РАЗКАЗИ
Из новата книга на автора „Ум народен, благороден” (2016)
Моята сърдечна благодарност към братовчедите „Всезнайковци” - Гугъл и Фейсбук
без чиято помощ не бих могъл да събера от виртуалното пространство следващите истории и разказчета, посветени на безсмъртните наши пословици и поговорки. Озаглавих тази моя книжка „УМ НАРОДЕН, БЛАГОРОДЕН”, защото вярвам, че тези случки, разказани от ваши връстници, и няколкото мои, авторски разказчета, могат да ви бъдат полезни за часовете по литература, тъй като темите ми бяха подсказани от бивши и практикуващи учители. И още нещо: надявам се, че нещичко от тези страници, като съвет или поучение, може да ви остане за по-дълго време, за цял живот.
—————————–
ЗАЕК ЗА ОПАШКА НЕ СЕ ХВАЩА
(от Фейсбук )
„Написах моето домашно съчинение на тема „Народната мъдрост в пословиците и поговорките” като си припомних една случка от рождения ден на моя по-малък брат, второкласник. Тошко се казва. Бъбрив като свраче, наперен като петле! И все се хвали - всичко знае, всичко може…
Не знам дали затова, баба ми, която е бивша учителка, реши по случай рождения му ден, хем да му направи голям подарък, хем да му покаже един нагледен урок по скромност, ама дали братчето си е взело поука - не знам…
Понеже все за зайци говореше, баба му купи от съседите две малки бели зайчета. Но преди да отвори капака на кашона, тя каза на любимия си внук:
- Сега ще идем в задния двор на къщата, там баща ти им подготвил специален, голям кафез. Ще пусна зайчетата на два-три метра от тебе. Ако успееш да хванеш и двата заека за ушите и ги вкараш в кафеза, ще ти купя още два, по-големи… Ще можеш ли?
- Охо, как не, дребна работа е! - отговори веднага брат ми. - Мога даже и десет зайчета да хвана за ушите и опашките!
- Как ще ги хванеш, бе глупаче! - не се сдържах. - Нали знаеш, че зайците имат малки опашки!
- Ще ги хвана! - опери се той.
Замълчахме си с баба - че то с малките всезнайковци кой може да се наддума!
Отидохме в задния двор и баба ми пусна зайчетата. А те горките се стреснаха първо от новата обстановка, а после и от протегнатите ръце на брат ми, но веднага се окопитиха и побягнаха на разни страни като пощурели. Половин час той гони зайчетата, които все се изплъзваха от ръцете му като палави рибки. Пада, става. Ту ги хващаше, ту ги изпукаше, докато накрая се разплака, защото си ожули колената, каза, че такива щурави зайчета не искал и се укроти.
Баба ми, която гледаше гонитбата, мъдро усмихната, стана от трикракото си столче, погали брат ми, прегърна го, избърса с престилката си лицето му и каза:
- Нали уж беше запомнил оная народна поговорка, която ти прочетох вчера от най-новата ти пъстра книжка? Но май че си я забравил!
- Коя поговорка? - попита през сълзи Тошко все още намръщен и ядосан.
Баба го погали по главата и каза:
- „КОГАТО ГОНИШ ДВА ЗАEКА, НЕ МОЖЕШ ДА ХВАНЕШ НИТО ЕДИН”. Запомни я! Тя сякаш е писана точно за такива… всичко можещи като тебе”.
Младен Д., 6 кл.
—————————–
ЯПОНСКА КОКОШЧИЦА
Уважаеми приятели от Фейсбук!
Днес получих 6-ца за свободно съчинение по народна пословица. Реших да го публикувам в профила си, да ви се похваля! Ако успея да ви разсмея - ще бъда много доволна. Обадете се в „коментари”!
Хайде първо да се представя на новите си приятели в профила! Аз съм Пепа - Петранка Христова от ОУ „Петър Берон” в едно малко, китно странджанско село. Но всички ми викат „Пепи късото чорапче”, защото съм малко на ръст човече, за разлика от онова… с дългите крака и дългите плитки, което всички обичаме. Не можах да измисля нещо оригинално по темата, затова реших да ви разкажа една история от нашия семеен бизнес…
Нашето семейство, което се състои от мама и татко, баба и батко, от няколко години се занимава с люпене и продажба на малки пилета-бройлери. Търсят се много, след като радиото и телевизията заговориха за Европейската директива, за щастливите кокошки, сигурно и вие сте я чували. От цялата тая говорилня най-щастлива кокошка се оказа баба ми, защото тя се грижеше за ония, истинските пилета, родени в полога на майка си, а не в инкубатора. Продаваха се като топъл хляб от фурната на бай Мустафа…
Аз пък, по трудовото домашно разпределение, се грижа за едно малко кокоше стадо от ярки-носачки… не знам „стадо” дали е най-точната дума, но друга не зная, затова не ми връзвайте кусур…
Баща ми беше купил от някъде една малка, дребна, японска кокошчица, експериментално, само за да я огледаме отблизо, колко й струва рекламата и акъла. Защото по него време някаква фирма често я препоръчваше, че снасяла двойно повече яйца от нашите кокошки. А тази дребна разбойничка, вместо да ни се представи в най-добрата си форма, още в първата седмица, подлуди всички ни, целия двор и най-много мене! Делеше се от стадото, ходеше наперено и предизвикателно, не изпълняваше никакви мои молби и команди, че започна накрая да ме кълве, да ми налита и на бой!
Най-напред нашите кокошки и петлета я приеха дружелюбно, в духа на традиционната българо-японската дружба. Но като видяха, че тя не отвръща дори с поглед на тази любезност, започнаха да пристъпват и те с високо вдигнати глави, покрай нея. Чудеха се, тъй като такова високомерие от такъв дребосък, те не бяха виждали.
След първата седмица най-напред се окопитиха и ориентираха в обстановката младите петлета. Те изглежда прекипяха от демонстративната обида на мъжкото си достойнство, чудеха се що за птица е тази японка! Започнаха да я побутват галено, да я ухажват, да й шепнат нещо. Явно, искаха някакво сближение, но щуравата кокошчица продължава-ше да се държи гордо и наперено като източна принцеса от приказките, като „императорска кокошка”, както пишеше в рекламната й диплянка.
Най-после нашите петлета, като селски ергенчета, обидени от невниманието на момите, зарязаха кавалерството и целенасочено започнаха да притискат японката до стената. Сещате се защо, и вие понякога гледате с едно око такива… филми, нали? Да, но японката сигурно още чакаше своя принц, та пощуря от тази любовна, балканска атака на петлетата. Тъй като по рождение май и японските кокошки притежават умения за най-опасните японски бойни изкуства, за нула време тя разпердушини своите ухажори; развихри се като японски артист в екшън филм, накълва им до кръв червените гребенчета. Но поражението на петлетата не трая дълго. Бързо се окопитиха, организира се, притиснаха я с кръгова атака, оскубаха й малкото перушина на гърба и ако не бях се случила наблизо, щяха да я изкльопат като нищо…
Когато казах на баща ми какво се е случило, той се разпореди да отделя малката кокошка от другите, а след няколко дни купи още десетина такива кокошчици и три петлета, които заживяха свой, спокоен, японски живот… Но тогава пък станах свидетелка на друго малко чудо, което още не мога да си го обясня: Как тия японски пернати толкова бързо се побългариха? Защото и те, щом си снесат яйцето, проглушават махалата, че са снесли яйце! Пък то едно яйце! Пъдпъдъчи яйце. Три в едно в сравнение с нашите.
Ето че стигнах до темата за народната мъдрост. Като гледам това малко яйчице, по-малко дори от бонбонче, почвам да си мисля, дали и в кокошия свят вече се е загнездила националната им грандомания, от която се е родила поговорката:
„КОКОШКА, КОЯТО НАЙ-МАЛКИ ЯЙЦА СНАСЯ - НАЙ-ГРЪМОГЛАСНО КУДКУДЯКА”.
