях.
- Ето го нашият Гепи! – ухили се Попа. – Пристигна на обяд приятелчето.
- Ми той по-малък от котка, бе! – не спираше да се чуди Жоро. – Тя само опашката му колкото него голяма! – Внимателно отсипа от димящия боб в една чиния, счупи и парче наденица и постави храната до храстите. Лисичето се облиза и умно изгледа двамата мъже. После отклони погледа си встрани, към брега. Там момичето се бе надигнало и гледаше унесено и неразбиращо.
- Как си, моето момиче? По-добре ли си? – побърза да се осведоми Попа и я прихвана, за да я изправи. Силите й обаче не стигнаха и тя омаломощена се свлече на земята. Към тях се приближи Жоро с голяма плажна хавлия в ръце. Разстла я на пясъка и внимателно премести момичето на нея. Двамата започнаха да й задават въпроси, но единственото което тя промълви бе:
- Не ми се живее!
- Да, бе! Да! – скара се Жоро. – Щото на нас много ни се живее, а?! Я ни погледни! Станал съм на 45, безработен инженер, зарязал съм си дома и семейството да дивея в тоя пущинак! В банката съм с два просрочени заема и апартамента ми е ипотекиран! Синът ми е втори курс студент, а дъщерята наесен ще е десети клас. Дошъл съм тук рапани да вадя, че белким вържем двата края! А за Попа да не ти говоря! Той и от мен е по-зле! Какво яйце му се пече на задника, няма да ти разправям! Жена му е от месец в онкологията, а той дори пари за погребение няма, като се наложи! Ама не сме тръгнали да се давим, нали? А ти? Кой знае кой льохман ти е завъртял главата и след като те е ошетал, е изчезнал! Тъй ли е?
Момичето уморено поклати глава, а Попа допълни:
- Голям праз! Майната му! Я виж колко си хубава! Момчета – колкото искаш! Забрави всичко и ще видиш как ще се тълпят после за тебе!
- Бременна съм! – клюмна главата на девойката.
- Че туй лошо ли е? – плесна с ръце Жоро. – К’во по-хубаво от туй?! Ще си родиш детето и готово! Хич да не ти дреме за смотльото, дето те е скопосал! По-добре, че отсега си се отървала от тоя негодник! А то има някои – цял живот се мъчат с такъв и едва по-късно разбират, че хич не им е трябвал. Живей си живота, момиче!
- Да, да! – пригласяше и Попа. – Ще видиш, че всичко ще се оправи! Важното е да не се предаваш! Нали? Хайде сега обещай, че повече глупости няма да правиш! Кажи! Обещаваш ли?
Изтривайки с ръка полепналите по лицето си песъчинки, девойката изхълца и се разплака:
- Обещавам!
После двамата мъже дълго я успокояваха. Като му отмина плачът, момичето се надигна и несигурно тръгна към лисичето. Усетило по-нещастно от себе си същество, Гепи остана на мястото си. Само вдигна предна лапка и зачака така.
- Миличко! – промълви момичето и погали малкото животинче. То само помаха встрани пухкавата си опашка, без да се дърпа.
- Брей, че хитро ама! – възкликна Попа. – От снощи ни познава и вече се опитоми!
- Няма как! Лисица е все пак – вещо заключи Жоро. – Тъкмо ще ни прави компания това лято!
- И ще яде огризките! Дори ще ни е от полза, ако се замислиш!
- Прав си! – ухили се Жоро. – Значи станахме трима! Живот ще си живеем, ей! Ако има и достатъчно рапани, ще оправим бакиите до септември!
- Дано! – въздъхна Попа.
- А мога ли и аз да остана при вас? Ще ви помагам за всичко! – с премалял глас запита момичето. – Така или иначе, няма къде да отида!
- А родителите ти? – в един глас отвърнаха и двамата мъже.
- Аз съм сирак. От детски дом съм. Вече и стая в пансиона не ми се полага. Пък ако не ме искате…!
- Чакай, чакай! – разпери пръсти Попа. – То сега при нас лесно, а есента? Зимата? Детето? Тогава какво ще правиш?
Момичето погали лисичето, погледна тъжно към мъжете и погледът й бавно се отмести към морето.
- Няма проблем! – рязко изръмжа Попа. – Ще се наредят нещата до тогава! Все ще спестим някоя пара и за теб! Ти само глупости не мисли… и не ги прави, де!
- Точно тъй! – включи се и Жоро. – То, види се, Господ хора събира, че и ние с тебе тука! Ще ни готвиш, ще ни переш колкото можеш, а ние няма да те оставим! И на зима, в къщичката на дядовото лозе може да те настаним. Там ток няма, но печка и дърва колкото щеш. Все ще те оправим някак! А?
Момичето приседна на земята, а лисичето се завъртя край него и навря муцунка в ръцете му.
- Гепи! – повика го Жоро. – Ела и при мен, де!
- Няма! – отвърна момичето с блеснали от надежда очи. – То ще си е само мое! – и закачливо, съвсем по детски се изплези на мъжете. Гепи подскочи на място и улови муха във въздуха. Животът изведнъж нахлу в топлия майски ден, без да се вглежда в бъдещето.