ДНЕВНИК

05.02.1971 - 02.04.1971

Емил Калъчев

електронна книга

05.02.1971, Муданя

Най-после на път. След около 16 часа плуване из Черно-Мраморно море, сме в Муданя. Много живописно селище, притиснато до морето от стръмните зелени склонове на азиатския бряг. В 14.00 ч. с майсторска маневра капитан Добрев залепи десния борд на кораба за кея.  Кеят е малък и едва успяхме да се поберем. Още преди да ни вържат научихме твърде неприятна новина: ходжата е отишъл да освещава овцете, а от утре започва Байряма. Според мохамеданския обичай тези дни не се работи - товаренето на тютюна ще започне едва след три дни, когато свърши празника.

Все още не мога да се освободя от замайващата красота на Босфора, който преминахме само няколко часа преди това. Някъде около 8 часа се появи фарът „Румели” на десния бряг. Пилотът ни посрещна още в движение и насочи кораба към пролива.

Първата изненада беше „Б…. дере” на европейския бряг. Тук направихме престой от около час и половина, докато контролата си свърши работата. Тук морето е тихо, но и двата бряга са забулени от ниски облаци. Видимостта е добра, макар че ясно, слънчево време би разкрило цялото великолепие на пейзажа. За пръв път виждам „на живо” на едно място толкова кипариси и кедри. Първите извисени като минарета - много зелени минарета, а кедрите - разстлани като чадъри над зелените склонове. От тук не може да се разбере кога навлизаме в Цариград. И двата бряга са броеници от селища, които изникват направо от водата над тях, врязани в дълбоките дерета, висят на букети или само къщи, заобиколени, или покрити от зеления пояс на кедрите и кипарисите, а над тях, по заоблените върхове на европейския склон още един наниз от високи модерни къщи и всичко това в замайващи пъстри цветове. Роси силен дъжд, но това не пречи на красотата. На левия, азиатския бряг ни посочват казармата - огромен кух четириъгълник. Тук, говори стар-пома и се подхилква, навремето баща и син служили цели седем години и не се намерили.

Към центъра на града европейският бряг става по-полегат, къщите се катерят една върху друга и изчезват някъде в далечината. Тук при изхода в Мраморно море, на невисок зелен хълм се появява „Света София”. Вляво от нея е султанският дворец, а вдясно - „Синята джамия”, подобна на „Света София”, с три викала на всяко от четирите минарета. Тук пилотът се разделя с нас и в движение се прехвърля зад борда на пилотската лодка, която се бе закрепила за нас. От тук - курс Муданя, някъде по средата на Гемликския  залив и южния бряг.

Муданя, след пищността на Босфора и Цариград - изглежда скромна и сиромашка. Иначе селището /може би градец/ е приятно, с високи две или триетажни къщи, които слизат съвсем до брега, а някои от тях даже са стъпили в морето с бетонни и железни колони. Встрани над градчето се издига планина, цялата обрасла с маслинови гори. Но Босфора и Цариград са нещо друго - гледаш и ти се плаче от красота! Колко ли пъти ще се връщам към спомена за това мимолетно съприкосновение с нетленната хубост, сътворена от природата и облагородена от човека? Когато съзерцавах далечния и чезнещ град, когато зад буботенето на моторите на кораба се мъчех да уловя някакъв звук от него, разбрах, че отново в мен припали огънят на онзи пакостник ходжа да ходя да гледам света - близък и далечен.

Така става, че започвам разказа за пътуването с кораба „Пловдив” като че ли отзад напред. Необходимо ми е да си припомня някои моменти от началото, когато за първи път, в събота, 30 януари, заедно с Христо стъпихме на кораба. Това беше в Бургас. Сутринта още от влака се отправихме към пристанището. Милиционерът на входа ни изпрати в Контролния пункт да питаме за кораба. Личеше си, че сме новаци - чиновникът внимателно прегледа паспортите ни. После ни каза, че „Пловдив” се намира на четвърто място. „Ще тръгнете по кея и ще го намерите!” Тръгнахме. Пред нас  - „Карлово”, зад него „Преслав”, зад него „Калофер” и веднага след това това, което търсим - „Пловдив”. Суетим се под стълбата /аз още не знаех, че се казва „трап”/. Един друг се питаме дали да се качим на палубата, или да чакаме тук? По кораба не се мяркат никакви хора, освен работниците от пристанището. Трийсетметровите стрелки на крановете се размахмат над кораба и  спускат в хамбарите рула желязо и ламарина. Най-после откриваме един. Човекът е с моряшка униформа, кани ни в кают компанията /после научихме, че този салон за приеми на капитана се казва така/. Обясняваме, човекът се радва. Но в момента капитанът го няма, помполитът го няма, профпредседателят го няма, старшият помощник на капитана го няма. Кажи-речи на кораба е останал само той. Вероятно следобед всички ще се върнат от Варна. Кольо е бил рулеви с 15-годишен стаж като моряк. Бърза да ни успокои, че всичко ще е наред.

Разходихме се из града. След обяд в 14.00 ч. сме отново на кораба. Този път срещата ни е с Илко - вторият пом. капитан. Покани ни в неговата каюта. Той нищо не знае, но вероятно утре сутринта капитанът ще се върне.

Засега оставяме багажа си в салона на помполита. Не беше категоричен в поканата си да останем да преспим на кораба и ние отидохме в хотел. После, когато вече понаучих някои неща за взаимоотношенията между хората, ми стана ясно защо не е могъл да бъде по-настойчив. Изобщо пълновластен господар-разпоредител с всичко е бил само капитанът Георги Генов. Всички от кораба са треперели от него. Той единствен се е разпореждал с всичко. За него по-късно ще разкажа по-подробно.

На 31 януари сутринта в 8 часа отново бяхме на кораба. Все още никой не беше дошъл. Суетим се по палубата. Пречкаме се на работниците. Единственият ни познат - Кольо е твърде зает. Оплаква ни се от по-младите моряци. Нямало ги вече старите опитни моряци. По-младите нямат това чувство за отговорност. Ето сега: корабът не е готов /обработен/, а се пръснали. Капитанът щял да слиза, старпомът щял да слиза… Безвластие и няма кой да сложи ред! На обяд ни кани в моряшката столова на кораба /салона/. Има два салона: един за моряците, един за командния състав. Храната и в двата е една и съща. И в двата салона има камериерки, които сервират. Ние се измъкваме - отиваме в ресторант. Към 16 ч. отново сме на кораба. Притаяваме се в салона на помполита, където вчера оставихме багажа и очакваме идването на капитана. Той трябва непременно да дойде, защото междувременно са се появили много неотложни проблеми. Не са доставени 150 рогозки, необходими за застилане на хамбарите за тютюна, които ще се товарят от Турция за Хавър. Средният кран на кораба е повреден. Стрелката му стърчи - създава опасност всеки миг да се стовари. Трябва да се ремонтира и свали.

Надвечер капитанът пристига. „Барото”, както изобщо наричат капитаните, е човек на 53 години, нисък, набит, с широко мургаво лице, избръснато до синьо, с тъмни очила, които редовно сваля дори в кабината си. Георги Генов е моряк от 30 години. Неприятен в отношенията си с хората. Саможив и надменен, деспот по отношение на подчинените си. Човек с голяма професионална култура.

Видях го когато се изкачи по трапа. На палубата го заобиколиха няколко души от кораба. Беше явно недоволен от нещо, сочеше към хамбарите. Още първото ми впечатление беше, че този човек държи хората около себе си в ръцете си. Когато влезе в кабината си /на втория етаж на предната надстройка, където бяхме настанени и ние/, подчинените му се разтичаха в разни посоки из кораба. След малко бяхме при него.  Кабината му се намира в дясната страна на коридора и ми прави впечатление, че винаги е отворена. Преди това вече бях забелязъл, че който и да отиваше при него, не чукаше на отворената врата, а на стената, няколко крачки преди вратата. Почукахме и ние и след като получихме разрешение влезнахме. Вътре бяха дошлите заедно с нас инспектори от БМФ, които щяха да правят същия курс с кораба. Посрещна ни вежливо, но хладно, покани ни да седнем едва след като обяснихме причините на нашето присъствие на кораба. Той не знаел нищо и макар че говореше спокойно - в гласа му имаше раздразнение. Нямал нищо против, но това било работа на профпредседателя, зад гърба му. Той е трябвало да знае. Ще разпореди да бъдем настанени. Повика … да даде подробни указания. Пихме кафе и се оттеглихме. За по-дълъг и подробен разговор моментът не бе подходящ. Непрекъснато влизаха различни хора от пристанището - от кораба искаха различни указания.

Това беше първата нощ на кораба. Останахме в салона на пом.полита - широка и светла кабина с прозорец откъм левия борд и два с поглед към предната палуба и бака /носа на кораба/. Вътре - широк удобен диван, който си избрах за легло, още едно легло, вградено в гардероба, което може да се прибира там всеки момент - дълбоко като сандък, но удобно при вълнение. Дики /Давид Меламед/ камериерът ми обеща, че при вълнение често ще падам от леглото. А аз си мисля, че ще се подпирам със столовете. Не знаех от какво дърво са направени, но са тясни, сякаш натъпкани с олово. Във всеки случай съмнявам се дали ще ме спасяват.

Едва се подредихме и нашият пръв гостенин Дики реши, че е необходимо да ни  посвети в същността на моряшкия занаят. Зададе един куп гатанки. „Кажи кои работят и денем, и нощем?” Не дочака да си помисля и сам отговори: „Моряците и апашите!” Втората гатанка: „Кои имат жълти книжки /това са международните имунизационни паспорти/ и си отговаря: „Моряците и проститутките!” И допълва: „Ето къде сте попаднали!”

Дики е старши камериер на кораба. Обслужва капитана и салона на командния състав. За него казаха, че бил ухото на капитана. Даже когато капитан Генов напусна кораба след няколко дни, някои мислеха, че и Дики ще слезе на брега. Той е единственият човек, с когото капитанът е общувал, само с него е играел табла. Интересно, че в поведението на камериера към капитана не забелязах нищо раболепно, но при всички случаи - готовност да се изпълни всяко негово нареждане. Дори тогава, когато седяхме в нашата кабина и разговаряхме, Дики, неизвестно с какви сетива, долавяше всеки звук, идещ от другата страна на коридора от капитанската кабина, предназначена за него. Едрото му тромаво тяло скачаше пъргаво и след миг се чуваше гласът му пред вратата на капитана: „Заповядайте, другарю капитан!” Дори когато говореше, или слушаше какво му се говори, той непрекъснато бе нащрек. Една от първите му приказки, когато се бе заел да ни въвежда в атмосферата на кораба, беше да се оплаче, че има хора, които не уважават човека, големят се и по-малките от тях ги смятат за нищо! Тогава, когато говореше, не обърнах внимание. Тези думи си ги спомних след два дни във Варна, когато извън пристанището останахме на рейд и дивиатора оправяше компаса. Стоях в капитанския мостик. Капитан Генов беше в добро настроение, разговаряше с третия помощник Биньо Грозев. Всъщност разговорът се поддържаше само от Генов. Шареше напред-назад от единия до другия край, смучеше цигара /пуши само „Кент” и пие само уиски/ и подхвърляше по някоя дума. Разговорът се въртеше около някой от неговите помощници, който вече имал дете, после стана дума, че онзи е женен за еврейка и той самият вече заприличал на евреин. Това не прозвуча никак ласкаво и аз се запитах дали Дики не е усетил презрителната снизходителност на този човек към него?

Същата вечер в кабината дойде и Димчо от Бургас. Бивш студент по химия в ХТИ, зарязал следването, за да види свят и да си купи кола. На кораба е трети камериер - работа не особено приятна, като се има предвид, че моряците се отнасят с нескривано презрение към тях. Особено неприятен е фактът, че камериерите получават същите заплати, а работата им е несравнимо по-малко и лека. Димо сервира в салона за командния състав и почиства кабините на помощник-капитаните. Каза, че на кораба не можел да си намери подходяща компания и с никого не дружи, защото няма с кого да разговаря. Ако започнат разговор, то е за жени, или за нещо подобно. Всъщност, оказа се, че жените го занимават твърде много. „Аз съм такъв - открит - казва - мисля, че е по-добре да имаш повече приятели.” По-късно по някакъв повод каза за един от готвачите на кораба, който бе слязъл на брега: „Той не готвеше хубаво, но бях приятел с него, защото имах интерес. Слагаше ми повече ядене.” Посвети ни в някои валутни операции…

На 1 февруари направихме маневра. Мястото на кея трябваше да се освободи. Преди обяд два влека - „Марс” и „Минерва” закачиха кораба за бака и кърмата и го придвижиха назад. Застанахме на борд на „Любен Каравелов”. Няколко дни преди това корабът се бе върнал от дълъг рейс /Южна Америка/ и се говореше, че двама от моряците били задържани в Гибралтар - осъдени на няколко месеца затвор за пренасяне на хашиш.

Искахме разговор с капитана. Той се извини, че през целия ден не бил хапнал нищо, но след малко ще бъде на наше разположение. Дойде в кабината. Седна на стола, отпусна се назад, оправи черните очила и каза: „На ваше разположение съм!” От темата за всекидневните грижи разговорът стана по-общ: за съдбата на нашето корабоплаване. „Държавата - говореше капитанът - разбра, че има файда от флота, защото една елементарна сметка показва, че приходите, които носи един кораб и то във валута са равностойни на приходите от предприятие с колектив от 300 - 400 души, а на кораба са само 30 - 35 човека. Но така, както и други неща у нас, и тук работата по разширяването на флота се е извършвала стихийно, без да се осигури достатъчно квалифициран команден кадър, без да се осигурят достатъчно големи пристанища.” Изказа идеята, че е необходимо във Варна да се създаде висш институт, който да подготвя кадри от специалисти за морската търговия, защото възникват много правни и всякакви проблеми, които не са от компетенцията на капитана и неговите помощници.

Говореше умно с категорична убеденост в мислите си, но по-късно никак не можах да разбера как този човек, загрижен за недостатъчността на кадрите, не е допуснал до себе си никой от кораба, освен агентите по пристанищата и представителите на фирмите, чиито товари пренася корабът?

И дума не е могло да става да предава своите знания и опит, натрупани в дългогодишната практика! Младите помощници, току-що завършили морското училище, са се чувствали притеснени. За всяка тяхна грешка, или, не дай си боже, незнание са се сипели гръмове и мълнии. Груб и безцеремонен, още от началото им е създавал комплекс за малоценност. Междувременно всички на кораба говорят, че капитан Генов ще слиза на брега. Това негово слизане е принудително и е резултат от контакта му с пом. полита, който се е мъчил да внесе равновесие в отношенията между него и колектива. Но при всички предизвикани обяснения капитан Генов е отговарял: „Късно е вече да си правя нова биография и да променям характера си! - т.е. тълкува пом. полит Петков  - трябва да ме търпите такъв, какъвто съм! А ние му казваме: „Не беемвето ще се настройва към твоя характер, а ти ще се съобразяваш с изискванията!”

На него още му казват: „ Евето на беемвето”.

Късно следобед средният кран е свален и към 18.30 пилотът изведе кораба извън пристанището. От тук - курс Варна! Командването бе поето от капитан Генов. Във Варна той ще предаде кораба на своя старши помощник, който вече става капитан.

Късно следобед средният кран е свален и към 18.30 часа пилотът изведе кораба извън пристанището. От тук -  курс Варна, командването бе поето от кап. Генов. Във Варна той ще предаде кораба на своя старши помощник, който вече става капитан.

Морето е спокойно и след като отминахме светлините на Поморие слязох от мостика и се прибрах в кабината. Събудих  се около 0.30 ч. Вече бяхме направили завоя при Галата и насреща сияеше Варна. Останахме на рейд извън пристанището. Утре ще се извърши дивиация, ще дойде новият капитан и поемаме. Така беше предвидено, но явно в морето малко неща могат да се предвидят, защото никога не знаеш кога какво може да се случи. По време на пътя е спукана една охладителна тръба и се налага ремонт.

На 2 февруари правим дивиация. Дивиаторът върти кораба в кръг и ориентира компаса. Духа силен вятър и не може да се седи дълго на палубата. През стъклата на капитанския мостик гледам към Варна. Градът се губи в призрачна мъгла. Налага се престой. Освен това, все още не е пристигнал новият капитан. На кораба всички го познават. Това е старшият помощник Добрев. Говори се, че упорито отказвал да поеме кораба. Няколко дни е трябвало да го убеждават. Според някои неписани закони на моряшката етика не е редно човек от кораба да поеме мястото на сваления капитан. Но явно натискът над него е бил силен, защото в края на краищата се е съгласил. Съжалявам, че нямам възможност да присъствам на срещата при здаването на кораба.

Междувременно научавам някои любопитни подробности. Старпомът и вече капитан Добрев е плувал на „Пловдив” по желание на капитан Генов. Той изрично е заявявал, че няма да приеме на кораба друг старпом. Имало е случай, когато след отпуска Добрев е трябвало да направи курс с друг кораб, защото в момента „Пловдив” е бил на път, а след завръщането му капитан Генов е задържал кораба осем дни в пристанище Бургас, за да изчака завръщането на Добрев. След няколкомесечно плаване старпомът не е могъл дори да отиде до Варна и да се види със семейството си. Веднага е трябвало да отплава с „Пловдив”.

В началото капитан Генов е казвал за Добрев, че „расте с часове”, а после между двамата колеги настъпва време на отчуждение, разбира се не по вина на Добрев. От добър и дори образцов старпом Добрев изведнъж, според думите на Генов, става неподходящ. Непрекъснато се е оплаквал, че на този кораб е сам, че няма един свестен помощник, че никой не си разбира от работата.

Тези отношения в работата прерастват и в личните им отношения. На един обяд, в присъствието на гости Добрев не се е съгласил с разсъжденията на капитана и е бил изгонен от масата. Възпитан и тих човек, интелигентен, Добрев е понасял капризите на Генов. Сега всички на кораба се мъчат да предвидят какво ще е отношението на новия капитан към екипажа, с който до вчера той е бил равен.

Ще спомена още няколко неща за капитан Генов. Въпреки културата си и богатата си морска практика, а може би и поради нея, Генов е суеверен човек! Не разрешава никой на кораба да свири с уста, „защото ще докара ветровете!” Никога не тръгва на път в петъчния ден, или на 13-то число! Никога първият ход на кораба при него не е „заден”! Разказаха такъв случай: в някакво арабско пристанище корабът имал такова положение, че за да го изведе, пилотът трябвало да командва заден ход. Пилотът дал нареждане на помощника и тъкмо онзи хванал дръжката на пулта, с който се дава команда в машинното отделение, капитан Генов се спуснал с вик: „Не заден!” и сам дал „Напред!”, а веднага след това завъртял на заден.

Преди години имал приятел боцман, с който много години плували заедно на гемия. /Същата, която сега е превърната в кръчма на пясъка на Бургаския плаж./ След време се прехвърлят в големия флот и отново плуват заедно. Но ненадейно приятелят умира. Това става в Мраморно море. Според законите умрелият трябва да се спусне в морето. Оттогава Генов не влиза в гемията-кръчма.

На 3 февруари се разбра, че тръбата не може да се ремонтира на кораба. Цялата е изгнила и трябва да се свали. За целта трябва да се спре машината. Спре ли машината - спират и агрегатите, т.е. не може да се свърши нищо. Остава само корабът да се вкара в пристанището и да бъде ремонтиран на кея. Но в момента на кея свободни места няма. Трябва да се чака. Капитан Генов предаде кораба и замина с лодката, която обикаля корабите и разнася моряците, които са били на брега, или тези, които ще слизат. Около нас има много кораби на рейд извън пристанището. Все още никой не може да каже нищо определено. Престоят във Варна трябваше да бъде само за дивиация, а сега се открива перспектива за поне едно денонощие оставане.

След вечеря решихме да слезем в града с лодката, която идва оттам в 18.00 ч. Междувременно вятърът се засилва всяка минута. Времето е облачно, ръми дъжд. Вълните всяка минута стават все по-високи и лодката от брега не застана откъм десния борд, където е трапа, а отиде от другата страна. Наложи се да се спусне „щурм трапа” /въжена стълба/. Моторната лодка, застанала макар и на завет откъм левия борд, се мята и трябва доста сръчност и хладнокръвие, за да слезем по стълбата и да скочиш вътре. Не зная защо в последния момент Христо се отказва от пътуването до Варна и остава на кораба. Аз и Димо слизаме долу и потегляме. Моторницата скача от вълна на вълна, вятърът духа в лицето и не мога да кажа, че е неприятно. Дето се казва, от вчера съм тук, но вече като че ли имам самочувствие на стар моряк.

Неприятното дойде няколко часа по-късно, когато с последната лодка в 22 ч. трябваше да се върнем на кораба. През това време вятърът се беше усилил още. Дъждът се беше превърнал на сняг и виелицата засипваше всичко. Чакахме напразно около половин час аз и Димо и третият помощник Биньо. Научаваме, че портовият надзор е забранил излизането на лодки в морето. Вълната е голяма и опасна! Какво да правим? Паспортите останаха на кораба и не можем да отидем на хотел. Димо ни повежда към „Иван Вазов”, който е застанал на кея. Изкачваме се по трапа, но жива душа не се вижда по кораба. Лутахме се из коридорите на настройката и най-после откриваме боцмана. Обясняваме му дереджето си и той ни повежда към една кабина. Капнали и премръзнали веднага заспиваме така както сме с дрехите. Сутринта в 6.00 ч. ни събужда за първата лодка.

Но нова беда! Въпреки че огромният кораб е вързан добре за брега, бурята го е отместила няколко метра навътре и сега трапът виси върху ледената вода. Всеки опит със скок да стигнем вече е твърде рискован, ако не и невъзможен, тъй като вятърът блъска от всички страни, а снегът ослепява очите. Чакаме докато дойдат работниците на крана и да издърпат трапа на сушата. Разбира се, лодки и сега няма.

В оперативния отдел на параходството научаваме, че излизането на лодки е забранено. Биньо се безпокои. Казал е на старпома /още не може да свикне да го нарича капитан/, че ще се прибере в 20.00 ч. Мъчи се да предвиди реакцията на новия началник, с когото довчера са имали почти еднакво положение. Напразно се мъчи по радио-телефона да се свърже с кораба. „Моторен кораб „Пловдив”, моторен кораб „Пловдив”, как ме чувате, обадете се!” Но корабът не се обажда, а в радио-телефона бучи морската буря.

След около два часа най-после корабът отговори. Обади се Пеньо Киряков - радиотелеграфист и профпредседател. След минута на телефона беше и Добрев. Гласът му разсея колебанията на Биньо. „Капитан Добрев на телефона, какво има?” Гласът му прозвуча почти грубо и отривисто. За миг Биньо отдели слушалката от ухото си и в в този миг осъзна създадената дистанция, усмихна се и отговори: „Другарю капитан, докладвам ви положението на брега!” /Имал е за задача да намери старши помощник./ Този, който е бил определен, току-що завърнал се от няколкомесечно плаване, не го намерил в къщи. Жена му казала, че отсъства. Но според него не е искал да се покаже./ Последното бе споделено само между нас/. Но намерен е друг старпом, който в момента е в оперативната.

 Капитанът е доволен. И работите с ремонта се придвижват напред. Корабът ще застане на нулево място на кея веднага щом стане възможно в морето да излезе пилот.

След обяд научаваме, че на нулевото място е застанал съветски пасажерски кораб „Кооперация” Налага се още едно преспиване на брега.

На 4 февруари сутринта времето е поутихнало, в 7 часа лодка има и ние се прибираме на кораба. Вече се знае, че ще се приберем до пристанището и там ще дойде плаващата работилница. Няколко часа на кораба е нетърпимо студено, защото са изключени всички инсталации за отопление. След ремонта идва контрола и към 20 часа поемаме курс към Босфора.

6 февруари 1971 г.

Никакво мърдане от кораба. Карантина за холерата. Тук няма холера, освен това целият екипаж е имунизиран. Защо? Около кораба от време на време идват любопитни. Зачислиха ни полицай. Целия ден стърча на палубата, а вечерта се прибра в кабината си на третия етаж на предната настройка. Иска да разговаря, но малкото турски думи, които зная, не са достатъчни. По-късно Найден каза, че идвал брат му /на полицая/ и искал да купи цигари. И те си въртят дребната контрабанда.

Днес е байрам. Ще започнат товаренето чак в сряда. Голямо чакане ще падне. В началото имаше една надежда да се пренебрегне празника и да се намерят работници за товаренето на тютюна, защото търговецът, който идва на кораба, беше твърде шокиран, че ще трябва да плаща по 800 долара на ден за престоя. Но после се разбра, че празникът си е празник, а обезщетението ще бъде платено.

За палубните моряци няма почивка, въпреки че корабът нито плува, нито товари. Подготвят крановете, после отварят хамбара и почистват терена. Боцманът ми каза: „Като пишеш книгата, няма да пишеш за камериерите, а за моряците!” Вероятно имаше предвид, че твърде често сме заедно с Димо.

7 февруари, 1971 г.

Ужасно съществуване! Храним се през четири часа. Лежим и спим. От време на време правим къси разходки.

От кораба се виждат добре джамиите. Прочетох шест на брой. На най-близките две ходжите не се катерят по минарето. Радиофицирани са и пеят някъде от храма, около викалото в кръг са поставени високоговорители и от тях гласът на ходжата ехти чак до другия край на залива. Забелязах, че в песните на двамата радиофицирани духовници има отличен синхрон. Най-напред започва този от новата джамия и веднага след първата пауза се обажда втория и се получава застъпване на мелодията, която е все една и съща. Ходжата от третата джамия, която мога да наблюдавам, пее от минарето. Традиционалист, или духовен отец на небогата енория, за да може да закупи радиоуредба, та гласът му по-силно да се извисява към Аллах?

8 февруари

Днес правихме официалната среща с новия капитан Добрев. Бяха още Петков - пом.полита, Пеньо Киряков - радиста-профпредседател, шеф механика, или както накратко му викат „шефа”. Не можах да разбера как разговорът се завъртя към …., пихме ракия и говорихме дълго.

Следобед както обикновено - разходки по палубата. Времето е слънчево и топло. Около нас на кея са дошли много рибари. Един беше измъкнал морска звезда. За първи път виждам такова нещо - пет обрасли с бодли лъча и обагрени в кафяво-червен цвят.

На кораба е започнал „Бридж байрама”.

10 февруари

Днес е първият ден след байрама. Тревожим се дали времето няма да се развали и да отложат товаренето. Тихо е. Облачно, но сухо. Духа слаб, но студен вятър. От изток откъм Бурса далече зад залива се извисява висока снежна планина. Днес нейните очертания са много ясни. Ясни са и очертанията на отсрещния бряг. Изобщо целият залив е опасан от планина. Зад първия ред покрити с маслини възвишения се вдигат високи върхове, обрасли с гори и покрити със сняг. Това съчетание между зелено и бяло е особено очарователно. А отдолу морето мени цвета си. Днес например е оловно зелено с избухващи тук-там бели пламъци от гребените на вълните. Дълго време наблюдавам чайките. Лежат спокойно върху вълните, от време на време се гмуркат и изгубват в дълбочината. Появяват се отново едва след 1-2 минути на доста голямо разстояние от мястото на гмуркането. Веднъж ми се случи да наблюдавам отблизо гмуркането й във водата. Във водата изглежда като дебела риба, но също така пъргава. Такива чайки по нашия бряг не съм виждал, или може би не съм обръщал внимание. Големи са много повече от дива патка, с дълга тънка шия и малка качулата глава -отгоре са тъмнокафяви, а отдолу - бели.

Към 8 часа от кафенето насреща много народ - все мъже - се отправиха към кораба. Някой каза: „Идат!” Наистина само след минути корабът се изпълни с глъч. Дойдоха около стотина мъже, но около половината трябваше да се върнат. С кола пристигна и един възрастен, изискано облечен мъж. Вероятно беше работодател. Наричаха го „ефенди” и вероятно го уговаряха за работата. Висок, попригърбен, с дълго бяло лице и бяла коса, той слушаше внимателно и също така внимателно и тихо им обясни нещо, после се оттегли настрани. Работниците си поговориха помежду си и си отидоха. Не ги взе на работа и тези, които останаха, представляваха тягостна гледка. Бедни, измъчени хора. В един от хамбарите на някакъв старец му прилоша и го изнесоха навън. Дойде кола и го откараха.

 Разговарях с един млад турчин от Разград. Преселил се още в 1939-та година. Говори български сносно. Той успял да се нареди. Имал 12 декара маслини. Работи държавна работа и получава 1500 лири. Направил си къща, децата му учат. Но един друг от 1956-та година се чука по главата и вика: „Зле ли ми беше в текезесето?” Явно тук не беше му провървяло. По нищо не се различаваше от другите, които чакаха да им се даде работа.

Следобед заедно с Христо за пръв път слязохме в машинното отделение. Намира се в задната част на кораба. Заведе ни шефът - главният механик на кораба. Машините са разположени на три площадки една под друга и общата дълбочина е около 15 метра, а в дължина заема около ? от пространството на кораба. Имам чувството, че влизам в някакъв заводски цех. Има всичко необходимо  за поддържане на нормален живот. На този микро-град, каквото представлява кораба. Шефът обяснява подробно кои агрегати за какво служат.

След това в неговата кабина /тя представлява нещо като апартаментче - спалня, приемна, работен кабинет и сервизни помещения/ продължаваме разговора. Пием уиски „Джони Уокър” и получаваме и общи познания по навигация. Шефът е разтревожен от присъствието на кораба на двама души, които са дошли да видят резултатите от някакъв нов експеримент. Решили са да съкратят и без това твърде малочислените екипажи на корабите. На „Пловдив” са съкратени един електротехник и един машинист. Шефът доказва, че такова съкращение на хора поставя под опасност нормалната работа на машинния парк, тъй като наличните хора не са в състояние да поемат допълнителни задължения. Например ел. техника не може сам да смогне да отстранява постоянно появяващите се повреди, а освен това е невъзможно да контролира многобройните измервателни уреди и апаратура. „Ще стане така - казва шефът - че после ще дадем скъпи пари и то във валута за ремонти! Много повече пари, отколкото икономиите, които ще се направят със съкращението.”

Сега целта е двамата инспектори да бъдат убедени, че това съкращение е някакво недоразумение. Но той самият не вярва, защото това значи, че отделът „Труд и работна заплата”, по чиято инициатива става това, сам да се обяви против едно свое решение.

Общото мнение на ръководството е, че икономиите се търсят там, където трябва да се направи точно обратното - да се дава! Палубните работници работят почти непрекъснато. Те са недостатъчни, а вместо да се дадат още хора и тук се подготвят съкращения.

11 февруари

Днес времето е слънчево. Работата по товаренето започна по-рано. Надяваме се днес да свършат.

С втория помощник Серафим бяхме в неговата кабина. Плува вече две години, а му омръзнало и може би не толкова, че му омръзнало, отколкото това, че иска да се ожени. Имал приятелка, следвала в ХТИ, но когато той пътувал, ходела с други. Тя не е съгласна да се оженят, ако той не напусне тази работа. Самият Серафим изглежда е доволен от нейното желание, но засега не се е решил напълно. Но убеден е, че ожени ли се, трябва да слезе на брега.

Следобед в кабината на Биньо играхме бридж. До вечерта, след това кино. Всяка вечер сме на кино в командния салон. Тази вечер след киното продължихме с картите до към 2 часа.

И днес не успяха да натоварят тютюна Въпреки по-хубавото време днес натовариха 240 тона, с около 50 по-малко.

Днес в кабината на Биньо надникна капитан Добрев. Поседя малко и излезе, защото пристигна агентът на нашето параходство. Четвъртият помощник Гошо си спомни за кап. Генов. Не го обича. Разказва как капитан Генов не се подстригвал в България, за да направи това това в Дувър.

И днес товаренето не свърши. Оставаме и утре. 

12 февруари

Започвам бележките си за днешния ден от момента, когато корабът пое курс към Хавър. Сега е 21 часа, а в 20.30 ч. се отлепихме от кея. Капитан Добрев командваше маневрата. Тук няма влекачи, за да отлепят кораба от кея и да го вкарат навътре в морето. Всичко зависи от командите на капитана.

След като бяха вдигнати всички въжета с изключение на едно, свързващо бака, бе даден ход „малък напред”, корабът се плъзна леко, но после, след като въжето се изпъна, цялото туловище се извъртя наляво, така че застанахме почти с лице срещу кея. Тогава бе дадена команда „малък назад” и след дъговидно движение след малко Муданя остана зад левия ни борд. В момента, докато пиша, наблюдавам през филистрина как постепенно светлините на това малко кокетно градче потъват в морето.

И така, сега отначало.

Сутринта бяхме неприятно изненадани от времето. Валеше сняг  - нещо необичайно, или много рядко явление за този край.  Във вчерашните и онзиденшни разговори с някои турци разбрах, че те се радват на снега. Казват, че ще има „берекет”. Но ние никак не се зарадвахме, защото това означаваше, че няма да се товари. Тютюнът бил много капризна стока и трябва да бъде изолиран от влага, миризми и пр. Това изискване ние спазвахме строго, защото навлото на тютюна е най-високо.

Този ден времето ни изигра няколко номера. Снегът бързо престана да вали  и палубните моряци разтвориха хамбарите. Започна товаренето, но само след около час отново трябваше да се затворят. Така продължи през целия ден до пет часа следобед. Товарачите успяха да натоварят много малко - останаха повече от 100 тона. Така че откриваше се опасност да останем още едно денонощие тук. Агента беше пристигнал и вероятно благодарение на него работата се уреди товаренето да продължи, докато се завърши партидата. Преди това в разговор с турци разбрах, че те биха продължили товаренето само при определени условия за заплащане. Сигурно са се разбрали.

Между товарачите се появиха още двама от България. И двамата дрипави, изсушени от труд. Казаха, че емигрирали през 34-та година, но говорят много добре и мисля, че са от по-новите. Единият се мъчеше да ме убеди, че е много добре. Имал имот, изучил сина си за офицер /сега живеел в Истанбул/, оженил дъщерята. Построил къща и пр. Другият го слушаше и се подхилкваше. Направи ми впечатление, че първият често взимаше думата и говореше от името на приятеля си, особено когато въпросите бяха по-деликатни. Но вторият изцяло разсея съмненията ми за истинското положение на материалното им състояние, като поиска да му дадем един варел от тези, които той виждал, че са захвърлени в хамбарите.

Пеньо ме помоли да напиша на машина доклада му за годишното събрание на профорганизацията. Разказа ми един случай, когато в Хамбург един от нашите моряци закъснял за кораба и капитан Генов не го изчакал, въпреки че го е видял, когато при тръгването онзи се появил на кея. По влекача само му изпратил паспорта. Но след няколко дни механикът успял да ги настигне в Анверс. Пристигнал там със съветски кораб.

В 19.00 ч. товаренето свърши. В 20.30 ч. вече бяхме на път. На кея имаше само един изпращач. Този, който ни посрещна - служителят към пристанището. Той откачи въжето на кораба и си отиде.

Времето е тихо. Облаците са високо, разкъсани и между тях една пълна луна. Водата изглежда черна и блести само лунната пътека.

13 февруари

Почти цялата нощ не спах. Ясно звездно небе с голяма ярка луна. Морето тихо и корабът стои като неподвижен. Преди разсъмване навлизаме в Дарданелите. Тук проливът е по-широк…. Тук-там се появяват светлини. На разсъмване минаваме край Чанаккале, а около час след това от десния борд при носа на Галиполския полуостров виждам Чърчиловия паметник, както го наричат моряците. На върха на високия бряг са издигнати четири големи бетонни колони, свързани във върховете. Тук през 1915 година е бил направен десантът на английските войски под командването на Чърчил.

Навлизаме в Бяло море. Преминаваме между острови с високи и обрасли с растителност върхове. Пеньо - радиотелеграфиста ни казва, че в момента минаваме край Троя. Гледам с бинокъла към малоазиатския бряг. На някаква могила съзирам нещо като обелиск и на мен ми се иска това да е легендарният град. Морето и тук е спокойно. Водата никак не е бяла, а черно-лилава като антрацитни въглища. На хоризонта се появяват и се разминаваме с много кораби. На десетина мили зад десния борд преминават три военни кораба. Срещу нас е „Копривщица”. Прибира се към Бургас. Поздравява ни, поздравяваме го и ние. Старпома разказва, че на него има приятел, който пътувал на далечните линии, но понеже скоро се оженил и искал по-често да си бъде в къщи, пожелал да го преместят на по-близка линия. Преместили го на „Копривщица”, но корабът бил „гариран” в Средиземно море и вече повече от 5 месеца не се е връщал. Пеньо беше излязъл от кабината и не можахме да се свържем по радио-телефона, за да разговаряме.

След около час се разминахме със съветския „Джузепе Гарибалди”. От там ни повикаха. Старпома говори с тях. Питаха какво е времето в Черно море. Казаха, че от Гибралтар и през цялото Средиземно море времето е тихо. Прибират се в Новорусийск. Попитаха за нашия курс, пожелахме си щастливо плаване и завръщане.

По-късно Пеньо се опита да влезе във връзка с нашия „Преслав”, който ни следва по същия курс. Той ще се отбие в пристанището, където бяхме вчера, ще натовари тютюн и ще ни гони. Ние искаме да се отскубнем напред, за да можем в Хавър и Ротердам да вземем по-хубави товари, т.е. товари с по-хубаво навло. Изобщо тук борбата между корабите е за товарите. И тук има план за изпълнение и се оказва, че никак не е лесно да се изпълни. В зависимост от това колко ще бъде забавен „Преслав” ще зависи и дали ще ни стигне по пътя. Той се движи с по-голяма скорост - 13.5 мили, докато ние сме на 12 мили. Биньо казва, че е невъзможно да ни стигне, тъй като когато „Преслав” тръгне от Муданя, ние ще бъдем край Сицилия.

Морето тук мени много често цвета си. Там, където слънцето е легнало върху водата, тя изглежда като разтопено сребро. Встрани от тази равнина е сиво-черно. По-близо до кораба, откъм осветената страна е все още черно-синьо, а от лявата страна е синьо-черно. Но цялата плоскост лъщи като полирана.

След 12 часа на вахта на капитанския мостик застана Серафим. Той смени Биньо. Капитанът е бил през нощта, докато изведе кораба от Дарданелите. На руля е Кольо и понеже държи един и същ курс 206 градуса има възможност за разговор. Разказва за един делфин, който преди години е бил пилотът в Коринтския пролив. Много години подред безпогрешно е привеждал корабите през лабиринта на островите. Но някакъв много честолюбив капитан му стрелял и го ранил тежко. Капитанът бил осъден, а делфинът лекуван и излекуван. Отново заел службата си, но отказвал да привежда кораба, от който са му стреляли. След смъртта на делфина на някакво място в пролива бил издигнат паметник в негова чест.

14 февруари

През нощта не можах да спя. Времето меко, с луна. Морето - тихо. Минаваме през район, пълен с рибарски гемии. Провираме се между тях, по-далече се очертават силуетите на острови и светлинки на селища, разположени на планински склонове. Подминаваме Микроносос. Някъде далече вдясно върху небето грее сияние и аз си мисля, че може би това е  Пирея и Атина.

На разсъмване минаваме Могалики. Най-южната точка на Гърция. Тази Могалики, за която толкова много говорят моряците. С няколко по-ниски хълма високата планина слиза до морето. А когато подминахме фара изведнъж се появява отсечен, висок може би повече от 50 метра бряг.

Ето ни в Средиземно море. От тук до бреговете на Сицилия е нареченият от моряците „Малък Бискай”. Това е най-невралгичното място в Средиземно море. Както в Биская, така и тук постоянно бушуват ветрове, морето е неспокойно и преходът е много труден. Но дрес времето е твърде ласкаво. Слънчево, тихо, морето е легнало спокойно и лъщи като разлято земно масло. Прогнозата занапред също е добра. Отвреме навреме над нас прелитат самолети. Някои от тях имат формата на стрела. През нощта Пеньо подаде глава през прозорчето на апаратната и каза, че има радиограма на английски. Биньо преведе текста. Съобщаваше се за изчезнал гръцки кораб - въглевоз, натоварен с 5 000 тона въглища. На 2 февруари преминал през Гибралтар и оттогава няма никакво известие от него и за него. Съобщаваха се отличителните белези на кораба.

Днес отново слязох в машинното отделение. Работеха и двата мотора. Шумът е толкова силен, че не може да се чува нищо друго. Говорихме с машиниста - оплаква се, че заплащането е твърде ниско. Когато работел на таксито тогава било друго - повече пари вземал. „Нашето живот ли е - казва - с месеци не мога да си видим жените! И на тях не им е леко. Нито с момите - моми, нито с вдовиците - вдовици! Ако се облече хубаво ще кажат ето я тая, чака да замине мъжа й и хуква! Ако пък не се облича, пак ще кажат: „Хайде ние да не я познавахме…”

Изобщо забелязах, че темата за собствените жени винаги, твърде деликатно се заобикаля. Никой не обсъжда поведението на жена си, или поведението на друга жена на моряк. Ако се говори за жени, това е все за пристанищните момичета, или проститутки, за запознанства и истории в далечни страни.

Още когато бях в машинното дойде Янчо от палубните моряци и поиска от машиниста да поправи един ключ за китара. Днес капитанът имаше рожден ден и искаха да се подготвят.

Следобед лежах в кабината, когато Димо дойде да ми каже, че в командния сектор вече са се събрали - честват капитана. Отидох, макар че чувствах някакво неудобство от факта, че не бях поканен от капитана. Оказа се, че на кораба подобни покани не се правят.

Веселието беше в разгара си. Янчо електротехника и Петър Добрев /капитанът също се казва Петър Добрев/ дрънкаха на китарите и пееха стари шлагери. Всички пееха с тях. Капитанът беше в добро настроение. Аз се опитах да не пия, но той ми каза, че има заповед всички да пият. На море е така - капитанът е и бога, и царя! „Ако беше другият капитан - каза един моряк - нямаше да има такава веселба. Онзи не се събираше с хората!”

Между другото, говорят за капитан Генов, че правил гешефти с представителите на фирмите, даже предполагат, че е „ударил” от ремонти на радара. За ремонта е платена твърде голяма сума - 800 долара и някои изказват предположение, че половината е сложил в джоба си.

Странно нещо: смешните, наивни, дори просташки песнички от шлагерния арсенал на трийсетте години, звучат затрогващо Може би морето, може би неговата безкрайна черна пустош, кой знае…

15 февруари

Най-после днес видях синьо море. Или може би не точно синьо, а с отенъци на зелено. Но това е все пак друго. Около кораба летят на ята много чайки. Предполагам, че наближаваме Сицилия. Биньо сверява курса и се оказва, че сме около 17 градуса встрани. Корегира и плаването продължава. Около 10 часа вече се вижда брегът, а в 11 часа се изравнихме с фара Изола делле Карианти - бял висок фар и аз наивно попитах капитана това паметник ли е? Плуваме на 12 мили от брега, но с биноклите има хубава зрителна връзка. Стръмни голи, или обрасли с ниска растителност хълмове. А по брега селца с високи къщи и прави улици. По склоновете, разпиляни на голямо разстояние една от друга къщи, или ферми.

Искам да използвам слънцето и да направя няколко снимки. Отидох в машинното. Но там беше един от инспекторите, които наблюдават работата на машинната команда. Не беше удобно за снимки. Хората от машинното и целият екипаж са недоволни от тези инспектори. Говорят си, че са съкратили двама души от екипажа, за да осигурят екскурзия на двама чичовци. „Какво ще проверяват как се уплътнява работното време? Нали трябва машината да работи? Той ли ще седи до нея?”

Следобед е годишното събрание на профорганизацията. На събранието мина и официалната част по нашето представяне на екипажа. Според мен излишно, защото вече се поопознахме. Изказванията на моряците за доклада бяха много критични. Изненада ме интелигентността, с която хората говорят и излагат съображенията си. Главните забележки и атаки бяха насочени към ръководството на кораба, което не може да даде подробна информация къде са отишли тези 60 хиляди лева преразход за тримесечието и към ръководството на параходството, което не се съобразява с някои обективни обстоятелства, свързани с престоя, товаренето и пренасянето на товарите. Получава се така, че хората, особено от палубната команда, не могат да си поемат дъх от работа, защото постоянно са заети с подготовка на хамбарите и подемните устройства, с почистването и подреждането на палубата и какво ли не, т.е. дават всичко, каквото е нужно за изпълнението и преизпълнението на плановете, а накрая - нищо. Преразход. Така е и с другите команди.

Тази нощ около 2 часа ще приближим туниския бряг. Вятърът се усилва все повече.

16 февруари

Че като ни залюля! Вълна 8 бала! Корабът се заравя във водата и се тресе целият корпус. Казват, най-добре било да се лежи. Опитвам, но не върви. Постоянно ми се гади. Най-добре се чувствам на мостика, макар че там люшкането е най-силно. Засега повръщане няма. Самочувствието е почти нормално.

Капитанът е почти неоттлъчно горе  и гледа загрижен и съсредоточен пред себе си. Това е първият му рейс като капитан, а то изненади след изненади! По едно време Димо дойде загрижен: „Този капитан ще счупи кораба, отзад целият корпус се тресе и пращи! Хората се безпокоят!”

Отидох в машинното. Предполагах, че там люлеенето е по-малко. Нали са във водата. Но се оказа, че и тук е същата история. Освен това сигурно силният вятър връща през отворите замърсения въздух и трудно се диша. Скоростта е паднала на около 4 мили и сега почти лазим. Много рядко се срещаме с кораби. Някои представляват жалка картинка. Люлеят се като черупки и вълните ги мятат накъдето си искат. Дали и ние не сме същата картинка?

Не ми се яде. На обяд в салона виждам, че това не е само до мен.

17 февруари

Същото. Едва се задържаме на краката си. Разбрах, че в морето можеш да изпиташ всички чувства, които познава човекът, но най-силното от тях е страхът - осъзнатото безсилие, че нищо не можеш да промениш, нищо не можеш да помогнеш, нищо не можеш да направиш! Нещата са извън теб и остава само надеждата. Не се учудвам, че много моряци са суеверни.

18 февруари

Днес е много по-добре. Поутихна. Общо взето понесох задоволително подмятането. 

19 февруари

Днес времето е съвсем спокойно. И морето е тихо.

Около 14 часа приближихме Гибралтар. След няколко часа сме в океана. Около нас шарят военни кораби, пикират реактивни самолети. Малък въртолет като бръмбар се завъртя отгоре и вероятно направи снимки.

Вечерта събрание за Васил Левски, а след това филм - „Шибил”. Но ел. напрежението нещо не е в ред и се отлага. Гледаме испанска телевизия. Реклами и някакъв филм за каторжници в джунглата. Гледам някакъв непознат на мен вид чайки, черно-кафяви, много приличат на ястреби.

20 февруари

Покрай бреговете на Португалия. Обикновено корабно ежедневие. Моряците от палубната команда изчегъртват ръждата по палубата. Скука. Започва да ми писва това безделие. Омръзна ми да гледам само вода, макар да е твърде любопитно и да си призная, не винаги една и съща. Разговор за морски приключения, муфтаджилък, проститутки. Грижи около радара, който вече не работи.

21 февруари

Рядко Биская е била толкова приятна. Почти е тихо - сляб вятър. Само дълги мъртви вълни люлеят кораба.

На мостика възникна спор между Димо и шефа за някакъв капитан, с когото шефа пътувал до Виетнам. Според него прост и невежа. Разказа, как отказал да пусне лекаря в Ханой да придружи тежко болен моряк, защото трябвало да се плаща. Държал се идиотски с моряците и те искали да го хвърлят във водата. Едва успявал да ги укроти. Освен това моженик и крадец, муфтаджия. Димо го защитаваше като твърдеше, че е много добър човек - бил приятел на баща му. Освен това някакъв бивш голям началник!

Следобед между двамата възникна друг спор - за бриджа. Шефа твърдеше, че истинските бриджори не играят контра, както твърди Димо, а …, защото на световното първенство в Ротердам се играе така.

22 февруари

Тихо море, или по-точно тих Атлантически океан.

Хванах се на работа с палубната команда. Кости ми даде работни дрехи. Ходих да ги взема от кабината му. И тук същата история. По стените - голи жени. Вечерта някакъв тъп германски филм.

Утре трябва да сме в Хавър.

23 февруари

Откъм океана гледката към Хавър е внушителна. Прави впечатление високият стръмен бряг, върху който са накацали къщи, пръснати по височините като вили. Много дървета.

Около 15 часа на входа на залива ни посрещна хавърският лоцман. Ниско рижаво човече, в лицето ми прилича на Луи дьо Фюнес.

В 16.30 ч. сме на кея. Заминаването за Париж, каето се проектира от дълго време, все още не е уредено.

След около 20 дни на плаване за първи път можем да походим свободно на сушата. Разбира се, както обикновено, най-напред разходка из града, а после в някой бар. След мостовете на … се озовахме на дълга широка улица, от дясната страна на която са наредени един до друг тези заведения.

Изобщо прави впечатление, че не е необходимо да се озърташ много, или още по-малко - да ходиш, за да се озовеш в едно тихо уютно заведение, където да можеш да починеш, да пиеш каквото ти се иска, да послушаш музика, ако ти се иска, или пък нещо друго.

Вечер прави впечатление на не много шумен град. Освен това, в движението не се забелязва задръстване. Обикаляме без цел, зяпаме по витрините. Какво друго да правим? На връщане хлътваме в един бар. Обслужват две момичета /на възраст/, собственичката /възрастна дама/ прибира парите. Нямаме франкове, затова плащаме с долари, или зап. германски марки. Момичетата не са нищо особено, но на всички нас ни изглеждат много хубави. Ами как иначе? Толкова дни сме си гледали физиономиите, а сега дойде ред за нещо по-различно. Вечерта се напихме.

24 февруари

Сутринта рано бяхме в града. Бяхме с Пеньо и Ганито - хлебаря. Обикаляме из центъра, влизаме в магазините. Привлече ме повече към високата част на града, където между боровете се откриват няколко пояса хубави стари къщи. В ниската, приморска част на града, прави впечатление еднаквостта на архитектурните форми. Призматични сгради в строги и пестеливи…, но така разположени и разнообразени в обема, фасадите така разположени една спрямо друга, че в никакъв случай не се налага чувството за еднообразие, а точно обратно. Няма го грандоманският стремеж към високите сгради. Височината е не повече от шест етажа, с изключение на катедралата с нейната висока повече от сто метра кула и градският хотел с десетте си етажа.

Катедралата е много внушителна. Веднага след широка около 15 метра врата /вход/ се озоваваш в огромна полутъмна зала със свод, който на повече от 20 метра над земята е подпрят с четири прави бетонни колони. Някъде в средата на залата се намира издигната дървена платформа с дълга маса, на която има поставен кръст. Оттук вероятно се ръководи службата. С лек наклон, от няколко посоки, разположени в полукръг до там опират креслата, предназначени за богомолците. / Имаш чувството, че си в огромна театрална зала/. А точно над издигната площадка се открива отворът на високата повече от 100 метра шестоъгълна кула, пробита от всички страни с тесни цветни прозорчета. Разноцветната синя, червена, виолетова, зелена, жълта светлина сияе над главите сякаш дошла от космоса. Направено майсторски. Наоколо мрак - сивият бетон и сивият мрамор, с които са покрити стените, създават усещане за хлад, за отчуждение от света и изведнъж, когато вдигнеш глава нагоре - там е Бог с цялото си великолепие, величие и грандиозност

Чист град, чисто, спретнато и хубаво облечени хора. Вежливи, но не разточителни в любезностите.

Вечерта седнахме в някакъв кафе-бар в глуха улица, настрани от центъра. Тук клиентите се различават от шумните, полупийнали млади хора от заведенията около пристанището. Вероятно работници. Стоят прави около тезгяха. Обслужва ги Катрин -  младо, 16-17- момиче. Майка й събира парите. Тук е и сестра й с малкото си дете - работи, от време на време се занимава с него, докато младата жена се забавлява на някаква игра с топки, които се направляват механично чрез стика.

С детето се занимават и някои от клиентите.

25 февруари

Отново из града. Няма музеи /или тези, които питахме, не знаеха за съществуването им/, нито художествена галерия. Има един изложбен салон, който в момента не работи. Улиците, магазините, кафенетата…

Днес ще разтоварят тютюна и тръгваме.

Една неприятност. Вчера, когато се изпразни вторият хамбар, се оказа, че някаква тръба от отходните води се е спукала и е намокрила около 250 бали тютюн. Не е имало възможност да се разбере тази неприятност преди разтоварването, за да се  направи морски протест. Тогава застрахователят щеше да ги плати. Той не би уважил истинската причина, но понеже в Средиземно море попаднахме на буря, то мокрите бали можеха да минат за нейна сметка. И още една неприятност. Късно вечерта, когато бяха изпразнени хамбарите, се оказа, че в Муданя са натоварили 90 бали по-малко. Или е грешка, или някой ги икономисва при товаренето, или разтоварването. Никой от кораба не…. при товарене и разтоварване - документите се подписват на доверие. Ще се пише писмо до фирмата в Турция, за да се разбере дали е грешка.

Вечерта около полунощ тръгваме за Хамбург.

26 февруари.

Плуваме из Ламанша. Мъгла. Студено. Прогнозата не е благоприятна.

27 февруари

Около 12.30 стигнахме Елба - 1. Оттук ни пое германски лоцман. След няколко часа се смени. Пътуваме нагоре по Елба. Мъгливо е, но все пак бреговете се виждат наблизо. Отвреме навреме мъглата се вдига и се разкриват просторни, равни полета.  Тук-таме къщи и гарички, а зад тях в далечината забила  шило в небето стърчи камбанарията на някоя селска черква. Тишина и спокойствие, сякаш не сме в Германия.

Когато слизаме в Хамбург /пътува се 8 часа/, на устието на Елба от една сграда до брега засвирва немски марш, а веднага след това на български ни поздравяват с „Добре дошли!” Еква… радио. Мигът е тържествен.

Пред пристанището ни поема друг лоцман, който ще ни заведе до мястото, което ни е определено. Това е 84-то място. Казват, че пристанището тук имало повече от 500 места, а колко много докове…

28 февруари

Първото впечатление от Хамбург не е зашеметяващо, макар че е доста внушителен с крановете и доковете в пристанището, с открояващите се високи готически кули на черквите и, разбира се, високите сгради.

Нашият водач бърза да ни запознае с една от забележителностите на града - квартала на проституцията. Тук наистина нещата са взели такива преднина, че е трудно на човек да проумее пътищата на това „постижение” на цивилизацията. В една тясна улица, дълга не повече от 200 метра, заградена от двата изхода с висока дървена ограда, така че има само един тесен вход, през който не можеш да видиш навътре, ако не влезеш там, са направени витрини. Те са от двете страни и понеже улицата е тясна, можеш спокойно да гледаш ту едната, ту другата страна. Вътре във витрините, изтегнати на удобни кресла седят полуголи жени, млади и по-възрастни. Минаваш покрай тях, избираш, плащаш и влизаш вътре. Някои от тях, по-активни, стоят прави до вратите и когато някой мъж мине по-наблизо - сами отварят вратата и го вкарват вътре. Опасно е за жена да мине оттук. Целият квартал наоколо е набъкан със заведения за пиене и секс. Вертепът е истинският смисъл на думата. Пред тях стърчат яки млади мъже и канят твърде активно минувачите да влязат вътре. Ако проявиш колебание, хващат те под мишниците и те натикват там. Заведението представлява тъмно мазе, осветено със сини и червени светлинки. Хора като сенки, които едва-едва се забелязват и които правят всичко, каквото им е угодно. Върху подиум, осветен от цветни приглушени светлини мъж и жена показват пози за актове и какво ли не. Отвън наоколо е пълно с жени, които чакат пред вратите на малки хотелчета. Навътре по … Хафенщрасе има няколко центъра за секс. Един от тях - „Палас д, амур” е голяма четириъгълна четириетажна сграда с вътрешен двор. За там се влиза по един полутъмен криволичещ вход-тунел, в началото на който от автомат можеш да си вземеш презерватив, или книга с богати фотоилюстрации на актови сцени. Дворът представлява доста по-широко четириъгълно пространство, начупено от дървени плоскостии, като за лепене на афиши. Но там вместо афиши стърчат жени и чакат клиента. Минаваш, оглеждаш, избираш и се оставяш да бъдеш заведен в една от стаите на двореца на любовта.

Подобен на него е и „Ерос център”. Тук при подобни обстоятелства срещу 30 марки ще получиш това, което търсиш.

Наоколо, освен заведенията, има и много кина, в които се прожектират само секс филми. В повечето случаи те са само актови пози и коментар за предимствата и недостатъците на всяка една от тях.

1 март

Колко по-различен е Хамбург извън квартала „Сан Паули”. И хората изглеждат по-други. Някак делнично делови и скромни. Сякаш онзи е друг свят, който се намира на другия край на света. А е само през няколко улици. Любезни, точни, готови да услужат. Не взимат бакшиш, нито надземат в дребните сметки, а още по-малко в едрите. Чувства се някаква сигурност и яснота. Разрушенията по време на войната тук са били големи, но сега тук-там са останали белези от онези години.

Възстановен изцяло, Хамбург представлява много интересна смесица от стара - нова архитектура. До готическите, или барокови сгради се издигат алуминиево-стъклените … на многоетажни постройки. Острите върхове на катедралите се състезават по височина с новата телевизионна кула - тънка като игла, опасана от няколко диска.

…. по магазините с Пеньо. Най-напред там, където продават с намаление, т.е. бракувани, или дефектни стоки, на които се прави отстъпка от цената. Два такива магазина на Москович и … и в двата продавачките са от славянски произход. В магазина на … една от продавачките София е жена на друг продавач там. Такива магазини има в Антверпен и Ротердам. Това е някаква форма, която предлага такива малоценни стоки. Платове и конфекция - дрехи и разни други дреболии.

2 март

Днес в Музея на изкуствата. Доста голяма, даже внушителна сграда до гарата… Интересни резби и скулптури от 14, 15 и 16 век, предимно с религиозни сюжети - Христос. Няколко зали за древногръцко, арабско, индийско, китайско, японско изкуство. Колекция на фаянсови изделия.

В съвременния отдел е застъпена само … и малко скулптури. Оригинали на Х….., Кокошка, Пикасо, Салвадор Дали - две скулптури и още много други, които са ми съвсем непознати

3 март

Отново в Северно море, … за Антверпен. Тихо, студено време.

Вечерта - събрание за освобождението на … - според Христо.

Късно следобед ни посрещна лоцмана, който ще ни вкара в …

Силно вълнение и корабът прави маневри, за да се приближи до пилотския кораб. Лодката на лоцмана подскача по вълните и само дето не се обръща. Също като при Елба и тук ще се плува към 8 часа.

След полунощ сме на шлюзовете. Два часа чакаме, за да се съберат кораби.  Нашият е пръв. На палубата - на бака и на кърмата стоят моряците и чакат. Духа силен леден вятър. На завет показва -14 градуса. Влизаме в пристанището едва в 4 часа сутринта. Всички са капнали и премръзнали. 

4 март

Антверпен. Сутринта с Пеньо посетихме бюра за обмен на валута. В кафенето на площада пред кметството. Тук е паметникът на Антверп - герой от епоса на фламандците. Край река Шелде, където е замъкът, сега е морски музей. Много стари къщи-дворци. Проститутките по Ротердам страат. Също като в Хамбург гледат по прозорците, но не са събрани само в една улица. Можеш да ги видиш в най-различни места в града. Не са активни и почти не обръщат внимание на мъжете, които минават да ги оглеждат. Музеят на Рубенс.

5 март

С Димо и един търговец - руски евреин отиваме да търсим части за очила, които Димо купи в Хамбург. Обикаляме гаражите в покрайнините на града. След това обикаляме сервизите да търсим някакви лампи.

В кафето на гарата.

6 март

Вечерта обикаляме из центъра. Търсим шлифер за Серафим. Обикаляме и из улиците … В кафене „Монте Кристо”.

7 март

С Генчо вечерта в танцувалния клуб. Срещата с педераса. Кафене „Хозед” - старите жени, които тук очакват приятели и млади мъже за компания.

8 март

Вали гъсто силен сняг. Вечерта обикаляме из улиците. В едно кафене на фламандски националисти. …

9 март

Сутринта заминаваме за Брюксел. Около 40 минути с електрическия влак. След северната гара влакът е под земята.

Големият площад с дворците. Тук е и Историческият музей за Белгия. Залата със заповеди и постановления на Наполеон. Разходки между Ботаническата градина и хотел „Хилтън”. Подземни паркинги и подземни /двуетажни/ улици - бул. „Антверпен”. Кралският дворец. Зад него статуята на Леополд II. Стражата отпред и маршировката. Площадът със статуята на Алберт I. От двете страни сградите на съвременното изкуство.

 В едно тихо кафене с камина и висок дървен таван. Ламперия от полирано дърво с резби на квадрати.

10 март

На танкера „Хидро…” Катастрофирал край Дувър - блъснат от гръцки кораб. Разпран по средата. Оцелял по чудо.

След обед тръгваме. Вали дъжд. На мостика - трима пилоти.  Ще ни заведат до Ротердам. През цялата нощ съм на мостика и на палубата. В 4 часа ни вързаха на кея.

11 март

Ротердам. Първото впечатление - еднообразен, скучен град. Постепенно, когато погледнеш навътре - картината се променя. Цели квартали с модерна архитектура. Площада с часовника и камбаните. На всеки час камбаните свирят различна мелодия. Много статуи из града. Паметника със скулптурата на ….. - разсечената жена. Статуята на „бизнесмена”. Известно е, че по улиците се движиш в художествена галерия. В центъра на града интимни кътове - оградки, така са разположени, че образуват нещо като двор.

В банката за обмен. Вечерта в „Сименс клуб”. Серафим - карти.

12 март

Надвечер … в Сименс. По-късно дойде капитанът с пом. полита. Разговор за морски истории. Каубойски филм по телевизията.

13 март

С шефа на кулата. На около 130 метра е стъкленият буркан - кафе-ресторант. От тук целият град - нарязан от канали. Красива гледка - цели квартали със стари къщи, приличат на шевица. Оттам през Маастунел в „Маасхофен” - работнически квартал с ниски едноетажни къщи тип бараки. Тук е и колонията на емигрантите - също такива малки къщички, заградени от сив плет.  По-навътре са по-заможните с по-скъпите жилища.

Вечерта отново с шефа в едно отдалечено кафене с телевизор и хубави момичета. Разговор.

14 март

Събранието с машинната команда. Събранието с палубната команда. На кого са подхвърлените цигари, които митничарите намериха на кораба? Капитанът е глобен със 120 гулдена. На събранието се взе решение парите да се платят от екипажа.

Вечерта - Сименс клуб. Черквата. Разговора с Добрев.

15 март

В Музея на изкуствата. Преди това със Серафим в един хубав тих бар. Студено, вятър и дъжд. Вечерта в Сименс.

16 март

Последно излизане в Ротердам. Трябва да се върнем до 14 часа. Днес заминаваме. Обиколка по магазините.

В 17.30 ч. се отлепяме от кея. На кърмата Серафим. Янчо, Найден прибират въжетата. Вали, духа вятър. Прогнозата - неблагоприятна.

17 март

В Ламанша. Пеньо прие предупреждение: в Биская циклон с посока север. Задруса ни още от сутринта.

18 март

Биская. Не държим курса. Навлизаме в океана. Страшен вятър - вълни като… Корабът се премята и обръща целият. Не може да се премине до задната надстройка, нито да се дойде от там. … На палубата има вързани варели… Положението е критично.

19 март

Едва към обяд се измъкнахме от зоната на циклона. Добрев каза, че в осемгодишната му практика за пръв път попада в такова положение. Вълните все още …, но вече вятърът е зад кърмата. Скоростта е увеличена. Боцмана, Янчо, Величко и Коста оправят-събират оцелелите варели. Хамбарите са наводнени, има счупени кранове. Откъртени са тръбите на …

В кабината на Коста разговор за … Днес на вечеря са почти всички. Духът е бодър. Коста иска да слезе на брега. Там ще си намери работа. Бил е възпитател в пансион. Янчо ще стои докато купи кола и …

Петьо е недоволен от капитана. …

20 март

Океана. Отдъхваме от бурята. Разговор за подобни приключения в минали рейсове. По време на бурята в машинно отделение едва са смогвали да почистват филтрите за горивото. Машините са били пред спиране. Шефът е смел….

21 март

Покрай португалския бряг.

Палубния Петьо е получил телеграма за неразбория в къщи. Майка му е изпъдила жена му и не иска да гледа детето. Напи се. Не се обичат с рулевия Кольо. Кольо казва на политкома, че Петьо бил олигофрен. Шефа е подал рапорт срещу Кольо.

22 март

В два часа през нощта преминахме през Гибралтар. Ясно и тихо време, много звезди и хубава видимост. Ясно се очертават двата бряга.

Точно при входа някакъв кораб ни пресече пътя точно пред бака. Добрев псува: „Заради такива хайвани стават катастрофите!”

На радара се виждат наоколо 18 кораба.

23 март

Покрай африканския бряг. На палубата обичайната работа. Завърши почистването на хамбарите, сега се боядисва палубата.

Минаваме близо до Алжир. В западната част подобно на Истанбул.

Днес е рожденният ден на Теди. На обяд научавам, че капитанът ще ходи. Минчев от инспекторите е болен, боли го язвата.

На обяд капитанът го няма. Дики каза, че няма да дойде, защото бил до 4 часа на мостика. А истината е, че дойде на мостика в 4.30 часа. Има някакви търкания между него и шефа, но няма да видим прояви за това.

24 март

През „Малкия Бискай” - от Сицилия до нос… Духа вятър, но вълнението е слабо. Боядисва се палубата. Биньо пречертава карто-плана. Генчо оправя стоковите документи. Домакинът изготвя декларацията за преносените … На мостика Серафим. Гошо и Ганчо решават задача за установяване на точното местоположение на кораба.

От машинната команда Данчо и третият механик боядисват кабината. Следващия рейс ще пътува жена му. Иска да е почистено.

На руля Кольо се безпокои, че шефът е подал рапорт срещу него. Счепкали са се здравата, защото шефът казва, че ще го гони „до дупка”. Или той трябва да се махне от кораба, или Кольо. За двамата място там няма. Кольо е загрижен за дъщерите си. Има три дъщери. Най-голямата е в училище за лаборанти. Сериозна.  Някакъв братовчед на жена му иска да я запознае с негов колега. Сега и двамата плували на дълги линии и като се върнат ще ги запознае. По-малката била голяма любовчийка. Жена му казвала, че се е метнала на него.

25 март

През малкия Бискай. Боядисват палубата…. Бай Найден не умее. Вика Величко да му покаже как става. В началото на пътуването го слушах да говори, че на кораба имало „младоци”, но ще се научат, сега по-голямата работа падала на тях… Разговор за доносници. Как се шпионират един друг.

26 март

Най-после Мата… Високи, голи планини с хаотично разхвърляни върхове, които стремглаво се спускат към морето.

През нощта в кабината на Биньо е влязла лястовица. Имаше силен вятър и вероятно се е уморила. Опита да я хване.

Въпросът за инспекторите, които проверяват работата на екипажа, не е престанал да вълнува хората. Има нещо парадоксално: хора, които хабер си нямат от техника да дават оценки на техници и инженери. Не ми е ясно каква научна организация на труда е това. Във всеки случай единият си взе лека кола, а другият - хладилник. Не е без резултат.

През протока между нос Молея и остров Интера казват, че това били острови, от които сирените са примамвали Одисей. Наистина тук може да бъде примамен не само Одисей. Почти в края на отвесния склон на Молея, между сипеи, голи скали и пещери има манастир.

Към 22 часа сме пред Пирея. Въпреки телеграмата ще стоим цяла нощ тук. Лоцман ще дойде в 6 часа утре.

Маневрата за спускането на котвата. Всички останали на морска вахта.

27 март

Пирея. Тесен залив, опасан от стръмни хълмове. По тях, почти една върху друга ниски и високи, бели или сиви къщи като кубчета, с тераси на покрива и много простряно пране. Панорамата от хълма. Стръмните улици със стълбите.

Излизането от  … Пакети на Данчо. Вечерта из Пирея с Пеньо. Баровете и бордеите на ул. /одос/ „Филонос”. Търсим подходящо заведение. Накрая при барба Яни до пристанището. Пием рицина и ….

28 март

Атина. Акропола с Генчо и Серафим. Чаршията около „Манастирион”. Агората.

Вечерта -  Пирея на кино. В кръчмата с капитана и Биньо.

29 март

Из Пирея. В снек-бара на прибрежния булевард. Отсреща острови. Киното ни …, дъжда. Леката кола.

30 март

Атина. На хълма  Ликавит. Кафенето с терасата. Черквата „Св. Георги” на върха. Летния театър в скалите. Византийския музей. Парка. Парламента. Стадиона.

31 март

Атина. Археологическия музей. Кафенето с палмите. Чантата на Серафим.

Вечерта - Пирея на кино. Разправа с полиция на входа на пристанището. После в кабината на Биньо. До сутринта с Гошо.

1 април

Днес заминаваме за Солун. Ден за спане. ….. за снощните буйства. Тръгваме в 17.00 часа.

2 април

През Бяло море. Мъгла и дъжд. На кораба са се приютили ято славеи, щиглеци, кадънки, папуняци. Наоколо се въртят ястреби. Прелитат в същата посока жерави.